В момента чета...

[Мария Николова]

Докато бях в Горна Оряховица, видях между книгите на внучката ми книга от Кирил Христов. Бил погрешния й избор. Не понасяла толкова архаичен език, ако я искам - подарява ми я. Искам я!
"Затрупана София" 1944 г., издадена от "Кръг" 2021 г. , трето издание.
Освен с нов поглед към познати моменти от историята на нашата литература около 1883 - 1944 г. тази мемоарна книга ни разкрива поета Кирил Христов, един от Кръга около списание "Мисъл" и автор на пиесата "Боян Магьосника" като човек и приятел.
А за мен е интересно и да науча какво се е намирало тогава на мястото на познатите ми сегашни софийски улици
Препоръчвам "Затрупана София" на всеки, който харесва подобна тематика.

[Гео, граф]

Джак Харт, ирландец, Размишления в катраненото буре

Не знам какво да пиша за тази книга, не съм я довършила в главата си все още, въпреки че я дочетох в събота. Рядко ме е заковавало така първо изречение: "Смъртта е стена''... И тъй като на този етап аз не мога да си събера мислите, ще цитирам една фб-приятелка, преводачката Деница Райкова:

''Трудно е да не се сепнеш, когато то започва с подобна дума. И преди да си прочел каквото и да е друго, вече знаеш, че това няма да е лесна, "бърза" книга. Напротив. Тя ще тежи, ще вещае мрак, ще преобръща представи, ще те хвърля в смут.
И тя наисина прави точно това На повече от едно ниво. Защото е брутално, почти цинично откровена. Защото ни представя главен герой, който от най-ранните си дни е презиран, може би дори мразен, заклеймен, обявен за непригоден - във всяко едно отношение. Герой, който всъщност е изтъкан от противоположности, защото се бои от звука на собствения си глас, но в същото време е решен да разкаже историята си. И който, съдейки от първите страници, лесно бихме могли да обявим за жесток и отмъстителен, но всъщност, с "разгъването" на историята опознаваме като чувствителна и ранима душа. Човек като всички нас, който всъщност иска същото като всички хора - да получи шанс да обича и да бъде обичан.
Но ако личната история на Томи Лофтъс е повече или по-малко позната, то книгата има един друг аспект, който всъщност буди много повече смут и тревога - а може би дори гняв в дълбоко религиозните хора. Признавам, че аз лично се смутих дълбоко от начина, по който Томи Лофтъс възприема Твореца. И Бог. И Божията майка. Не е лесно да се преглътне представата за Твореца като за "самонвлюбено копеле", същество, създало хората не с някаква възвиошена и благородна цел, а само за да има "почитатели". Чрез Томи Лофтъс, Джак Харт разбива представата за любещия, състрадателен, всеопрощаващ Бог. И сякаш това не е достатъчно, поставя знак на равенство между бога и Сатаната. Покварата на духовенството, заблудите и заплахите, измисляни, за да манипулират вярващите и да им внушават страх - всичко това може да се срещне тук, по страниците на тази книга. "Вярата", превърнала се в търговия, склонноста на хората да си създават кумири и да търсят свръхестествени обяснения за събития, които не разбират - всичко това е тук. Пътят към превръщането на религията от просто упование в по-висша сила към средство за влияние, сплашване и власт. Може би ще ми възразте, че тя открай време е и е била тъкмо това. Да - но тук всичко това вече е по-лесно осъществимо и именно затова по-смущаващо.
Не знам какво да мисля за историята на Мишел. От една страна, имаше нещо трогателно в нея. От друга обаче, ми прозвуча някак твърде позната и някак не съвсем на място. Честно казано, очаквах нещо далеч по-страховито.
Може би не схванах напълно края, може би в онзи късен час го изтълккувах погрешно. Но дори сега, на светло, той не ми звучи страшно. Не мога да си обясня това.
Сигурно всеки от нас има своето "катранено буре", своите съмнения, тревоги, колебания, угризения, грешки и разкаяния. Но нека не забравяме, че все пак, въпреки мрака, през него в един миг можем да видим небето.''

