Зографският манастир. Българската частица от Света гора.

[scleri]

.

Край. Останах с една мечта по-малко.
Отдавна имах желание, по-скоро някаква вътрешна потребност, да видя с очите си една от българските светини – Зографският манастир. Не се надявах много това да се случи защото не е лесно човек да попадне там.
Монашеската общност в Света гора е автономна самоуправляваща се административна единица в Гърция, достъпът до която е ограничен. Желаещият да я посети трябва да отговаря на някои условия. Да е мъж / Посещението на жени в Света Гора е забранено с императорска вула от 1045 г /. Да е навършил осемнайсет години, православен, кръстен, и да има обоснован интерес към манастирите. Не стига това, ами от Светата общност / управляващия орган на Света гора / са поставили и лимит ограничаващ броя на външните лица които могат да пребивават едновременно на полуострова. За да получи разрешение да посети някой от манастирите човек трябва да подаде молба. Ако го одобрят получава виза, за която трябва да плати 25 евро. Визата има съвсем кратък срок на действие. / Моята беше от четвърти до седми април. /
Не знам за какви заслуги Господ реши да ми даде шанс да осъществя тази своя мечта, и аз не го пропуснах.


През деня има един единствен ферибот с който можете да стигнете до Света гора, и той има навика да тръгва в девет и половина сутринта. Като прибавите още час необходим да си вземете визата, и купите билет за ферибота най-добре е да сте на пристанището в осем сутринта. Хайде направете си сметката в колко трябва да тръгнете от България като знаете че пътя до там е грубо четири, пет часа. За да не пътуваме в потайни доби, когато в тъмното обикалят вили, самодиви, караконджули, и други техни събратя решихме да пътуваме един ден по-рано. Това ни даде възможност да пътуваме без да бързаме, и да се отбием на няколко интересни места по пътя ни.
При мен вече започна да става традиция. Колкото повече наближава датата на някое пътуване толкова по-лоши стават прогнозите на метеоролозите. За трети обещаваха проливни дъждове, и рязко понижение на температурите. От България тръгнахме нормално, след Комотини небето взе да се мръщи. Отделихме час на „ плаващият „ манастир Св. Николай, край гръцкото селце Порто Лагос. За този манастир вече съм ви разказвал за това сега ще го пропусна. Спряхме в Кавала да хапнем по един гирос, и тъкмо привършвахме обяда си когато от небето започна да пада вода. Планирахме да се отбием да видим разкопките на древния град Стагира. Жителите на съвременното селце със същото име твърдят че точно там се е родил Аристотел. Заради дъжда почти бяхме прежалили тази обогатяваща част от пътуването, но природата се смили над нас, и когато до селцето оставаха още десетина минути път дъжда изведнъж спря. Разкопките не можахме да видим / разкопки плюс дъжд равно на много кал / , но се отбихме в едно малко атракционно паркче посветено на Аристотел, и някои от неговите най-интересни изобретения. Не очаквах кой знае какво, но се оказа интересно местенце. Ако решите да почивате някъде в този край на Халкидики непременно го посетете. Особено ако сте с деца. Ще изкарате един много приятен час, а може да поостанете и повече.



Ние му отделихме двайсетина минути, и продължихме по пътя си.
В късния след обед пристигнахме в Уранополи. Настанихме се в малко, кипро хотелче разположено над градчето. От прозореца ми се открива чудесна гледка към града, и основната му забележителност кулата, и старата митница на пристанището.



Небето не беше много благосклонно, и по средата на вечерята ни отново започна да ръси ситен дъждец. Все пак устиска да се приберем по стаите си когато най-накрая прогнозите на метереолозите се изпълниха. Заваля проливен дъжд придружен със силен вятър, и мощна гръмотевична буря. Телефона ми и той чак се уплаши и започна да ме залива с предупредителни есемеси на гръцката служба за извънредни ситуации която даваше някакви кодове забраняващи излизането навън без основателна причина.
За наше щастие на сутринта бурята беше отминала, и ние сме на пристанището.





