Любопитно, интересно, и разни други "утрепивреме" нещица.

[scleri]

Opera de Paris

[Alien]

А Хун-мао, тука, чака 25г докато му завършат ЕКП-то и му дадат разрешение за ползване и две години за вилата...

Разбира се остават дребни въпроси за технологията на основите, шумоизолацията, енергийната ефективност, способността да издържи безотговорни комшии, които ще направят наводнение, преустройство с бутане на стени или изтичане на метан. Инфраструктурата (която в момента е даже по-важна) също е интересна. Но пък, с такава технология, е само въпрос на препрограмиране на промишлените роботи. Остава да произведат автомати, които да сглобяват бараката... Имаше един китайски фантаст, който пишеше за бъдеще, в което цялата земя е покрита със строителни съоръжения. Май не е чак фантастика.

[Alien]

[scleri]

Ако се чудите каква закуска да направите на любимия човек в неделя сутрин. Ето ви една идея.

[scleri]

Както всички знаете само ние, дивите балканци, белим варените яйца с ръце. Културните западняци, понеже не си мият ръцете, ядат варените яйца с лъжичка от малки подложки тип чашка. Ей туй чудо на долната снимка е специално устройство с което се отрязва капачето на яйцето. Цялата тази история не е нито кой знае колко любопитна, нито кой знае колко интересна. Защо ви занимавам с нея тогава? Любопитно е, и интересно как се казва тази машинарийка на немски. Който успее да го произнесе получава като награда едно варено яйце.
Хайде опитайте да го прочетете - " Еierschalensollbruchstellenverursacher ".

[libra]

Въйй, тази дума надмина най-големите ми очаквания. Сигурен ли си ,че не си заеквал?
ПП Причина за точката на разкъсване на яйчената черупка - дори и преводачът на гугъл се обърка

В случай,че някой се замогне с такава апаратура за сваляне на капаче на сварено яйце.

[Гео, граф]

Щом в множествено число казваме бикини на гащураците си, то няма начин един продукт да не се казва бикинА! Нали така, дами и годпода?
В езикознанието това явление се нарича pluralia tantum - думи, които имат форма само за множествено число. Обичайно това са имена на двойносъставни предмети (очила, ножици) или многоелементни предмети или понятия (въглища, финанси). "Бикини" не е сред тях. Името на тези гащи само като граматическа форма съвпада с дума в множественото число в българския. Иначе това е наименованието на атола Бикини в Тихия океан, унищожен със серия атомни бомби през 1946 г. Моден дизайнер (не му помня името) още същата година пуска на ревю в Париж новия си модел с това име. А иначе, исторически бикините са КОМПЛЕКТ от сутиен и гащи за плаж, което днес често се забравя. Преди това са се използвали само цели бански костюми, прикриващи тялото в значително по-голяма степен. Комплектът бил толкова фрапиращо скандален със своето оскъдие на плат, че модният революционер въобще не успял да намери достатъчно смела професионална моделка, която да го демострира на ревюто. Затова наел танцьорка от нощен клуб.

Такивамитиработи.

Млади неаполитанки с бикини, 1948 г.

[ljuboznatelna]

БИкини не е ли от БИ =ДВЕ ?
Тоест неотменно да си вървят двете, пък ние сме решили, че изрязаните гащи са бикини?

