Наши творби.

[paju4eto_Ligla]

Разбира се (макар че се чувствам супер неудобно , нищо, че минаха вече 2 месеца и трябваше да ми е минало)

[Гео, граф]

Разбира се (макар че се чувствам супер неудобно , нищо, че минаха вече 2 месеца и трябваше да ми е минало)

Я говори по-силно, аз съм стар човек и недочувам ...

[al.yank]

Зачетох се в темата "лирика",та се сетих,че отдавна не съм пописвала и слава Богу де,щото ми се случва само като съм в емоционална дупка
Та,да ви споделя нещичко от преди двадесетина и кусур години..е,предвид тогавашната ми възраст,ще ме извините,че може да звучи леко мелодраматично

И днес във тази стая пак сме трима,
пакет цигари,аз и самота,
ти чакал ли си някога любимия,
а той все да не идва до нощта..

Заспивал ли си с тръпнещи клепачи,
със вени,що улавят всеки шум,
ти чувал ли си се да плачеш,
безпомощен-наяве и насън..

И тръпнеш,чакаш и отново чакаш,
проклинаш него,себе си,света,
не чакаш вече,още се надяваш,
и мислиш-нужни сме си,а пък все си сам..

И днес във тази стая пак сме трима,
и тиха болка тихо стене в мен,
ти чакал ли си някога любимия,
нощта умира,пак се ражда ден..

Леле,не мога да се сетя как съм си озаглавила стхотворението
За сметка на това се ужасих при мисълта от колко време пуша

[Мария Николова]

Първа публикация !?! Честито, Лигълче !!! Браво на теб ! Ще я търся в Пингвините и обезателно искам аФтограф

И ааааааааааааааааааааааз!!! Ще си я нося на 4.ХІІ., 15 часа, в "ДондуковЪ"

Саше, я преди да почнеш шницелите, сложи един бял лист пред себе си... Стихотворението ти дава надежда, че след 5-6 стопчени листа, ще се роди нещо така хубаво.

[Виола]

Паяче, браво! Поздравления!
Саше, комплименти и за теб! Много си добра!

[paju4eto_Ligla]

А аз да бях прочела по-рано... хмм... Ще се праща по пощата явно
Саше, тия настроения как са познати, ако ще и от по-малко години...
ПП А това с пушенето

[Мария Николова]

БЕЗ ТЕБ

И последния есенен лист падна
без теб.
И последния облак отплува в небето
без теб.
И нощта е отчайващо пълнолунна
без теб.
И все така не е вярно, че времето лекува всичко
без теб.
И все още не съм цялата
без теб.

10.ХІІ.11

[Гео, граф]

Ооо, Мимет !

[Penkov]

САНТИМЕНТАЛНАТА ХЛЕБАРКА

Събужда ме полазване... Пфу, че гадост! И изведнъж чувам тихичко гласче!... Да, няма да повярвате, но хлебарката ми заговори с човешки глас:
- Бати Пенчеее, моля те, прегърни меее!... Моля теее!... Имам нужда да ме прегърне някооой!
- А! Какво правиш в леглото ми, гадино мръсна?! - изкрещявам ужасен.
- Ама аз не съм кат другитееее! - продължи жалостиво гласчето - Имам нужда от малко човешка топлина и утеха рано сутрииин... Моля тееее, прегърни меее!
- Ма как ша та прегръщам, бе?! Я ми са разкарай от главата! Я чакай... Всъщност откъде се взе?
- Е как откъде?... Долу в кашона ти с хартиите сме си направили цял полис... Хайде, моля те, прегърни меее!
Скачам ужасен! Дърпам кашона изпод леглото и се хващам за главата! Какъв ти полис?! МЕГАполис! С кина, театри, жилищни квартали, магазини, детски градини, широки хлебарски булеварди, че и тото пунктове... Да не повярваш! И хлебарка до хлебарката! Бременни, небременни, хитри, подрастващи, малки, мънички, още безцветнички...
- Ха! Какво става тука, бе? - изкрещявам истерично.
Всички застиват в миг и ме гледат уплашено...
- Кой командва тук?! Я се стройте в две редици, бе!!! - туй май бях пак аз...
И хлебарките тъжно и с неохота се строиха в две редици.
- Ама вий кво си мислите, бе?! Целувки!... Топлина!... Аз наем тука плащам, те си живеят на мой гръб и хич не им пука! Живеят си простичко, съществуват си ей-тъй, а аз ша са моря като грешен дявол! Да беее!...
... и придърпвам подло с едната си ръка "RAID"-а зад гърба си...
- Я всички да кажат "АААААА!"
- Нееее, нямаааа! - чува се същото тъничко гласче.
- Не, а? А знаете ли, че с едно дихание мога да ви превърна в хора?! И както сте в България...
- АААААААААААА, неееееееее! - чу се тъничък мощен хлебарски рев.
Само че това "неееееее" не се състоя, защото извадих мълниеносно препарата с отрова и ги напръсках всичките точно в устичките...
Откъде можеха да зная мърцината, че аз не мога да превръщам хлебарките в хора?...
Ей тъй си отиде един цял мегаполис!... Заради една хлебарка, която се беше научила да говори на човешки...