В Уранопули слънцето се показва, но над Атон все още вали.



. Бурята беше отминала, но не и последиците от нея. Пристанищата, по-скоро кейовете, на отделните манастири нямат защитни вълноломи, и са изложени на капризите на откритото море. Едно малко по-силно вълнение може да попречи на ферибота да успее да спре нормално. За това на касата отказаха да ни продадат билети до нашия манастир Зограф. Предлагаха само до Дафни, основното пристанище на Атон, и с известна условност дали ферибота ще може да спре до руския манастир Св. Пантелеймон. Ние решаваме че каквото и да става ще пътуваме, а къде ще слезем да реши оня горе. Като слезем пък ще решаваме къде ще ходим, и къде ще търсим подслон. Замириса на истинско приключение.
Получаване на визите, купуване на билетите за ферибота, последващите проверки докато стъпите на борда му. Имам усещане, че влизането в трезора на централната швейцарска банка е по-лесно. Както и да е. Точно в девет вече сме на борда да ферибота, и мечтаното пътуване може да започне.





Оказва се че това пътуване е мечтано за още доста хора. Ферибота е препълнен. Какво да ви кажа. Странна гледка. На където да се обърнеш само мъже на средна възраст, и нито една жена на която погледа ти може да почине. За щастие не ми остана много време да разглеждам пътуващите около мен. Гледките които се редуват в ляво от ферибота грабват цялото ми внимание.














След четирсет минути път в далечината се появява пристанището на Хилендарския манастир.



Ферибота започва леко да завива, и да се насочва към него, а това означава че вероятно ще спре и на Арсана Зографу, тоест на пристанището на нашия манастир. Този факт хем кара душата ми да се отпусне, хем малко съм разочарован. Губим приключенската част на пътуването, но печелим много повече Ще видим това което отдавна мечтаем да видим. Петдесет минути след като Уранопули се загуби от очите ни сме на пристанището на Зограф.



Това което виждате на снимката е старата кула на пристанището на Зограф. Самият манастир е на грубо четири километра навътре в планината. До него се стига по тесен, криволичещ път покрит в по-голямата си част с големи обли речни камъни. Когато времето е хубаво поклонниците го изминават пеша, но когато вали от манастира изпращат транспорт. До миналата година това е бил един стар пикап, но вярващ човек с възможности е подарил на манастира хубав, нов, петнайсет местен бус в който ние бързо се настаняваме. Зад волана сяда висок, слаб монах на видима възраст около осемдесет години. Това което последва силно се разминава с обещанието за една приятна разходка. Винаги съм знаел че Атон е планински полуостров, но си го представях по-скоро като хълмиста местност където пътеките от манастир до манастир се вият в сянката на вековна гора. Още с излизането от пристанището пътя поема рязко нагоре, и от предното стъкло на буса вече се вижда само небето. Последва едно петнайсетина минутно пътуване по-близко до пътуване с влакче на ужасите отколкото до приятна разходка. Стръмно нагоре, стръмно надолу, резки завои, и при това пътя се вие високо по склона над стръмно дефиле. От валялия до скоро дъжд камъните с които е покрит пътя са мокри и хлъзгави. На няколко пъти буса ни взема завоя с приплъзване при което задницата му се изнася по метър в страни. На това младите му викат дрифт, и много му се кефят, но когато си в бус на стотина метра над дъното на стръмно дере усещането е по-скоро …. По-добре да не ви казвам какво точно. Точно когато си мисля че вече съм видял всичко бусчето ни се озовава на един висок ляв завой след който пътя се спуска невъзможно стръмно. Ако сте карали ски на Шилигарника над Банско знаете какъв е наклона на пистата Алберто Томба. Е, по нещо подобно трябваше да се спуснем. Отчето спира за миг. Промълви някаква молитва, прекръсти се три пъти, и пое надолу. Факт е, че това място е под закрилата на Света Богородица. Иначе нямам обяснение как стигнахме живи до дъното на дерето. От там пътя пое пак стръмно нагоре. Докато стигнем до манастира шофьорът ни повтори още три пъти тая процедура. С кръстенето и молитвите.
Няколко снимки преди са стигнем до манастира.














