ИЗРАЕЛ - Непознатият
Публикувано на: Дек 22, '16, 22:28
Повече или по-малко но в едно пътуване винаги има елемент на изненада, и може би точно в този елемент на изненада се крие и голяма част от удоволствието да пътуваш. В този ред на мисли бях любопитен с какво точно ще ме изненада Израел. Малко ме е срам да си го призная, но това което ми „ сервира” Израел не бих нарекъл изненада. Това беше едно тотално разминаване между представата която имах за тази държава, и реалността която видях там. Предполагам, причината за това се крие в прекалената политизация на всичко свързано с тези земи, както и на диаметрално различното отношение, пречупено през личните интереси, което имат хората към случващото се в региона. Днес можете да прочетете статия която да ви накара да намразите до смърт арабските терористи, а утре да прочетете друга и да решите че те не са нищо друго освен невинни жертви на световния ционизъм. Аз ще се опитам в максимална степен да се изолирам от наслоените предразсъдъци, и да ви разкажа с няколко думи как видях Израел през моите очи.
Бележка: І Кликвайте върху снимките за да станат по-големи.
Част първа – Историческа.
Преди приблизително сто и петдесет години / някъде между 1865 и 1870 година / моят пра, пра дядо успял да постигне голямата си мечта – Да отиде в Светите земи и да се поклони на Гроба Господен. Тогава той тъкмо бил започнал да ергенува, което означава че е бил някъде 16 – 18 годишен. Бил не много висок, но здрав / дето се вика як / българин. Семейството му било заможно. Едно от най-заможните в селото за това той получил добро за времето си образование. Семейството му било заможно, но не чак толкова че да може да си позволи пътуване до Светите земи. По онова време едно такова пътуване излизало някъде към пет, шест хиляди гроша, а чифт млади, здрави волове струвал сто и петдесет, двеста гроша. За това дядо ми, мечтаел как ще работи здраво, ще събере пари, и един ден ще види чудесата на далечните земи. Съдбата обаче решила да му даде шанс много преди това.
Една привечер в края на зимата в селото спрял за почивка и нощувка малък керван. Двама едри търговци от района на Банско и Разлог заедно със семействата си били тръгнали на поклонение на Божи гроб, и замръкнали край нашето село. По онова време българите имали няколко основни маршрута по които пътували към желаната цел. Тия от Западна България се спускали по поречието на Струма, и от солунското пристанище хващали парахода за Александрия. Към това пристанище се бил насочил и кервана спрял за почивка в село. Търговците пътували с жените и синовете си. Дъщери, ако са имали, нямало в кервана. Това далеч не било пренебрежение към женската челяд. Звучи абсурдно, но това било за тяхно добро. В онези години когато един човек се завърнел хаджия той се издигал в обществото. Според някои автори тази титла можела да се приравни с английската благородническа – сър. Ако чорбаджи Гено пътувал сам и се върнел хаджия жена му автоматично също ставала хаджийка, но с неговото име – хаджи Геновица. Ако жената е имала честа да придружи мъжа си в пътуването ставала хаджийка със собственото си име. Хаджи Марийка, Хаджи Пенка и т.н. В този случай авторитета и сред жените ставал безспорен. Те я уважавали и тачели дори повече от попадията. Считало се че щом е пътувала по света много е видяла и много знае. Жените се съветвали с нея по всякакви, дори най- лични, проблеми. И тук идва момента с момите. Ако една мома придружавала баща си в това далечно, и опасно, пътуване, и се завърнела в родното си място като хаджийка нейният авторитет / не намерих по-подходяща дума / рязко скачал. Това обаче също така рязко свивало кръга от ергени които можели да си позволят да и поискат ръката. Често се налагало такава мома да се задомява по далечни краища където с бая зор успявали да и намерят подходящ ерген. За това бащите предпочитали да не водят дъщерите си с тях като ги успокоявали че като се омъжат мъжете им ще ги заведат на Божи гроб. Аз обаче малко се отплеснах. Да се върнем при моя дядо.