[secret_rose]

Здравейте от още един аматьор, който обожава да пише. Ще се върна назад да се запозная с вашите творби с истинско удоволствие. Стихотворството ме вълнува, песен на душата е, но моя дебют сред вас ще е с една малка приказка. Ще се радвам на критика
Паюче, къде мога да надникна и да почета повече от теб?

Русь

По тези земи единствените столетници бяха дърветата и планините. Хората живееха бързо, даваха и поемаха и се връщаха в земята, без да оставят очите си в недогледаното.
Бистрата синева сълзеше с най - меките дъждове на всеки заупокоен изпровод и връзваше златни панделки от лъчи за осиротелите деца. Само скалите пееха песни по тези земи под стенещия съпровод на вятъра, свил душите на брезите от поречието в криви свирки а жените слушаха, завързваха на главите си шарени кърпи и тръгваха към върховете на Урал, оставяйки невръстни рожби в люлките. Една есенна утрин такава свирка намери Иванушка - третият син на покойния каменар Степан, вдигна я и огледа. Приличаше на съсухрена, от преди изхлузена змийска кожа, засъхнала на слънцето. Мушна я бързо в ръкава на ризката си и заприпка към селото. Надвечер, кога леля Варвара дотътра сакатия си крак до вратничката, подвикна и остави вързопче хляб на дървенията, била някога писана с медени звънци стълба и забърза да запира кравите, колите с грънци от крайпътния ринок замлъкнаха по пътя и първите звезди блеснаха на небето, Иванушка извади малката върбова свирка от ръкава си, скри се зад голямата печка и я наду. Свирката помръдна в измръзналите му ръчички, оживя и заизви като сияние в тъмната стая. Момчето гледаше и не смееше да помръдне. Нищо не чуваше а свирката подскачаше напред - назад пред очите му и го подканяше да я следва. Дръпна от стола вълнения шал на майка си, уви глава с него и тръгна. Свирнята водеше напред разпръсквайки светъл прашец из въздуха и едва я следваше, бутна с краче и катурна едно дървено ведро, забравено до оградата, стреснато се огледа но в тъмата нищо не видя и продължи нататък след прашеца чак до църквата с черната икона на портата. Тук поспря, видя че някой я забравил отворена, надникна и се шмугна на топло. Нощите захладняваха, идеше зима, нямаше кой да стопли сирачето с прегръдка и то все мръзнеше. На задната пейка видя преметнато палто от сребърни лисици, навярно на оня висок чичко с мустаци и голяма извезана шапка, дето сваляше и удряше в земята всеки път щом селяните му отказваха кръглите медни пари които им искаше а те нямаха, и се дръпна уплашено. Искаше му се да се увие с палтото но не смееше и да го пипне, затуй внимателно го заобиколи, изприпка до вратичката встрани от амвона и се мушна след прашеца. А свирката изви нагоре по стълбите на камбанарията, поспря на парапета да види Иванушка иде ли и литна към въжето дето висеше чак до долу. Едва я стигна и задъхано спря кога всички камбани заклатиха ветрила и езици и над селото звънна празнична музика. Иванушка скри глава в ръце, изплашен, че ей сега ще надойдат селяните и ще го набият задето бие камбаните нощно време, после видя, че никой не иде и даже светлините не бяха запалени из къщите, сякаш камбанния звън чуваше само той, посегна да хване свирката и да я скрие но тя литна през отворения прозорец и пое към планината. Хукна момчето след нея, по пътя изгуби едната си обувчица но не спря, майчиния му шал се изхлузи и изниза неусетно, то бягаше и не чувстваше ни студ, ни камъните под босото си