Господ ни опази и най-накрая слизаме пред портата на манастира.

[scleri]

Ако очаквате някаква делегация, и официална церемония по посрещането ще останете силно разочаровани. По-прозрачен никога не съм се чувствал. Все едно че ни няма. Живота в манастира си тече по обичайния си начин. Край нас минават монаси, без дори да ни погледнат. Свободен си да ходиш където си искаш / с някои малки ограничения /, и да правиш каквото си искаш стига да не нарушаваш правилата на манастира, а те хем са строги, хем непонятни. Просто не знаеш в кой момент ще направиш нещо дето не трябва, и какво ще последва след това. Причината за това поведение на монасите не е в нас. Причината се крие в една особеност на православието което изповядват монасите в Атон. Не само в нашия манастир. С риск да кажа и нещо не е сто процента правилно, защото не съм експерт в тази област, ще ви обясня с две думи за какво става дума. В Православието има две основни течения. Първото се нарича Исихазъм. Неговите последователи вярват че човек може да постигне пълно сливане с Бога само ако се откаже от всичко земно, води строг аскетичен живот, изпълнен с постоянни молитви. Останалите, по-голямата част от хората, които изповядват Православието вярват че Бог е навсякъде, включително и в нас самите, и че за него е по-важно човек да спазва дадените му закони, и да прави добрини. Добрите дела водят до опрощение на греховете, и отварят портите на Рая. От тук идва и основната разлика между манастирите по нашите земи, и тези в Атон, а и в гръцката Метеора например. Нашите манастири освен център на опазването на българската духовност, са били и център на просвещението по време на Възраждането. Хората са търсили монасите за съвет по всякакви проблеми свързани с ежедневието им. И днес нашите манастири са отворени за хората. Човек може да отиде в някой от тях. Да сподели проблемите си, и да потърси съвет и подкрепа от монасите там. Манастирите в Атон също са отворени за хората, но монасите като цяло избягват да контактуват с поклонниците. Те дори и помежду си не контактуват повече от необходимото. Не може да видиш привечер групичка монаси седнали на раздумка. За тях деня е изпълнен със служение в църквата, индивидуални молитви, и работа необходима за съществуването на манастира.
Ние оставяме раниците си на пейката пред входа, обикаляме, и разглеждаме манастира отвън и от вътре. Чакаме някой да забележи че съществуваме.











Влизаме в двора на манастира.









Основната, голямата църква на манастира. Зад нея се вижда старото крило на манастира където в момента тече мащабна реставрация.





Съжалявам че не мога да ви покажа тази църква отвътре. Страшно е красиво, и много силно въздействащо.

Това е малката църква. Освен тези двете в манастира има още една църква, и седем параклиса.



Един от параклисите.





До параклиса е старото аязмо на манастира.




Този малък паметник е в северозападния край на манастирския двор. Той е издигнат на мястото където е имало отбранителна кула. След края на четвъртия кръстоносен поход по тези места са върлували каталунски разбойници които поискали от монасите да се откажат от православието, и да приемат католицизма. След като те отказали разбойниците струпали огромен куп дърва, и изгорили живи затворените в кулата игумен на манастира, осемнайсет монаси, и четирима поклонници.





А това е още един от обитателите на манастира, но май не е монах. Попитахме го, но той не ни отговори нищо.




