Артефакти и стари снимки

[Гео, граф]

Членувам във фейса в група с такова име и там се качват разни интересни материали. Днес силно ме впечатли този. Копирам го без промяна.

''Един камък, томове история. Истинска е историята на балканския Петко. Каменната плоча е върху гроба му до църквата "Св. Спас" в битолското село Добрушево в Македония. Служил на една земя в три армии. Когато го мобилизирали всеки път му сменяли униформата и името. От Лисковски станал Лисковчич, после Лисков. Осем години воювал из Балканите за Турция, за Сърбия, за България, дори със собствения си брат се гледал през мерника на пушката, защото се оказали в един момент мобилизирани в две различни армии. В Първата Балканска война Петко го мобилизирали турците през 1912. Съюзническите сили победили Турция и войникът се прибрал в Битолско.За Първата световна война селото му вече било под сръбска власт. Дали му пушка и сръбска униформа да воюва срещу българите под сръбско знаме. Една година по-късно вече викал "Ура!" под български флаг. В Добрушево като легенда разказват как по време на Първата Световна докато Петко бил в сръбската войска, брат му бил в българската. Съдбата ги изправила един срещу друг в окопите. Надигнал единият глава и се провикнал: „Брате, дома дали сите се живи?“. Не бил си ходил братът вкъщи, но да утеши своя брат отговорил от другия окоп: "Сите се арни!“. Петко живял 88 години, преживял и Втората Световна.''

[clock]

Понякога човешките съдби са по- невероятни от филм.
Гео, хубава тема си отворила!

[Мария Николова]

Някога бях измислила нещо подобно - партизанин и полицейски началник. "Илиев, братът на Илиев". Бях гордо уверена, че няма по-абсурдна измислица.
Вижда се, че животът създава още по-абсурдни ситуации.

[Гео, граф]

Ако имате интерес към темата, мога да слагам в нея разни интересни факти, снимки, истории от групата, но нека я пълним заедно, давайте и вие

[Мария Николова]

Имаме, имаме интерес!
Аз съм безфейсбукова и ще следя темата най-редовно!

[Гео, граф]

5 май 2017 г.
Изповед на бай Хальо

Един ден, когато бях в четвърто отделение, не отидох на училище. Учителят поръчал по другите деца: “Кажете на бащата на Михаил Калфов да дойде утре в училището!”Още вечерта казали на баща ми, а мен ме няма. Търсили ме насам-натам, ама не могли да ме намерят. Разтревожили се.
А аз по това време бях седнал на една барчина и надувах, ли надувах гайдата на стария овчар и добър гайдаджия дядо Стоил. Той ме подкокоросваше да не ходя на училище, ами да вървя с него, овчар да стана-имало чанове, кучета и по цял ден ще свиря на гайда…
Върнах се чак вечерта. Ядох тояга. “Не те ли е срам-вика баща ми,- да не щеш да учиш четмо и писмо!”
Трябва да уча, ама все в акъла ми е гайдата. И като си спомня за нея, забравям и училището, и книгите, и учителите.Забравям и поръчката на баща ми…Само майка не ми се караше, когато ходех с овцете на дядо Стоил. Тя като че ли усещаше, че от мене може да излезе гайдаджия и ще веселя хората.
Една неделя в селото имаше сватба. Свиреше гайдаджи Петър Лалов. Шмугнах се сред сватбарите и дълго стоях до него. Само в пръстите го гледах. А те не спираха да подскачат по гайдуницата. Що сватбарски мелодии изсвири!Накрая го замолих: “Искам да ми сториш гайда! Ще ти дам цяла овца за нея!” Така и стана. Скришом от баща ми му дадох една овца. А гайдаджията ми даде гайда. Имаше хубав глас и цял ден не я оставях на мира.
Гайдар за пред людете се усетих на петнадесет години. Поканиха ме да свиря на сватбата. Викали бяха неколцина гайдаджии, но все били заети, та стигнали до мен. Стана ми драго. Свирих от душа! И така изсвирих “Ела се вие, превива”, че някои сватбари се просълзиха. Те плачат, а на мене е драго…
От тогава с гайдата лягам, с гайдата ставам. И все по сборове, седенки и сватби. Веднъж тръгнахме за фестивал. Качихме се във вагон трета класа. Натъпкахме се като въшки във фланела. Видях, че в съседния вагон има много празни места, и се настаних там като пет пари в кесия. Доскуча ми сам в цяло купе и надух гайдата. Тутакси вагонът се изпълни с пътници от другите вагони. Дойде кондукторката да ме гони- не съм бил в трета класа. Я сам родопска върлина, а кондукторката- дребосък. Как да и се подчиня. Тя доведе началника на влака. Ама аз се заинатих и на гара София ме арестуваха. Заведоха ме при началника на гарата, но той излезе разбран човек. Поиска да му изсвиря една песен…От този фестивал се върнах със златен медал.
Дали златото ми даде кураж или ръкоплясканията в салоните-не знам. Ала на един Илинденски събор свирих на весела компания цели 12 часа без прекъсване. После свалих размекнатия пискунь на гайдуницата. И отново свирих на друга компания още 12 часа. Свиря, свиря … По събори, по сватби. Ала като ида на Лома, срещу мояна коща, тогава ми е най-хубаво. Подпра се на дебела борика и чува цялото село. На 72 лета съм, а още ходя на Лома.
Имам си работилничка. Събирам кожи и рога и правя гайди. Един ден, когато пръстите ми се втояжят, моята скъпа раздумница ще я дам на Генко. Той е мой племенник. Засега е само един малък гайдаджия…