По това време той бил изпратен от баща си в планината с още двама помощници да постегнат горната кошара. Ако имало нещо паднало от снега да го оправят, и да я подготвят да приеме стадото за новия сезон. Дядо ми обаче точно този ден се бил върнал за нещо в селото, и станал свидетел на пристигането на кервана. Тъй като неговото семейство било едно от най-заможните в тяхната къща се настанил да нощува единият от търговците. До късно вечерта дядо ми кротко седял в ъгъла, и слушал разговорите на възрастните. Рано на другия ден кервана се изгубил зад първия завой надолу по пътя, а заедно с него от село изчезнал и дядо ми. В началото никой не забелязал липсата му. Близките му мислели че е на кошарата където го бил изпратил баща му, а хората на кошарата мислели че нещо го е забавило долу в селото. Когато след няколко дена все пак разбрали че го няма вече било късно да го гонят. Баща му веднага се сетил къде може да бъде но можел само да се моли един ден да се върне жив и здрав. Криенето на дядо ми сред денковете с багаж в една от каруците също не продължило дълго. Керванджиите не дремели, и скоро открили че в кервана има пътник без билет. Ако случката беше в наше време дядо ми най-вероятно щеше да отнесе един здрав пердах и да бъде изхвърлен край пътя. Само че тогава хората са били повече човеци от сега, и след като дядо ми получил едно, две възпитателни потупвания зад врата керванджиите го отвели при поклонниците. На тях им било ясно че изхвърлят ли го, на седмица път от родното му село, дядо ми няма почти никакъв шанс да се прибере жив у дома. Те не искали да вземат такъв грях на душата си за това стигнали до най-разумното решение. Решили дядо ми да пътува с тях до Солун. От там те щели да продължат по море, а той да се върне обратно с керванджиите. Натоварили стока от Солун, на връщане те пак трябвало да минат край село. Разбира се това пътуване нямало да е безплатно. През целия път дядо ми трябвало да работи здраво и да върши всичко каквото керванджиите му кажат. Не знам какво е правил дядо ми през следващите две, три седмици докато стигнат Бялото море, но когато месец и половина по-късно кервана отново минал през село дядо ми не бил в него. Получило се само едно писмо в което той искал прошка, и молел баща си да го благослови. Явно е успял с нещо силно да впечатли търговците защото те не го върнали обратно, а го взели с тях. След куп приключения по море, а след това и с камилския керван от Александрия до Йерусалим две седмици преди Великден те стигнали целта на своето пътуване. На Цветница приели второ, водно, кръщене във водите на река Йордан. Бялата риза / роба / с която бил облечен при това кръщаване дядо ми пазел като най-голямо богатство до края на живота си. Обличал я само на най-големи празници като кръщенетата и сватбите на децата му. С нея го облекли и за последния му път когато дните му на този свят свършили. Заедно с други поклонници на Велика събота дядо ми посрещнал слизането на благодатния огън. Заедно отпразнували и Великден. Седмица по-късно поели по обратния път.
Когато дядо ми заминал с кервана за Светите земи по върховете около село още имало сняг, а когато се върнал житото вече било прибрано в хамбарите. И това било едва ли не рекордно като време пътуване.
Разказах ви тази част от семейната ми история за да усетите разликата между едно истинско поклонническо пътуване, и екскурзиите на които ходим сега. На моя дядо са му били нужни два месеца и половина за да стигне до Светите земи, а на нас ни стигнаха два часа и половина. По пътя дядо ми претърпял морска буря, едва не умрял от жажда / след като свършили водата капитана на гемията с която пътували им поискал по един грош за всяка чаша вода / , на косъм се разминали с разбойническо нападение в Юдейската пустиня. Ние дори не успяхме да се разсъним, и вече бяхме пристигнали.
Част втора – Ден първи.
Преди всяко свое пътуване отделям малко време да се поровя в книжките и в нета. Да знам къде отивам и какво мога да очаквам там. Всички материали които прочетох за Израел започваха с невероятните мерки за сигурност при влизането в страната които започват още на летище София. В автобуса с който пътувахме до София водачката на нашата група също ни изнесе една десет минутна лекция за това какво ни очаква, и как трябва да се държим по време на проверката.
На летището заварихме една малка лудница. Нашият полет беше в седем без петнайсет сутринта. За същия час имаше обявен полет до Атина, а десет минути преди нашият самолет излиташе този за Рим. И трите полета явно бяха пълни защото залата за заминаващи беше просто претъпкана с хора. Работеха само две гишета за проверка на хора и багаж. За сериозни проверки и разпити просто нямаше време. Самолета ни излетя точно по разписание / разбирай само с петнайсет минутно закъснение /. За полета няма какво да ви разказвам. Всеки който е летял с нискотарифна авиокомпания знае за какво иде реч. Пътуването с нашите междуградски автобуси е далеч по-комфортно. Полета е само два часа и малко така че нямахме време много да мрънкаме. Докато се усетим и Тел Авив беше под нас.