Манастирът е необичайно пуст. Това ни озадачава докато един от работниците които минават покрай нас не ни казва че монасите в момента са в църквата където сутрешната служба все още не е свършила. Защо казвам „все още „ ще ви стане ясно като ви кажа че е започнала в три сутринта, а часът наближава дванайсет. Ние също влизаме в църквата. Ако съжалявам за нещо това е че не мога да ви покажа снимки от този храм. Знаете снимките по тези места за забранени. Ако някъде, някога съм си позволявал да заобиколя тази забраната тук дори и не помислям за такова нещо.
Храмът е потънал в сумрак. Навън все още е облачно, и светлината която се процежда през малките прозорчета високо горе под купола на храма е съвсем оскъдна. Пред иконата на Св. Георги горят само три свещи. Една голяма, и две по-малки. Някъде в полумрака се чува гласът на монах четящ някакъв текст. От време на време молитвата преминава в песнопение. Монасите около нас шепнат молитва, кръстят се, покланят се, падат на земята в нисък поклон. С една дума вършат непонятни, за обикновения човек, неща. Предупредени сме нищо да не пипаме, нищо да не питаме, никого да не заговаряме. Просто да правим това което правят монасите около нас. Към един часа службата внезапно свършва. Няма някакъв ясно подчертан финал.
На стълбите пред църквата ни посреща послушник / човек който иска да стане монах, но все още е на „ изпитателен срок „ така да се каже /. Той ни кани да обядваме с монасите в тяхната трапезария. Монасите в Атон не консумират месо под никаква форма, както и не убиват животно по никаква причина. В нормалните дни монасите се хранят два пъти на ден като на трапезата им присъстват яйца, мляко, млечни произведения, и морски дарове. Не знам защо монасите не приемат рибата, октопода и калмарите за животни, и охотно ги консумират. Ние обаче им гостуваме по време на пости. В тези дни те се хранят само веднъж на ден като в храната им отсъстват не само всякакви продукти с животински произход, но дори и растителна мазнина. Сервират ни зеленчукова супичка / в чинията ми плуват лук, грах, моркови, картофи, лапад, и мъничко фиде. Както вече казах липсва каквато и да е мазнина. Супата е подправена с горски билки които монасите берат в околностите на манастира, и е учудващо вкусна. Придружена е с чинийка прясна салата, също без никаква мазнина, и купичка компот от череши. Хлябът както можете да се сетите е безквасен. И тук идва изненадата. Това манастирско угощение е странно засищащо. У дома мога да изям голяма пържола придружена с огромен куп пържени картофи, плюс биричка, и половин торта за десет, и след час, два пак да съм гладен. След манастирската чорбичка цял ден бях сит при положение че бяхме постоянно в движение.
Тъй като ситния дъждец който ръми от сутринта най-сетне спира решаваме да уплътним следобеда с една разходка до малка църквичка над манастира. Тя също е посветена на Св. Георги, и има интересна история свързана с една от трите чудотворни икони съхранявани в манастира. Легендата разказва че в началото на единайсти век на източния бряг на Атонския полуостров се появила лодка. В нея нямало хора, а само една икона на св. Георги. Монасите от близкия манастир Ватопед се опитали да изтеглят лодката на брега, но щом се доближавали до нея тя се отдалечавала навътре в морето. Историята се разчула, и на брега се събрали монаси и от съседните манастири. Всички опитвали, но никой не можел да се доближи до лодката. Единствено монасите от Зографския манастир успели да стигнат до лодката, и да свалят иконата на брега. Тогава се завързал спор. Всеки манастир искал иконата за себе си защото били убедени че тя идва от светите земи които са на изток от полуострова. На края старците от манастирите решили да натоварят иконата на едно муле, и да го пуснат да броди по полуострова. До който манастир отиде мулето негова ще е иконата. Мулето обикаляло три дена из целия полуостров. Накрая минало току пред портите на Зографския манастир, изкачило близкия хълм, и там паднало и умряло. За това иконата останала в Зографския манастир, а на мястото където мулето склопило очи построили малка църквичка. Същата която виждате на снимката.







Поглед към манастира през една дупка в оградата на църквата.




Тръгваме обратно. По пътя сядаме за кратка почивка.



Минаваме покрай манастира, точно под стените му.