[Гео, граф]

За днес още един малък материал, но пък с много красиви жени! Забележете интересните паралели с носиите на Балканите. Човек е изкушен да прави някакви етнокултурни връзки, но все пак става дума за универсалии. Дамата с татуираните на бузите кръстове няма нищо общо с християнството, кръстът е слънчев символ, използван много векове преди зараждането му, а и християнския кръст не е равностранен.

Берберски жени от Мароко

Берберите (наричани също имазиген, „свободни хора“, ед.ч. амазиг) са етническа група, обитаваща Северозападна Африка и говореща берберски езици от афроазиатското езиково семейство. Често погрешно наричани араби. В Северна Африка има между 14 и 25 милиона говорещи берберски езици (виж оценката на броя говорещи), концентрирани главно в Мароко и Алжир с по-малки общности на изток до Египет и на юг до Буркина Фасо. Много се гордеят със своят произход, език, писменост (имат и такава) и традиции, държат жената на пиедестал и уважават всички хора, независимо от религията им.

[Гео, граф]

Един антрополог, който работел в Африка, предложил на деца от местно племе да поиграят на една игра. Той поставил до близко дърво голяма кошница пълна с плодове и се обърнал към децата:
– Този, който пръв пробяга от тук до дървото ще получи цялата кошница с плодове и тя ще бъде негова.
Той начертал стартова линия и подредил децата зад нея. Когато дал знак на децата да започнат да тичат, обаче, останал безмълвен…
Те се хванали здраво за ръце, усмихнали се и побегнали всички заедно. Разбира се, заедно свалили кошницата от дървото, а след това всички заедно седнали и се наслаждавали на вкусните плодове.o-AFRICAN-GIRLS-facebook
Поразен, антропологът попитал децата защо не побегнали по отделно, така всичките плодове щели да бъдат само за един и той ще може напълно да им се наслади.
Децата отговорили:
– „Обонато“. Нима може един да бъде щастлив, ако всички наоколо са тъжни?
„Обонато“ на езика на местното племе е сложна фраза, с простичко значение. Означава: „аз съществувам, защото ние съществуваме.“

[Мария Николова]

Графиньо, и ние във форума сме все обонато.

[clock]

Историята с африканските деца много ми хареса! Ще я запомня.