Слизането на Бен Горион е през ръкав направо в сградата на летището така че се използва само предната врата на самолета. За това трябваше да изчакаме да слезе и последния пътник за да се съберем цялата група. После на двама, трима им се приходи до тоалетната, и всички минахме през това място. Предстои ни целодневно пътуване. Кой знае кога пак ще имаме възможност. Водачката на групата използва времето за да ни опресни познанията за това как се преодолява израелската система за сигурност, и какво трябва да правим за да нощуваме в хотела, а не на някое специално място. Леко наплашена групата стегнато тръгва към неизвестното. Стигаме до паспортния контрол. Всеки който е пътувал групово знае че винаги се намира един който е най- неориентиран, най- неоправен, но за сметка на това винаги е най- отпред. При нас това беше едно почти осемдесет годишно бабе. / Да е жива и здрава да живее още толкова. Успя да се загуби в старата част на Йерусалим, и имаше невероятния късмет да я намерим когато вече не очаквахме. / Тя първа застава пред граничния полицай. Други освен нас няма. Останалите пътници са се източили докато ние сплотявахме редиците пред тоалетната. Полицаят пита нещо бабата. Тя го гледа, в очите и блести желание да го разбере, ама не и се получава. Просто жената не знае и бъкел английски за което в предвид възрастта и не е виновна разбира се. Полицаят поглежда към скупчената пред себе си група хора и я пита отново : - Група? Туризм? Тук бабето схваща за какво иде реч и вади едно силно и ясно „Йес” с лек презокеански акцент, като при това така енергично върти глава наляво надясно че риска очила и ченета да се разхвърчат в различни посоки си е съвсем реален. Полицаят замръзва в недоумение от различните сигнали които получава, но след две, три секунди се усмихва широко, вдига паспорта на бабата, и казва : - „Ааа Бългерия”. От там нататък всичко минава много бързо. За по-малко от пет минути всички вече имаме в паспортите си малки хартийки със сканирани снимки в левия ъгъл. Тази хартийка играе ролята на печат в паспорта, и загубиш ли я не можеш да докажеш / или поне ще ти отнеме време / че си влезнал законно в Израел. Израелците са измислили тази процедура не защото нямат печати, а за да нямат техните гости проблеми ако по-късно решат да посетят някоя арабска държава. Израелски печат в паспорта ви гарантира трудно и изпълнено с приключения минаване на която и да е арабска граница. За това израелците ви дават една хартийка, а паспорта ви остава чист. Както и да е. Минали сме паспортната проверка, взели сме си багажа. Минаваме покрай някаква кабинка на която пише митница. Празна е. Явно служителя е решил че няма повече пътници и е отишъл да пие кафе. Не че ние имаме нещо за деклариране така че продължаваме напред, а напрежението от очакваната среща с еврейските специални служби нараства с всяка крачка. С леко притеснение отваряме поредната врата и…. се озоваваме на паркинга пред летището. Никакви специални агенти, никакви разговори, никакви специални проверки. Нищо. Или всички разкази които бях прочел бяха леко преувеличени, или просто нашата група се състои основно от късметлии хора. По-леко преминаване през летище не помня от времето на социализма когато пътувахме до Полша и Чехия все едно че летим до Варна и Бургас.
Пред летището ни очаква нашата екскурзоводка Ира.
Тя е една седемдесет и пет годишна жизнена, весела еврейка. / Снимката не лъже. Така изглежда една седемдесет и пет годишна жизнена, весела еврейка / Родена в Полша по време на войната. Преживяла холокоста. От нейното семейство оцелели само тя / тогава е била три годишна / и майка и. Цялото и семейство било избито от нацистите. Както казва тя, през живота най-много и е тежала точно тази липса на семейство. Другите деца имали баби, дядовци, лели и вуйчовци, а тя не знаела какво означават тези думички. Сега има двама сина и дъщеря и е горда баба на десет внука. Била е женена за българин, и от него и останал като спомен един доста сносен български. От нея научихме много за живота, за разбиранията, за начина на мислене на израелските хора, но за това по-късно. Сега се натоварваме бързо на автобуса който ни очаква и тръгваме към Тел Авив. Предстои ни едночасова панорамна обиколка на града. Не ги обичам много тези обиколки. Вярно че успяваш за един час да видиш много, но така през прозореца на автобуса не можеш да усетиш духа на града.