Прибираме се в манастира преди отново да е заваляло, и час, два помагаме на монасите за домакинската работа. Носим една матраци нагоре надолу по етажите по някаква сложна схема дето е ясна само на монаха който е с нас. Двайсетина матраци от една голяма стая на втория етаж сваляме на приземния, другата половина качваме на третия. След това от третия сваляме други матраци на приземния, а тия дето ги свалихме от втория след това качваме на първия. Явно добре сме се представили защото игумена който срещаме при една от обиколките ни из манастира ни спира, да ни попита от къде сме, и какви сме. Постепенно се увличаме в разговор, и ставаме леко нахални. Питаме го дали ще може да посетим библиотеката, и да видим съкровищата които се съхраняват в нея. Той няма нищо против, но казва че трябва да говорим и с монаха Гавраил който държи ключовете. Хайде идете намерете монаха Гавраил в един манастир голям колкото два, три рилски манастира, и при това без да го познавате, и без да спирате, и да досаждате с въпроси на монасите които случайно срещате. С една дума отчайваща работа. Игумена вижда нашето разочарование, и ни предлага да ни покаже манастирската изба, и да ни почерпи от най-хубава ракия която се съхранява там.

Охраната бди над стълбите към манастирската изба.





Влизаме.







Едно развеселено склери ударило вече две глътки от този манастирски елексир.




В райските манастирски катакомби изкарваме повече от час и половина. Не толкова заради ракията, която наистина е добра, а заради игумена Амвросий който освен сладкодумен се оказва и учудващо начетен, и ерудиран човек. На края се усещаме че злоупотребяваме с гостоприемството на този деветдесет и четири годишен човек / няма грешка в цифричката/. Деветдесет и четири годишен човек с рядко срещан бистър ум, и енциклопедични познания по история, и теология. Не на последно място и извор на безкрайна житейска мъдрост. Прибираме се в стаята която ни е отредена за нощувка, и докато се подготвяме за почивка на вратата се появява монах който се оказва че носи името Гавраил. Същия оня Гавраил дето държи ключовете за оная врата зад която има безброй безценни книги, и ръкописи. Припомняме си казармените години, и се обличаме за секунди. След няколко минути прекрачваме прага на мечтаната библиотека. Гавраил освен ключар се оказва не по-малко начетен от игумена. Отговаря на безкрайните ни въпроси, показва ни всичко което искаме да видим. Не знам колко точно време прекарахме в библиотеката, но все пак трябваше да оставим на Гавраил малко време за почивка защото трябваше да става в три часа за сутрешната литургия.

Няколко снимки на някои от богатствата в манастирската библиотека.

Започвам с оригиналния ръкопис излезнал под ръката на свети Паисий Хилендарски. История славянобългарска.



История славянобългарска от 1762год..
Светия отец Паисий започнал работата по историята си в Хилендарския манастир, но я завършил в Зограф, в който се преместил заради започнали крамоли в старата му обител.
Предполага се че от този ръкопис са направени два калиграфски преписа които са разпространени сред българите. От първата белова препис прави поп Стойко Владиславов в Котел през 1765год. През 1772год. в Жеравна е направен друг препис който за съжаление не е запазен. През 1771год. в Самоков от втората калиграфска белова препис прави йерей Алекси Попович Велкович. Днес са известни над седемдесет преписа на История славянобългарска от които са запазени около петдесет. Сред тях има и няколко преработки, и компилации и с други текстове.

Острожката библия от 1581-ва година.



Това е първото пълно издание на Библията на църковно славянски език. Подготвена, и издадена под прякото ръководство на православния княз Константин Острожки.

Това е предавателен акт от 980год. В него за първи път се споменава Зографският манастир.



Прибираме се в стаята си изтощени от умора, но предоволни от изминалия ден.

[flora]

Благодаря за разходката из това свято място, което не бих могла да разгледам на живо! Изненадах се колко много е направено и се прави за възстановяването и реставрацията. Преди години виждах снимки на рушащ се манастир, а сега е съвсем различно. Добър разказвач си и макар да не пиша винаги чета пътеписите ти с удоволствие.
Светли и щастливи празници ти желая!