краче, видеше само свирката и светлия прашец след нея и така неусетно се намери по върховете, където есента отдавна си беше отишла, оставяйки планината на бялата светеща зима. Свирката застана на едно място, обърна се към него и замръзна във въздуха. Иванушка протегна ръка да я вземе но тя не помръдваше, като да беше забита в невидима ледна скала. Опита пак, дъхна в ръцете си да ги посгрее и я задърпа, но свирката не помръдваше. Златният прашец пърхаше около нея и осветяваше тъмното. Наоколо заснежените борове поклащаха заплашително глави към него, в мрака му се привиждаха гладни вълци и чакали но той опитваше ли опитваше да свали върбовата свирка от мястото и да я отнесе у дома. Нощта напредна и момчето спря да усеща. Вече не трепереше от студ, само ризката му се вееше около вкочанените ръчици, протегнати нагоре. Босите нозе бяха станали бели като снега и крехки като стъбълцата на ситните трънки. На заранта скалите запяха нова песен, синевата се избистри, прибра снежното одеяло в небесната ракла и плисна към земята най - меките си сълзи - дъждове а един слънчев лъч, навярно по - смел от другите, погали личицето на момчето и му върза златна панделка на вратлето. Отдалече излая куче, изгубено от последния впряг на свечеряване, кога в селото още беше есен, намери пътя, припна към стопанския си двор и в бързината разля канчето мляко, оставено пред вратничката. Залисана сврака клювна покрай верандата на Ефимовата богатска къща и крадна парче изсушена риба, вдъхвайки топлия аромат на прясно опечени пирожки и ябълков мармалад, облещи очи насрещу северняка, събуден от лая по коларския път и колелата на талигите и се шмугна в един запустял и изстинал комин. Слънцето се издигна, търкулна към земята обедното си канче слънчева вода и освети пътеките от планината. Селяните вдигнаха очи от занаята си, лулите изпопадаха от синеещите им усти, жените им заслушаха каквото дочуваха, преметнаха шарени кърпи на главите си и поеха към Урал. Иванушка бързаше, бързаше да се прибере в дървената къщурка, да запали печката и да се изтегне на нея. Дълга нощ беше, не я помнеше даже ама свирката свиреше в сърцето му и разпръскваше златен прашец из очите му. "Кой ще да е тоя левент снажен" мълвяха устата на грънчарите и дърварите, запряли работа и слисали очи към него. "Аз съм, Иванушка, третият син на каменаря Степан" понечи да им отвърне, ама от устата му звук не излезна, само пръсна светъл прашец към сърцата им и учудено забърза зад завоя, дето беше бараката на леля Варвара. Купчина дървени трупи, наредени един връз друг свари там, лъскава брадва свистеше над главите им и дялаше дъски за нова стряха, непознато лице на млад юнак с руси мустаци и кожена препаска му се усмихна, отвътре излезна булка, положи невръстното си дете връз шарено чердже на стълбите, покри го с вълнения си шал и тръгна след върволицата жени към Уралските върхове.
"Не отивай, няма да се върнеш" прошепна Иванушка, но този път и устните му не помръднаха. Гледаше отдолу нагоре, полегнал върху кръглите камъни в двора на къщата, свит в сухата кожа на брезова кора, досущ изхлузена змийска премяна. Огледа се стреснато и хвана очите на новороденото.
Запролетя. Трънака край оградата порасна, наедри червени зърна по клонака си, изви шипове да пречат на малчуганите да ги късат, наведе сянка над върбовата свирка, изспусната от някой свирач по тъмно и разля над селото "Ой, рябина кудрявая, белые цветы...".

...