Качваме се на магистралата свързваща Йерусалим с Тел Авив. Часът е десет без нещо,но и трите ленти на магистралата са пълни. Колоната се движи с трийсетина километра в час и петнайсетте километра от летището до града изминаваме за половин час. В страни от нас, зад една бетонна преграда от време на време профучават леки коли и микробуси. Ира улавя погледа ни, и ни обяснява че това е бърза платена лента. Тя отвежда от летището право до центъра на Тел Авив, но за да минеш по нея трябва да платиш такса от десет долара. В Израел съм само от половин час но вече откривам първата голяма разлика между евреите и нас българите. Ако тази ситуация беше у нас, въпреки че сме в пъти по-бедни, тази бърза платена лента щеше да е задръстена защото всеки щеше да иска да мине по нея, и да стигне бързо в града. Евреите предпочитат да пътуват половин час, но да спестят разход който могат да не направят. Лентите на магистралата от три стават пет, но продължават да са задръстени от автомобили.
Ира обяснява този странен за нас факт с особености на обществения транспорт в Израел. Вечер след осем, и в почивните дни градския транспорт не работи. Ако искаш да отидеш където и да е трябва да имаш личен автомобил. За това първото нещо което прави всеки навършил осемнайсет години е да изкара книжка, и да си купи кола. Да точно така. Да си купи, а не родителите да му купят. Това също е една съществена разлика между нас и израелците. Скоро сме в сърцето на Тел Авив. В самият Тел Авив живеят малко над половин милион, но с хората от градовете сателити населението достига милион и половина, два. Ира изброява имената на десетина такива градчета сателити. Аз ги забравям след три секунди. Можех сега да ги изровя от нета и да ви ги кажа, но и вие ще ги забравите след три секунди за това си спестих този труд. Причината хората да живеят в тези градчета е високата цена на имотите в Тел Авив. Повечето еврейски семейства имат по три или повече деца. За това за нормално голям се приема апартамент от сто и двайсет до сто и петдесет квадрата. Такъв апартамент в Тел Авив струва от шестстотин хиляди до милион долара, и могат да си го позволят само хора от средната класа. Адвокати, лекари, служители на високи постове в частните фирми. Повечето хора работят в Тел Авив, но живеят на петнайсетина километра от там. Нашата Ира не прави изключение. Живее в едно от градчетата на брега на Средиземно море, в блок близо до плажа. Показва ни го в далечината когато сме в Яфо.
Пътуваме по големи булеварди и малки улички. Минаваме край Тел Авив-ският университет. Влизаме в ситито. Над нас се извисяват модерни небостъргачи.
Не знам защо но видяното се разминава с очакванията ми. Тел Авив има вид на голям европейски град. Навсякъде е чисто, озеленено, много приятно. Движението е интензивно, но спокойно и коректно. Далеч е от представата ми за град в арабският свят, а все пак Израел е в този район. Видели сме всичко което трябва да се види и отпътуваме за Яфо.
Яфо е не само един от най-древните градове в Израел, но изобщо в света. Археологически разкопки говорят че на това място е имало човешко поселище още 7500 години преди Христа.
Честа за основаването на самия град Яфо се преписва на третия син на Ной – Яфет. Града е бил едно от най-важните пристанище в древността.
Преди приблизително три хиляди и петстотин години града попада под властта на египетския фараон Тутмос трети. Легендата разказва че неговия военачалник се изправил пред портата на града размахвайки личния скиптър на фараона. Военачалника твърдял че е избягал от фараона, и иска да премине на страната на града. Като знак на преданост той носел със себе си фараонските съкровища които бил откраднал. Лековерните жители на Яфо му повярвали, пуснали го в града и дори организирали пир в негова чест. По време на този пир египтятина разбил главата на градоначалника със скиптъра който носел, а от кошниците в които били египетските съкровища изскочили петстотин египетски войни които успели да пленят всички мъже на Яфо. След това отворили портите пред Тутмос трети.
Ще кажете легендата много силно напомня на историята с превземането на Троя. Кой от кого е преписвал? Ами историята за египетския военачалник е открита върху древен папирус съхраняван в Британския музей. Специалистите датират този папирус няколко стотин години преди времето на Омир.
Друга легенда свързана с Яфо разказва че древногръцкият герой Персей се прибирал към дома си на своя крилат кон Пегас. В привързана към седлото торба носел току що отсечената глава на Медуза Горгона. От високото той видял прикованата към скалите Андромеда която била пожертвана за храна на страшно морско чудовище. Разбира се Персей не подминал с безразличие горкото момиче. Извадил меча си и победил чудовището което моментално се превърнало на остров. / Скалите пред старото пристанище на Яфо са остатъците от този остров.