[scleri]

На следващия ден ставаме рано. Отбиваме се за двайсетина минути в църквата. Влизаме тихичко за да не пречим. Никой не забелязва нашето присъствие. Службата си тече по нейните си, неясни за обикновените хора, правила. Излизаме тихичко. Пред манастира има изградена нова манастирска гостоприемница където да нощуват поклонниците. Ние помолихме да спим в манастира за да усетим по пълно, до колкото е възможно, духа на тази стара сграда. В предверието на гостоприемницата има хубав кафе автомат който, за наше учудване прави още по-хубаво кафе. Кафето е само за поклонниците, и също както нощувката и храната е безплатно. Вадим от раниците по един кроасан, и с чашката кафе става чудна закуска. Хапваме в страни, в малка беседка за да не смущаваме погледа на случайно преминаващ монах.





Както вече казах при хубаво време поклонниците изминават пътя от пристанището до манастира, и обратно пеша. Сутринта небето започва да се прояснява, но тъй като през нощта валеше неспирно пред манастира ни очаква познатия бус който да ни свали до пристанището. Тъй като нямаме много време не отказваме, и бързо се натоварваме докато монахът шофьор не е размислил. След петнайсет минути сме на морския бряг, и се взираме в хоризонта да видим пристигащия ферибот. Както вече знаете ферибота е един за деня. Тръгва от Уранополи до Дафни като по пътя спира на пристанищата на няколко манастира. След това поема по обратния път. Ние решаваме да се качим на ферибота още когато идва от Уранопули, и да слезем на руския манастир Св. Пантелеймон. Така докато ферибота отиде до Дафни, и се върне обратно ще имаме почти час да разгледаме и руския манастир.
По пътя феробота спира на пристанищата на още три манастира.







Последен поглед към "нашето" пристанище.



Останки от стара отбранителна кула.




Това е пристанището на манастира Констамонит. Най-малкия. Двайсти в ранговата класация на атонските манастири. Това е пристанището, а самия манастир е някъде зад хълмовете.




Параклисче на брега.




Манастирът Дохиар.



Това е пристанището на манастира.




Още един параклис.






Ферибота се насочва към пристанището на Ксенофонт. Шестнайсти в атонския рангов списък.








Автомобилче някакво пътува на някъде. Пълна загадка.



Онова автомобилче от предната снимка може би идва до този параклис.




На хоризонта се появява руският Св. Пантелеймон.








Слизаме на пристанището. Нямаме и секунда за губене. Ферибота ще се върне след петдесет минути. Поемаме нагоре към манастира.



Спирам да приказвам. Насладете се на неземната красота на това място.



Обещах да не приказвам, но трябва да кажа няколко думи за тази снимка на входа на манастира. Снимката е правена през 1903год. Когато проявили стъклената плака до монасите неочаквано се появил женски силует. Както знаете на Атон е забранено да влизат жени. Предполага се че на снимката се е появил по чудодеен начин образа на закрилницата на Атон - Св. Богородица.



Влизаме, и продължаваме разходката.





























Нашите петдесет минути изтичат като миг. Тръгваме с нежелание към пристанището.





Казваме довиждане на втория по големина манастир на Атон. Интересно. Манастира е втори по големина, а е предпоследен в ранговата класация на атонските манастири. Нямам обяснение какви са критериите при съставянето на тази класация. Още повече като имате предвид заслугите на православна Русия не само за развитието, а дори за оцеляването на Света гора.



Отново на път.



Този път красотата е в дясно от ферибота. Пътуваме към Уранопули.







Зад нас за първи път от мъглата изплува първенеца на полуострова - връх Атон.






В три часа слизаме на пристанището на Уранопули. Във фотоапарата ми има над двеста снимки, главата ми е натежала от впечатления, а сърцето е пълно с емоции.
Обратния път го вземаме без спирки и почивки. Нямаме нужда от тях. Настроението е приповдигнато от изживяното.

[scleri]

Сега накратко за манастира Зограф.

