Спомени за баба и детството

[milena02]

Боже, Мери, така живо го разказа, че ми върна в устата вкуса на отдавна забравени неща. Аз и зимната, и лятната ваканция ги прекарвах на село при баба, в къщата, от която пиша в момента. Всъщност, сега си давам сметка, че съм превърнала тази къща в паметник на детството ми. Тогава тук нямаше клематиси, по колците растеше боб; по единствената тревна площ щъкаха кокошки; а останалото беше заето от ягоди, картофи, тикви, домати и прочее; покрай оградата нямаше катерачи, а малини. Баба ми обработваше всичко това с една миниатюрна мотичка, която пазя и до днес. В къщата нямаше микровълнови печки и котлони с керамично покритие, а една чугунена готварска печка, която също стои непокътната. Нямаше тефлонови тигани, а три-четири криви и очукани тенджери - продължавам да готвя в тях. Но какви вкусни неща помня... През зимата баба разбъркваше две яйца с малко брашно и сол и тази кашица я изливаше директно върху котлона. Лекичко пристъргваше питката с нож да не залепне и след две минути получавах най-любимата си закуска. В момента чувам как бумти печката... А пилешката супа на баба? А баниците й? През лятото обичах да ям топли домати от градината. Като ябълки ги ръфах и то точно като ги напече слънцето; сега си давам сметка, че от топлината ароматът се засилва и затова са ми били по-вкусни. Баба правеше нещо много просто, което обаче може да служи и за салата, и за гарнитура, и за следобедна закуска, ако си го сложиш на филия. Ще го направя още днес: много ситно нарязани на кубчета краставици, една също наситнена люта чушка, скилидка чесън, оцет, олио и много, ама много копър. Най-вкусно е, ако престои един ден. А рецептата за копривената чорба на баба даже съм я публикувала в едно кулинарно списание, освен че съм я раздала на всички приятелки.Тънкостта е, че баба и я запържваше, и я застройваше, а сварената коприва претриваше с малко брашно през сито. Все още не мога да постигна висотата на нейните пържени картофи, а уж знам, че номерът е да добавиш към олиото и свинска мас, както и първо да захлупиш тигана, а после, когато омекнат, да го отхлупиш, че да хванат коричка, а за да не залепват, още в олиото се слага солта. И всичко правя, и пак не стават такива. Снощи обаче от носталгия реших да използвам един от нейните тигани, вместо тефлонов. И стана чудо! Картофите на баба!
Това е домът, в който съм прекарала толкова щастливо време; където в една ясна зимна вечер, когато под пълната луна снегът блестеше, момчето, което ме изпращаше, ме целуна по бузата за пръв път, а аз не спах цяла нощ от вълнение... Та този дом аз го пазя като зеницата на окото си. Приземният етаж е почти като някога. Естествено, че съм правила ремонти, но изрично настоявах всичко да се прави така, че да е като старото. Запазих дъбовия й гардероб, старите столове, кухненския бюфет, масата с дантелена покривка в трапезарията; плаках, когато някои мебели се разпадаха, реставрирах каквото можех. Веднъж един дърводелец се видя в чудо с мен. Исках да направи шкаф под чугунената, ожулена и очукана крива бабина мивка в кухнята. Човекът вика: госпожа, има готови мивки с шкафове. Не, казвам, мивката остава. "Ама аз трябва да ви направя крив шкаф тогава" - вика той. "Точно така - казвам, - крив шкаф искам". За този крив шкаф платих двойно, понеже това се оказа по-сложна работа - шкафът да следва кривините на мивката. Но я спасих!
Да. Спасявам себе си от времето. Имах неясен спомен от детството, че привечер вървя сред полето и изпод краката ми излитат малки блестящи пеперуди на огромни рояци. Миналото лято не се стърпях и нагазих из високите треви покрай нивите. И пак стана чудо - истина е било! Вдигнаха се ято мушици, които блестяха под залеза на слънцето. Спомням си неустоимия специфичен мирис на озон, който се носеше след дъжд от полето (наричаха го колендро) и какъвто кой знае защо не съм усетила никога повече досега. Реката сега е една нищо и никаква бара, но тогава плувахме във вировете, а през зимата се пързаляхме по леда (и двете ни бяха строго забранени!). Зимите бяха такива, че реката замръзваше. Сутрин, като станеше, баба първо разчистваше преспата, затиснала входната врата, иначе не можеше да се излезе, и правеше пъртина към портата. Сега, ако падне една педя сняг, се задейства Гражданска защита!
Помня и цветовете и не мога да повярвам - всичко в къщата (изключвам приземния етаж, който е като музей на миналото) инстинктивно съм обединила около една основна багра - топла охра, естественият цвят на старото дърво. Всичко останало до последния детайл се върти все около охрата в различни нейни нюанси, дори и спалното бельо и сервизите за хранене. Направила съм го напълно несъзнателно, просто ми е харесвало, но сега си давам сметка, че не е било случайно. В тази гама е цветът на узрелите житни ниви, на прегорялата от августовското слънце трева, на гората през октомври, на залязващото слънце, на изгрева, на кайсиите, които падаха от дървото в двора, на жарта, в която баба ми печеше картофи, на разпукнатите орехи, които боядисваха като къна пръстите ми, на меда, който съседът носеше от пчелина си, на царевичните ниви и купчините зрели мамули, които с баба ронехме, на печената тиква, на загорялата кожа по ръцете на баба... Всичко това несъзнателно съм се опитвала да запазя и съм успяла, което никога не бих осъзнала, ако не беше тази тема. Не се бях замисляла. В момента се оглеждам около себе си: лаптоп - да, но накъдето и да погледна, във всеки детайл виждам детството си. Дневната, в която седя сега, навремето беше таван. А там какъв магически свят имаше... и какви чудеса, и колко страшно и неустоимо примамливо беше...
Спирам, защото наистина се развълнувах. Благодаря ти, Мери, че ме върна там, откъдето се оказа, че никога не съм си тръгвала!

