ХобикафеЗа нашите настоящи и бъдещи хобита – да разкажем, да покажем, да намерим ново хоби, или просто да си поговорим

Ели (Abies) е род от вида вечнозелени иглолистни от семейство Борови (Pinaceae) и подсемейство Елови (Аbietae). Представителите на род Ела имат голямо значение за горското стопанство в страните от умерения и от субтропичния пояс на Северното полукълбо. Повечето от тях са едри дървета, достигащи на височина от 10 до 110 м. Ареалът им е обширен и включва Централна и Южна Европа, Северозападна Африка, Централна и Северна Азия, Централна и Северна Америка и части от Австралия.

Елите могат да бъдат различавани от другите представители на семейство Борови (Pinaceae) по характерните си теснолинейни, винаги плоски иглолиста, които имат явно изразени най-често отдолу две бели линии. Обикновено иглиците са ориентирани привидно двуредно и свързани с основата посредством малки чашкоподобни гнезда. Мъжките реси са разположени поединично в пазвите на иглолистата от горната страна на клонките. Шишарките се развиват като странични образувания по най-връхните и силно осветени странични и стари клонки. Характерно за тях е, че се появяват поединично сравнително едри от 5-25 cm и изправени (друг основен отличителен белег), добре развити покривни (стерилни) и семенни (фертилни или пазвени) люспи и че след като узреят се разпадат, за да освободят семената, а оста им се запазва известно време на дървото. Семеносенето започва според видовете от 10-та до 30-40-та година. Кълняемостта на семената е ниска (по-висока в ареалите където видовете представляват ендемид) средно между 30 и 83 %.

Общо взето, елите са твърде взискателни видове, привързани към по-топъл и мек климат (някои видове), по-висока атмосферна влажност. Достатъчно влажни и дренирани почви, особено чувствителни към замърсяване на въздуха с прах дим и фабрични газове заради което някои видове като Корейска, Балсамова, Благородна и Гигантска ела не са подходящи за засаждане в градска среда. Дървесината на елите не е така качествена, както смърчовата, но общо взето е ценна. Тя е мека, без оцветено ядро и без смолни канали. Кореновата система на елата е (централна) силно развита и прониква на голяма дълбочина в почвата – понякога дори до 15 метра. Поради това обикновената ела не може да се изтръгва от вятъра, както това става при смърча. Стволът на елата е строен и завършва с голяма пирамидална корона. Основните клони (тези, които излизат направо от ствола) са леко увиснали или са почти хоризонтални за разлика от смърча, чиито клони са леко повдигнати. В страните от Централна и Северна Европа еловите клони се използват широко в парфюмерийната, козметична и месопреработвателна индустрия. Повечето представители на елите са известни и с своите силни фитоницидни свойства и характерен поленен благоуханен аромат особено в момент на опрашване и след дъждове.

Идентифицирането на отделните видове е основано на размера и разположението на листата, размера и формата на шишарките, и дали люспите на шишарката са дълги и разперени или къси и затворени. Елите са най-близки до вида Кедър (Cedrus). Съвременната систематика включва в род Ела около 55 вида разделени в 10 секции и 7 подвида чиято систематична стойност не е еднаква. Съществуват и храстови форми получени от вещерски метли, кристатни форми, разред на семена и хибридни форми между подвидове около и над 187 регистрирани и нововъведени видове. Някои видове се различават по дребни и непостоянни белези, установяването на които често е много трудно. Обикновено отделните видове се разграничават по наличието или по липсата на ‘окосмяване’ на младите клонки и на засмоляване на пъпките. Също така по привидното разположение на иглите, по формата на иглените върхове и по дължината на покривните люспи на шишарките както и различно оцветяванe при отделни видове на мъжките реси (някои цикламени, други патешко жълти).

В Европа са разпространени няколко вида, от които в нашата страна два. В България ели се срещат в по-високите планини на надморска височина 400-1700 метра. Най-често обаче елата се среща на надморска височина между 1000 и 1700 метра (в някои райони и до 1800 метра). Расте навсякъде, където се срещат дълбоки и богати на хранителни вещества почви, предпочита по-закътаните места с постоянна атмосферна влага. В България се среща най-вече в Средните Родопи, за цялата страна обикновената ела заема площ около 30 000 хектара. Най-разпространен е видът Abies аlba – обикновена ела. Българската ела, наричана също Цар-Борисова ела (Abies borisii-regis), както и Македонска ела, е самостоятелен вид от род ела, разпространен в планините на Балканския полуостров в България, Северна Гърция, Република Македония, Албания и Сърбия.Латинското име на тази ела е дадено от нейния откривател, немския ботаник Йоханес Матфелд, в чест на цар Борис III, през чието владичество (1925 г.) българската ела е била описана като нов вид. Освен тези две разновидности на обикновената ела за целите на декоративния ландшафт в градки паркове и дори често край улици и булеварди както и частни градини и ботанически колекции също се отглеждат и видовете: Abies cephalonica ( Гръцка ела), Abies pinsapo (Испанска ела), Abies nordmanniana ( Кавказка ела), Abies koreana (Корейска ела), Abies lasiocarpa (Субалпийска ела), Abies grandis (Гигантска ела), Abies concolor (Конколорка ( Бяла или едноцветна ела)), Abies nobilis (procera ( Благородна (Нобелова ела)).

Автор:
mugofrodo8

Може да прочетете повече в темата: Ела (Abies) Fir