[Мария Николова]

Когато вдигна поглед към тъмното небе, не е за да отправя молитва към някакво божество, а за да намеря звездите и да се порадвам, че още ги виждам. Те ми намигат - "още си тука!".

Стискам ти ръка, Графиньо, че си изтърпяла в бурето катран! Щях да я оставя още на десетата страница.
Направо си за медал "Катранено буре"!

[Гео, граф]

Когато вдигна поглед към тъмното небе, не е за да отправя молитва към някакво божество, а за да намеря звездите и да се порадвам, че още ги виждам. Те ми намигат - "още си тука!".

Стискам ти ръка, Графиньо, че си изтърпяла в бурето катран! Щях да я оставя още на десетата страница.
Направо си за медал "Катранено буре"!

Не, не, Мерко, не е това, което си мислиш! Всъщност от тази творба лъха виталност, макар че главният герой през повечето време караше камиона си в търсене на подходяща скала, от която да се метне с него в морето и през целия път разсъждаваше върху живота си. Освен анализ на чистите факти, Лофти достигна до такива философски висини, че е на път да преобърне някои мои представи, затова и не мога все още да коментирам адекватно текста! Но спирам дотук, защото пускам прекалено много подсказки и ако някой реши да я чете, ще му разваля удоволствието. Книгата е невероятна!

[Мария Николова]

От мен приятно четене!

[Мария Николова]

Вчера реших, че пазените от 50-60 години разни писани и получени сантименти от миналите времена, трябва да ги унищожа, преди да поема по пътя неизбежен. Първо прочетох всеки лист и после го накъсах.
След това надрасках едно нищо и половена.

Заради миналите времена

Усмихни се. На смелостта да знаеш, че някой ден ще дойде любовта и ще бъде единствената.
Усмихни се. На доброто, което с добро ще събудиш у човека.
Усмихни се. На на вярата, че можеш на някого надежда да дадеш. Или спасение.
И спасение да те спаси.

[Kakichka]

Вчера започнах ...и завърших някъде към 3 през нощта да чета "Мамник" на Васил Попов.
Бързам да кажа, че понеже все съм наопаки, а ако не, тогава наобратно, когато нещо е твърде популярно и почне да ми изскача от всяка консервена кутия, го заобикалям с двеста. Но тази книга ме заинтригува, обичам дебели /670 стр/ книги и макар фентазито да не е баш моя жанр, то обичам хубавите загадки. Тук на пръв поглед е тотален мишмаш- исторически събития, корона вирус, магьосници, вещици, зомбита, полиция, бегълци, семейни отношения и тн. Знаех го още преди да я започна. Имах някаква леко скептична нагласа, но все пак ... като я видях в сторител за четене / не обичам да слушам книги/ викам хайде... и така глава след глава, до финала. Ами замисли ме. И за неща, дето не съм ги знаела за Западните покрайнини, и за майките, и старите хора...Няма да я разказвам ако на някой му се стори интересно да я чете. Но пък ми се искаше да споделя какви емоции предизвика в мен. Напомни ми като тема малко за Камила Лекберг като психология. Имаше някои образи, малко не съвсем стабилни, не им хванах вяра, но имаше други, които направо виждах 3д пред очите си. Хареса ми българското в нея, и хубавото / народните песни и вярвания/ и лошото /предателите/. Хареса ми, че е така написано, че и чужденец да го разбере. Абе хареса ми като цяло и ще ми е интересно и някой друг да сподели, ако я е чел.