[ljuboznatelna]

Невероятно. Заседна ми буца в гърлото от разказа ти.
И аз исках времето да беше спряло. Да гори огнището, а не печката. Да няма фазерен таван, а да виждам гредите. Да седя на нара, а не на дивана.Беше ми криво заради всяка стъпка към комфорта. Исках всичко да застине така, завинаги. Още ме боли, когато продадоха къщата, когато си отиде и баба. Гледам си я от време на време с Гугъл мапс, и си рева...

[katina]

Бях нещастно дете без село, без баба, без дядо, без братче и сестриче.

Кое те е карало да се чувстваш нещастна?
Аз толкова се радвам, че съм нямала село, в което да ме хвърлят за месеци всяко лято!

Колко грозно звучи да те хвърлят за месец в някое село до баба и дядо, едва ли не на заточение Не прочетох някой от споделилите детските си спомени тук да се е почувствал така, напротив чета спомени за едно щастливо незабравимо детство, спомени изпълнени с много носталгия за едни отминали и толкова красиви безгрижни години, спомени за милите баби и дядовци
Букетче, оставам с впечатление, че си отрасла с не хубави детски спомени. За жалост има деца, които бързат да пораснат и не познават най-красивите, най-чистите, най-сладките години от живота! Щастлива съм, че не съм била лишена от всичко това, имах най-красивото пълно с много приключения детство

[Еличка]

Виждам, че не съм сложила нито една снимка тук от спомените, които пазя. Показвала съм ви разни неща в различни теми. Я тук да си наместя зелените съкровища.