/ Благодарния баща на Анромеда – цар Цефей дал дъщеря си за жена на Персей така както бил обещал предварително.
Проблемите на града не свършват в древността. Неговото стратегическо разположение го прави силно желан за всички които са минали по тези места. Града бил завладян от египтяните, от тях го извоювали филистинците, почти е превзет по мирен път от финикийците които в един момент масово започнали да се заселват в него, След това бил превзет със щурм от асирийците, те пък го предали на Александър Македонски. След него през града преминали римляни, араби, кръстоносци, мамелюците на Бейбасар. След тях дошли турците.За кратко града бил в ръцете на Наполеон. След първата световна война англичаните заменили турците. Всеки завоевател считал за свой свещен дълг да разруши града до основи и да го построи наново. За това най-древните сгради които могат да се видят в Яфо са от времето на турците. Има разбира се нещичко останало и малко от преди това като църквата Свети Петър която Наполеон бил превърнал в болница.
Тази красива църква има мрачни спомени свързани с Наполен. Като разбрал че ранените войници няма бързо да се оправят, и само ще пречат при настъплението му към Сирия Наполеон наредил да сложат отрова в храната им, и по този начин бързо се освободил от бремето на над седемстотин болни и тежко ранени.
Град Яфо се споменава цели четири пъти дори в Библията. В Яфо проповядвал и Свети Петър. Тук той получил видение след което тръгнал да проповядва Христовото учение на езичниците. В къщата на някой си Симон Свети Петър излекувал, на практика възкресил, набожната вдовица Тавита. Руините на тази къща все още стоят, но се намират в частния имот на едно арменско семейство което рядко, и не много охотно допуска до тях туристи.
В момента Яфо се е слял с Тел Авив, и се е превърнал в израелския Мон Мартър. В него живеят много артисти, художници и музиканти. Яфо е и едно от местата където живеят доста евреи преселници от България. Разхождайки се по неговите улички можете да попаднете на магазинчета на витрините на които пише – „Тук говорим на български „.
Спомена за България е силен. Силни са и чувствата към нашата страна.
Всеки който е пътувал в чужбина знае че на нас, българите, повечето чужденци гледат от високо, с безразличие, а понякога и дори с леко отвращение. Не казвам всички, но това отношение не е рядкост. В Израел за първи път се почувствах като почетен гост. Само като споменеш България и човека пред теб, бил той евреин, или арабин, задължително се усмихва, и е готов да ти помогне с каквото може. Евреите помнят холокоста и ценят това което са направили предците ни за спасяването на българските евреи много повече от нас самите. Точно на другия полюс е отношението към украинците които активно са помагали на фашистите в гоненията над евреите по време на Втората световна война. Българските евреи се славят като едни от най-трудолюбивите. Много от най-успелите хора в Израел са родени в България, или имат корени у нас. Всичко това прави евреите много благоразположени към нас. Палестинците също хранят добри чувства към България и българите. По времето на социализма много от тях са завършили медицина и инженерни науки у нас. Половината им министри са български възпитаници. Така че ние в известна степен сме привилегировани в сравнение с останалите туристи.
Разприказвах се. Прощавайте.
Малко снимки от Яфо за да усетите красотата и очарованието на този древен град.
По старите улички на Яфо.
Поглед от Яфо към централната част на Тел Авив.
Мостчето на зодиите. Намирате вашата зодия. Слагате ръка върху нея, пожелавате си нещо и то непременно ще се изпълни.
Фонтана на зодиите. Явно в Яфо зодиите са сериозно нещо.
Тези оръдия са автентични. Извадени от морето останки са от наполеоновата армия.
Часовниковата кула. Туристическа забележителност, и основен ориентир за събиране на разпръснали се групи.
Става обяд. Хапваме по един фалафел. Промоционална цена като за група и то от България - пет долара. Изобщо с цените в Израел тепърва ще трябва да свикваме.
Час и половина минават неусетно. Отново сме в автобуса и след по-малко от половин час отново слизаме от магистралата. Целта ни е град Лод, и църквата в която са мощите на Свети Георги.
На мястото където са били положени мощите на Свети Георги е имало гръцка църква построена още през шести век. По-късно кръстоносците въпреки че са католици възстановили църквата която била в руини. В съвременният си вид църквата е от 1870 год. В наоса на църквата виси огромен полилей (хоро),
В криптата е положен съркофага в който е положено нетленното тяло на Св. Георги.