Атос, по нашенски Атон, е гигант от гръцката митология който водел продължителна, и тежка война с Посейдон, бога на морето. На края той загубил битката, и от проснатото му тяло се появил полуостров Атон. Той е планински полуостров, дълъг 57 км и широк 7-10 км. Общата му площ е 389 км2. Най-високият му връх – връх Атон е висок 2038 км. Част е от Халкидическия полуостров.
Легендата разказва че Св. Богородица придружена от няколко от апостолите пътувала за остров Крит когато вятър отклонил лодката им, и те слезли на атонския бряг, някъде там където днес е Иверския манастир. Св. Богородица до толкова била грабната от красотата на това място че помолила сина си да отреди тази земя за нейна градина. Той изпълнил желанието и. В 8. век Божията майка отново удостоила Св. Атон с посещението си и се явила на Атонския пустиножител преподобния Петър, когото нарекла свой жребий. Един път той видял в неизказана светлина Божията Майка и св. Никола. Като стоял пред нея раболепно, я молил да му покаже място за монашеско пребиваване. Пресвета Дева Мария му отговорила: "В Атонската планина ще бъде твоят покой - това е моят жребий, даден ми от моя Син и Бог“.
Като монашеска общност полуострова се оформя в средата на десети век. През 963 г., монахът св. Атанасий основава манастира Великата Лавра, който и днес е най-старшият от всички 20 манастира на Атонската Света Гора. Манастирът се е ползвал с покровителството на византийските василевси, което допринася за бързото му разрастване и увеличение на неговото богатство и имане.
Няма точна информация кога е основан Зографският манастир. Предполага се че е станало през 919год. През 980год. за първи път той се споменава в документ който не го касае пряко. При имотна сделка между два други манастира като граница на имота обект на сделката, се посочва имота на Зографският манастир. Самият манастир е основан от трима братя благородници - Аарон, Мойсей и Йоан. Тримата дошли на Атон в търсене на усамотено място, далеч от човешката суета където да се отдадат на отшелнически живот и молитви. Тримата братя харесали няколко малки пещери в района на днешния манастир, и се заселили там. В началото всеки живеел сам. По-късно около тях се събрали и други хора, но всички се събирали заедно само за да извършат някои богослужения. За целта построили малка църква. И тук възникнал въпроса кой светец да бъде избран за покровител на новия храм. След като не могли да постигнат съгласие те оставили в храма дъската подготвена за главна икона на църквата, и се оттеглили за молитва. На сутринта видели че от новия храм излиза силна светлина. Като отишли открили че върху празната дъска се е появил образа на Св. Георги победоносец. Тъй като образа се бил появил от самосебе си, тоест се е самоизографисал нарекли храма Св. Георги – зограф. От там дошло и името на манастира който изградили по-късно. Новината за случилото се чудо се разнесла из околността, и в църквата дошъл игумена на един от съседните манастири. Невярващ на думите на братята той посегнал да пипне самоизографисалата се икона, и пръста му потънал в дървото. Не залепнал за боята, а потънал в дървото, и той по никакъв начин не успял да го извади. След като три дена той се молил на Св. Георги да го пусне, най-накрая светеца му се явил, и му казал че му прощава недоверието, но за урок на останалите хора пръста му ще остане во веки веков в иконата. Монасите се принудили да отрежат пръста на игумена за да може той да се освободи. И наистина на иконата, на лицето на светеца, и днес се вижда остатък от предната фаланга на човешки пръст. Освен тази икона в храма на манастира се пазят още две чудотворни икони. Втората е тази дошла по море за която вече ви разказах. Третата се нарича Св. Георги молдованец защото идва от Молдова. Там тя била притежание на молдовския войвода Стефан който от години водил неравна борба с турците. В много битки той излизал победител, но веднъж крепостта му било обградена от турска войска превишаваща няколко пъти по численост неговата. Тогава Стефан цяла нощ се молил на Св. Георги за помощ. На края светеца му се явил, и му казал че ще му помогне, и този път да победи, но след това трябва да отнесе иконата в новия дом на светеца. Когато Стефан попитал къде е този дом Св. Георги отговорил - в Атон, в манастира Зограф. На следващия ден войската на войводата Стефан победила, а той след това лично донесъл иконата до Зографския манастир.
Освен трите чудотворни икони манастира пази още една ценна икона на Св. Богородица. На нея лицето на божията майка е потъмняло, почти черно. Историята на иконата също е интересна. След четвъртия кръстоносен поход на Атон кръстоносците опитали насила да накарат монасите на приемат католицизма. Царял хаос. Манастирите били нападани и ограбвани от банди разбойници. Един ден Божията майка се явила на игумена на манастира и го предупредила че към манастира приближава голяма група каталунски разбойници. Игумена събрал монасите, предал им какво е казала Богородица, и им дал право да избират. Да избягат да се скрият, или да останат с него , и да защитят вярата си. Повечето монаси грабнали най-ценните икони, и църковна утвар от църквата, и избягали нагоре в гората да се скрият. С игумена в манастира останали осемнайсет монаси, и четирима поклонници. Когато бандитите нахлули в манастира те се заключили в една кула близо до северната стена на манастира, и отказали да приемат католицизма. Разбойниците натрупали около кулата огромен куп дърва, и изгорили живи затворените вътре хора. Дълги години в знак на уважение към двайсет и двамата мъченици монасите не разчиствали купа останките от кулата. Двеста години по-късно когато започнали строителството на новото, северно крило на манастира се наложило да разчистят. Намерили, и внимателно събрали костите на всички мъченици. Сред купищата камъни останали от кулата монасите открили и иконата на Св. Богородица която игумена бил взел със себе си. Тя не само че оцеляла от пожара, но и след това двеста години изложена на дъжд и студ тя останала непокътната. Монасите я почистили от боклука, и я изложили на видно място в храма. Там си е и до сега.
Манастира е имал и добри, и лоши времена. Два пъти разрушаван напълно, и възстановяван отново. В началото на деветдесетте в манастира са останали само четиринайсет монаси, и съществувал реален риск гърците да го населят със свои монаси, и да го превърнат в гръцки. За радост това не се случило. След като управлението на манастира е поето от днешния игумен Амвросий броят на монасите започнал бавно да расте, и днес те са около четирсет.

