Наши творби.

[Polad112]

Браво, страхотни творби

[viktoriaivanova]

Колеги цветари, здравейте!
Моята нова, девета книга с поезия - 80 стихотворения, очаква още почитатели.
"Кодирана памет за обичане", 5лв.
Мога да я пратя по пощата, или по куриер на който желае.

ВИКТОРИЯ ИВАНОВА

***
Денят преваля и вечер навлиза -
оранжева, смирена, топла.
По небето бавно, несигурно слиза
отчаян от самотност облак.

Вятър с листа пасианси подрежда,
по тях аз гадая с болка -
как еднакви дни като капки се сцеждат
и колко ми липсваш… колко…

***
Завързахме синьо мънисто за облака
да ни запази от хорските уроки.
Той си обърна дрехата наопаки
и изтече през очите на бурята.

***
Логически е просто -
узряла трева съм за косача.
Високосен сенокос -
четирилистни детелини плачат.

***
Есенен залез -
следобяд в три и половина.
Човешки каприз -
едва дошъл си,
а вече си заминал.

***
Хоризонтът се разби
на парчета -
илюзия недостижима.
Пътят се разпадна
на стъпки -
лабиринт непроходим.

***
Заспива слънцето зад бряста -
чучулига и лято се сбъдват.
В сърцето ми
една огромна пряспа
през юни зимата буди.

***
Новолуние -
половин пръстен.
Пълнолуние -
цяла
златна
пендара.

***
Твоят поглед се плъзга
по ръба на чашата.
Преди да очертае
пръстен -
се дави
в дълбокото.

***
По брега
на безсънието ми
диханията на сърцата ни
рисуват отдалечаване.

***
По вятъра пращам, че те обичам,
а той в ушите ми се надува:
Ти си ничия, ничия, ничия,
не те чувам, не чувам,
не чувам.

ПОСВЕТЕНО

И отново е дъжд и вали водопад,
а този мъж се обръща назад -
търси ме пак, мокър до кост.
Аз нямаше как трети ден да съм гост,
затова и веднъж избягах оттам
и случайният мъж остана сам.
Имам друг свят, имам свой дом,
свой рай, свой ад, своя връх и погром.
Но осъзнавам, че май имам нова любов,
а тя е без край - за добро или зло.
Сега дъждът пак вали водопад.
Дори на бос крак се връщам назад.
Той още е там - без шал и чадър -
чака ме, знам, мокър е и добър.
Добър е и Бог и слиза при нас
и ни дава оброк - един дъждовен час.
Оттогава цял век вали водопад.
Човек плюс човек е равно на свят.

[Мария Николова]

Лошото време - вятъра, който не знае от къде да се извърти и задуха - ме държи в къщи няколко дена. Трябва да си запаля цигарата пред вратата и после да излеза на терасата с кафето и цигарата.
Спомних си колко различен беше някога вятъра за мен.
Потърсих от десетилетия непипаните папки. През 1985 г. двете ни деца бяха на летен лагер и много тъгувах за тях. Написах куп неща да им ги прочета като пораснат.

ВЕТРЕ

Млъквай, ветре, усмири се!
Бързам, нямам време.
Не разрошвай сивите къдрици.
Бръчките ми няма да загладиш.
Остави ме. Друг е моя път -
в къщи, работа, обратно.
Без звезди и цъфнали треви.
Не разбирам, вярвай.
Ни на птиците езика, нито на тревите.
Да, така е! Махай се сега!
Стига си ми шепнал,
стига си свистял!
Аз съм друга , ветре.
Други ветрове,
ветре, ме обрулиха.

27 юни 1985 г.

[сюзан]

Захвърлена роза

Една алена роза лежеше в праха.
Красива и нежна като греха.
Чии ли надежди умираха там?
Умираха тихо и даже без срам.
Червената роза със смачкани нежни листа
бе чудно красива дори във смъртта.

[Мария Николова]

Снощи със съседката ми Ани бяхме на кръчма. Позна, че съм си пръснала Зеленото Версаче. И каза, че може да напише поема за парфюма.
Както съм си глупава, днес взех белия лист и написах не поема, а

ИЗЛИЯНИЯ ЗА ПАРФЮМА

Лейди Макбет:
"Кой да дапусне, че старецът има толкова много кръв? Винаги ще виждам окървавените си ръце!
Всичките благовония на изтока няма да премахнат мириса на кръв от тях..."

О, благовония на изтока!
Отказваме се от нова рокля, за да можем да купим тоз парфюм. И тоз! И тоз! И другия!
Парфюм, когато ни е весело.
А друг, когато навън излезем ей така - полета на ластовичките да следим и пърхането на пеперудите да видим.
Минавам през облака парфюм и, защитена от него, през живота с балетни стъпки преминавам.
Защитена от него, оставам за злото и мъката недостижима.
Аз съм!
Тук съм!
Има ме!
Сред облака на Зеленото Версаче ухая на Мария!

[Мария Николова]

ИЗЛИЯНИЕ ЗА САМОТАТА

Ден подир ден самота.
Ден подир ден.
Толкова много самота,
че се чудя какво да я правя.
Да я духна като пух на глухарче?
Да я подритна като камъче?
Като домашшно правен сапун
да я нарежа на калъпи?
И да я изпера калъп по калъп?
Да си кажа, че самотата е само
кошмарен сън и всичко е наред?
Но идва поредния ден,
с кошмарна самота.
И втори, и трети.
Ден подир ден.

[Мария Николова]

На ъгъла на една къща, където тротоарът завива край нея, се сблъскахме. Потъркахме с ръка чело.
- Стой така! Главата ти е център ва залеза, златна си!
Седяхме и говорихме до изгрева. Всичките досадни качества бяха без значение.
Но недостаттъците ти ми разкриха цяла вселена!
Вече 60 години се питам дали съм те надживяла.
Дано ме надживееш с всичките си изумителни недостатъци!