[/quote]

[bouquet]

katina, винаги ми е било любопитно как се правят генерални изводи от едно изречение?! Аз споделям, че се радвам, че не съм имала село, а ти остана с впечатление, че нямам хубави детски спомени?! Хайде, ако обичаш си запази за себе си "умните" мисли и не ми ги споделяй!
Не всеки е щастлив от раздяла с родителите си! Аз трудно издържах две седмици на лагер без майка си. Просто хората сме различни. И е хубаво да се приемаме такива, особено ако моите възприятия реално на никого не пречат.

[ljuboznatelna]

Баба се е омъжила с червен воал. Като ученичка го носех като шалче. Но се прокъса по края, иначе бих го носила винаги. Утре ще опитам да го изровя и снимам.

[Еличка]

Амаааа, моля ви се, това е моята тема! Аз съм съм си я създала за топлинка! Ръчкайте си се където искате (а по-добре не го правете във форума... "Не знам дали ме разбрахте ").
Едно от нещата, които ми дават стимул в този живот са всичките спомени от детството, които имам. Държа да ги запазя и съм ги съхранила всячески!!! Децата ми вече пораснаха (почти, де,малкият е на 14), но както почти повечето деца днес не са имали село. Още като бяха мънички им разказвах, та до ден днешен. Имаме си и шеги вкъщи, които явно съм им набила в главичките. Като дете (вече не) бях много хърбава. Баба казваше, че медът лекува всичко. Държеше да хапна по няколко лъжички дневно, минавайки покрай него. И те (децата) непрекъснато ми казват : "Елче, кусА ли от медО, м?"
Още веднъж ви моля, куснете си от меда, не ми натъжавайте прекрасната тема,

[Гео, граф]

Мен пък баба ме шляпваше с метлата отзад. Щото притичвах и я настъпвах, докато тя мете ! Бях на пет години, когато тя си отиде и нямам много спомени с нея. Имам само един сребърен пръстен и очилата ѝ - единствените вещи, останали при мен.

Обаче, Люб, все едно гледам братовчедка ми на тая снимка ! Изумителна прилика! Ще потърся тия дни нейна снимка от тези години, да видиш

[Lalel4e]

...и ония кошмарни пазарски мрежи, дето ги правеха сякаш от материя за дамски чорапогащници и никаква земна сила не можеше да вкара в тях самуна...

Никога не съм чела по-точно определение за гадните мрежести торбички дето като са празни са колкото да сложиш вътре
пакетче масло, но като започнеш да ги пълниш... събират половината хоремаг...
И понеже са безформени сами по себе си, като ги напълниш се издуват във всички посоки и накрая носиш една жулеща топка,
от която се подава я крайче на майонеза (онази, дето така и не й смениха смотаната опаковка отпреди 40 години,
щот' българинЪТ има сантимент към комунизЪма), я бодливото "дупе" на някой колбас, засукано с тел...

...и вииинаги опират в земята... ужас, ужас, ужас!!!

Уфф, това го гласях за смехотерапията, ама без да искам го изпльосках тук...
Нищо де, ще го оставя, пък като дочета темата, ще се включа по-адекватно..

[calico]

Спомените на всички са толкова различни и толкова еднакви.
Едно и също нещо струи от тях- носталгия и обич.
Моите спомени са в малко по-бедни години, по-назад във времето, и все пак са почти същите- пилешката кашичка на баба, кътмите, кръглия хляб от селската фурна, огромен, 2 кг.....ееехххх.
Карали ли сте колело с карачка? - едно колело дето се бута с една извита пръчка и се води по пътя?

Ваканциите прекарвах в Родопите, в Маджарово. Ходихме там с дядо при другия му син, чичо ми. Те живееха там. Арда, въжените мостове, камилите, горския мед.....
Дядо ми беше най-добрият човек, когото познавах. Не помня и един път да ми се е скарал за нещо. Баба ме ядосваше- понеже бях злояда, ме гонеше непрекъснато с разбито сурово яйце със захар, да го пия.

Сега аз съм почти на годините на дядо ми тогава. И внуци идват при мен. Чудя се, какви ли ще са техните спомени.