Не знам другите хора посетили манастира как са възприели това свое пътуване. Определено манастира въздейства силно на всеки който прекрачи прага му. Сигурен съм че още дълго ще усещам неговото влияние, но някак си не мога да кажа че съм ходил на поклонение. Имам усещането че по-скоро съм бил на екскурзия. Може би бързия, и лесен начин по който стигнахме до манастира, и се върнахме след това. Преди години това пътуване е отнемало дни. За хората които са нямали възможност да отидат до Йерусалим, и да се поклонят на гроба Господен е било достатъчно три пъти да посетят Атон за да получат правото да се наричат хаджии. Тоест три пътувания до Атон са се равнявали на едно до Йерусалим, а ние отидохме и се върнахме за три дена. Това не пречи да съм благодарен на съдбата , че ми даде възможността да изпълня и тази своя мечта.
Дано съм успял да ви дам възможност поне мъничко и вие да усетите какво представлява Зограф. Българската частица от Света гора.

[Гео, граф]

Склери, моля те по-често да пътуваш и да разказваш в слово и снимки за пътешествията си! Някои от нас (по-добрата половинка от човечеството ) нямаме право да посетим Зограф, но твоят разказ пресъздава емоциите ти великолепно. Благодаря ти за това ! И се връщам да разглеждам отново.

[katina]

Склери, огромно БЛАГОДАРЯ за споделеното преживяване

[fiorina]

Много впечатляващ разказ! scleri, благодаря ти, че ни направи съпричастни към уникалното си преживяване. Ще се препрочита .....
Светли празници!

[Миша]

Склери, благодаря (за пореден път)!
Отдавна надничам и чакам поредната ти разходка, разказвай повече, разказите ти винаги са толкова интересни и увлекателни!
Връщам се да препрочитам и аз...

[desi_slava]

Много увлекателно разкзваш,Склери
Винаги те чета с интерес !
Благодаря за споделените мигове и ти пожелавам още много сбъднати мечти!