Аз пък ще ви метна нещо от ФБ, публикация на моя ФБ приятелка, осланяйки се на това, че е публична. А и не знам къде да го сложа. То е и утрепи време, за този, който не желае да вниква дълбоко, защото така и така не я познава. И тема за размисъл, ако усетите аналогията. И нещо, което е истинско и ме докосна и разплака.
==========================================================================================================
Днес искам да ви разкажа нещо за децата.
Моята майка беше актриса. Не беше нито добра майка, нито нещо особено като актриса. Най-големият й талант беше да превръща всичко в мелодрама, себе в прима и всички други се подреждахме – дърво 1, дърво 2, лява пейка, дясна табелка.
Но не затова ми е думата.
Слушам, гледам и не мога да възприема какво се случва. Деца симулират, че учат, учители отказват да преподават, лекари отказват да лекуват деца с температура, защото са заразни. Всеки мрази всеки и критикува дори полезните неща. Деца не играят с други с деца, защото е опасно, затова пък са наясно с цялата интернет индустрия.
Затова искам да ви разкажа.
Някога, в далечното комунистическо училище, да си дъщеря на актриса беше все едно да заобикаляш всеки ден червения фенер пред входа си. Винаги сочена с пръст, винаги първа виновна и когато никой друг не желае да свърши нещо – „Ето, на дъщерята на актрисата го дай. Да й дойде акъла!“.
И в един такъв много комунистически период, в тогавашния Дворец на Пионерите се организира конкурс за художествена самодейност. Художествената самодейност беше много престижно нещо за училищата по онова време. Състезаваха се хорове, народни танци и разбира се рецитали. Като казвам рецитал, не си мислете, че става въпрос за рецитал на някой певец. Не! Това е сценично произведение в стихове или проза, посветено на велик комунистически лидер. Никога няма да познаете на кого възложи моето училище да представи школото с рецитал. И не за кого да е, а за Георги Димитров! ( много от вас не знаят кой е това, но вероятно не ви е трябва) „И да не подхванеш темата за Лайпцигския конгрес! Нещо ново иновативно трябва, да не изложиш училището!“
Ама и не само да е иновативен рециталът. Трябваше да бъде за група от девет участника (едва ли някой знаеше защо точно девет), ама да има и момичета и момчета, да бъде разчупен, да има мизансцен, да има величествена музика.
И разбира се, майка ми каза „Оправяй се! Аз имам репетиции!“
Добре, че беше баща ми. Той беше звукооператор. И двамата работеха в Младежкия театър (тогава Народен театър за младежта). Намери ми човекът величествена музика. Заведе ме на един рецитал с друг театър, да видя как се прави. И аз се захванах. Тест за Георги Димитров колкото искаш, намерих някакъв. Разделих го на „реплики“. Участниците подкупих с цигари. Баща ми намери от някъде плосък Дънхил и всички бяха доволни. Разбира се даде ми човекът собствения си магнетофон „И много да го пазиш!“. Пазих го! Влачих го всеки ден в една торба с тролея, защото трябва да репетираме във физкултурния салон.
И дойде заветния ден. Всички на тролея, после на трамвая, с магнетофона в торбата и хайде в Двореца на пионерите. Обаче участници много, няма организация. Едни бъркат, започват отначало, други се притесняват. Закъснява предварително набелязаната програма. Ние имахме честта да сме последни, разбира се! И точно трима участника преди финала, една другарка учителка се появява и заявява на всички, че „Край на конкурса! Който се явил, явил! Много се било проточило всичко“ .
Настава паника, рев ( момичетата от последните групи, включително моята плачат), момчетата са вече с единия крак навън, щото „чакат ме зад ъгъла“ (в пушкома).
И тогава в залата се чува познат , много изнесен актьорски глас, който успява да надвика всички и подхваща монолога на честта. Майка ми! Нито знаех, че е дошла, нито съм очаквала да дойде.
Не помня всичко, но беше нещо в стил – това е пионерски дворец, той е на децата, те са бъдещето на партията. Колко сме се трудили за партията (майка ми мразеше комунистите с причина) и как сега, като спрат конкурса ще разочароват не само нас, ами ще уронят авторитета на партията. Никой не можеше да спори с подобни аргументи в онова време. Затова тя домъкна един стол , сложи го точно пред средата на сцената и обясни как великият Станиславски учел актьорите, че един зрител да има в залата – те ще играят за него. И каза, че ТЯ е публиката и че няма значение дали е конкурс и дали има жури. Журито, ако искало можело да си ходи, тя щяла да ни гледа – всички, които не са се представили още.
И седна. Залата млъкна и седна след нея.
И журито не си тръгна.
И конкурса спечелихме.
Не, че някой ми благодари или някой похвали майка ми. Важното е, че нито едно дете не остана разочаровано!
След конкурса ме заведе на сладкарница и каза „И повече да не съм чула, че правиш рецитали!“
Не направих. Захванах се с куклен театър. (Художествено самодеен разбира се) И с деца!
Затова ви разказах за децата.
И благодаря на тези, които разбраха!
Това са майка ми Люба Цонева, снимали са ни в онзи момент, след монолога на честта
И баща ми Петър Йорданов

[Гео, граф]

Разказа на твоята приятелка, Люб, ми изби сълзи. По много причини. В него има нечии чужди спомени, които обаче подръпнаха подходящи струни в моя ум и ме подсетиха за разни случки от собствения ми живот, за дребни факти, носещи едри последици, за това как съм се учила да мисля и говоря метафорично, защото беше жизнено важно да го умееш, за начина, по който ни възпитаваха - чрез личен пример и без компромиси. Текста не е утрепи време. Определено.

[scleri]

Виждате ли по-светлия кръг на картата по-горе? Повече от половината население на нашия свят живее в този кръг, въпреки че кръгът е предимно вода. Освен това в кръга има повече мюсюлмани отколкото извън него. Междувременно този гъсто населен кръг съдържа най-рядко населената страна на земята, Монголия.