[Гео, граф]

Това дето си го написала в началото, важи с пълна сила и за мен, Каке. Колкото повече се говори за една книга, толкова по-малко искам да я чета, щото бая прехвалени неща са заминали по направление и най-често се разочаровам. Не се превземам, не съм някой извънземен читател, но си имам свои си изисквания, които често не се покриват с масовите такива. Предпочитам сама да си откривам авторите, както стана със Сафон - никой никъде не беше писал за него, когато попаднах на Сянката на вятъра (абсолютно случайно впрочем) и ме отвя. А пък когато много нашумя и стана ежедневна тема в книжните групи, някак охладнях към него, сякаш ми беше изневерил лично на мен (уж се шегувам, но тогава изпитвах нещо подобно).

Та в момента Мамника е яко обговарян, едва ли не всяка трета публикация в Какво четеш е за него. Но твърде много станаха читателите, на които имам доверие, споменаващи го с добро, ето сега и ти, та се замислям да взема да го прочета, един път и аз да съм в тренда детсъвика

[greeneyed]

Пенсиониран учител и млад компютърен специалист живеели в съседни къщи. И двамата били запалени градинари и често си говорели за своите растения, обменяли идеи и опит. Но отглеждали растенията си по съвсем различен начин. Бившият учител много обичал своята градина, но никога не се престаравал в грижите за цветята и насажденията, понякога с дни не ги поливал, а оставял дъждът да напои земята. От време на време махал някой упорит плевел от градината, но на практика не полагал кой знае какви грижи и сякаш разчитал повече на природата и нейните закони. Докато младият инженер се доверявал изцяло на специализираните градинарски издания и следвал стриктно всички препоръки: поливал растенията редовно, слагал специални подхранващи торове и не оставял и една излишна тревичка в лехите си. На пръв поглед и двамата имали хубави градини, но цветята на младия мъж били по-пищни и зелени, докато при учителя всичко изглеждало доста по-семпло и обикновено. Една нощ се разразила буря със силен вятър и проливен дъжд. На сутринта двамата съседи се срещнали, докато оглеждали какво се е случило в градините им след бурята. Младият инженер, който бил изключително горд с грижите, които полага за насажденията си, с изненада установил, че всичките му растения са изтръгнати от корените и са напълно унищожени, а цветята на „небрежния“ учител са просто леко наклонени към земята, но здраво стоящи на местата си. – Просто не мога да си го обясня – казал той и се приближил до оградата, която разделяла дворовете им. – И двамата отглеждаме почти еднакви видове растения, но на практика аз се грижа много по-добре за тях. Поливах ги повече, плевих ги, слагах им специални торове... Кажи ми как си обясняваш този парадокс? – Няма нищо парадоксално в това, приятелю – усмихнал се незлобливо възрастният учител. – Ти наистина обръщаше прекомерно внимание на цветята си, но по този начин те спряха сами да се борят за себе си. Ти ги улесняваше във всичко и те загубиха естествената си способност да оцеляват при по-трудни условия. Защо мислиш, че вятърът не е изтръгнал моите цветя? Защото аз не ги поливах и подхранвах прекалено много и оставях корените им да си търсят допълнително влага в почвата. Така те са развили по-силни и дълбоки корени, които сега ги държат здраво в земята. – Впечатлен съм от тази теория... наистина ме накара да се замисля – казал младият съсед. – Знаеш ли, това са основни природни закони – продължил учителят. – Прекомерната грижа невинаги е най-добрата. Най-силни и издръжливи стават тези, които получават постоянно, но умерено внимание. Може би си забравил, но аз 40 години съм бил учител. И съм наблюдавал възпитанието и израстването на хиляди деца. А децата са като цветята... те се нуждаят от любов така, както цветята – от светлина и топлина. Но ако им дадеш всичко наготово, се препъват при първата житейска буря, защото не се научават да се справят сами. Най-важното нещо са здравите устои, а те се създават с борба. Източник: Gnezdoto

[didkec]

Гео чела ли си “След багера” на Джак Харт? Ако не си препоръчвам . Преди години, четох тези две книги на Харт и са оставили диря в сърцето ми, както багера оставя в рохката почва следа след себе си така и те оставиха диря. Прекрасни, различни и мрачни. Героите са му обикновенни, но истински и човечни.