Преди повече от столетие двама гръцки монаси искали да вдигнат с лост капака и да видят мощите, но от саркофага избликнал пламък, който ги изгорил. В църквата на показ са изложени и оковите на великомъченика.
Св. Георги е толкова популярен, че се радва на особена почит дори и в исляма. Св. Георги, на араб. Джирджис, се явява един от главните некоранични герои и светци на исляма.
Днес в Светите земи има двайсет и две култови места свързани с името и личността на Свети Георги. Пет от тях се почитат еднакво и от християни и мюсулмани, а девет са чисто мюсулмански. Чисто християнските са осем / с едно по-малко от мюсулманските /. В град Лод мюсулманите вместо да превърнат църквата в джамия, както са правели по всички завладяни от тях места, построили джамия плътно залепена за църквата. На практика двата храма имат една обща стена.
Поклонили се пред мощите на Свети Георги поемаме към Йерусалим. По-програма трябва да се приберем в хотела за почивка, но Ира ни предлага преди това да посетим Елеонския / Маслиновия / хълм. Втория ден е отделен за най-важните места в нашето пътуване, и това по-ранно посещение ще облекчи програмата ни. Групата е поуморена. / Тръгнали сме в един и половина през нощта, и на практика не сме спали повече от трийсет и шест часа / Има известно мърморене, но приемаме предложението. На следващия ден оценяваме колко добро е било то.
Пристигаме на Елеонския хълм някъде към четири след обяд. Слънцето клони към залез за това снимките не са перфектни, но човешките очи са много по-добри от обектива и всички се наслаждаваме на гледката пред нас. / С Израел сме в един часови пояс, но те явно са доста по на изток защото сутрин в шест и половина при тях вече е светло но в четири и половина след обяд вече е почти тъмно. /
Джамията Ал Акса. / Далечната джамия /. Втората по святост за Мюсюлманите след тази в Мека.
Купола на камъка. /Някои погрешно го наричат джамия / По нататък ще ви разкажа по-подробно за този купол, и какъв точно камък покрива.
Крепостните стени обикалящи старият град не са толкова древни колкото човек може да предположи. Няколко пъти вдигани и разрушавани сегашните стени са построени и укрепени от турците. В стените има седем порти. Шест от тях са отворени денонощно. Седмата - Златната порта (Golden Gate) е зазидана.
По времето на Иисус тя е главният вход на града откъм изток. През нея, яздейки бяло магаре влиза Спасителят, посрещнат възторжено с палмови клони и възгласите "Осанна! Благословен е идещият в името Господне!"
През същата тази врата, през 628 г. византийският император Ираклий се канел да влезе триуфално, яздейки кон. Завръщал се от победоносен поход срещу Персия. Императорът решил че има това право защото носел най-голямата светиня – Христовия кръст, открит от императрица Елена през IV в. и обкован със злато и скъпоценни камъни, който персите заграбили при оплячкосването на светия град през 622 г. Когато триумфалното шествие стигнало до Златната порта, конят на Ираклий се спрял като прикован и отказал да върви. Тогавашният йерусалимски патриарх Захарий който бил начело на посрещачите упрекнал императора - “Не тъй носеше кръста си нашият Спасител” – казал той. Тогава Ираклий свалил бляскавите си дрехи, събул се бос и пешком през Златните врата внесъл в Йерусалим Христовия Кръст.
Според едно предание след това Ираклий заповядал да зазидат портата – щом като през нея минал Светият Кръст, никой друг не трябвало повече да тъпче мястото с нозете си. Според друго предание Златната порта била зазидана чак по времето на султан Сюлейман Велики – от суеверие – за да не се сбъдне вярването на християните, че в Съдния ден през тези порти ще влезе отново Спасителят. Тъй като евреите все още очакват Месия, пред Златната порта е най-скъпо струващото, и най-старото / на почти три хиляди години / гробище в света. Богати евреи от цял свят плащат хиляди, за да бъдат погребани точно тук – те вярват, че в Деня на Страшния съд ще бъдат възкресени най-напред юдеите, погребани пред Златната порта.
Спускаме се по хълма, и буквално след пет минути прекрачваме прага на Гетсиманската градина. Няма да утежнявам разказа си с излишни обяснения. Всеки знае каква е тази градина и какво се е случило в нея.
Маслинови дръвчета на над две хиляди години. Останали са само осем. По времето на Исус целият хълм е бил покрит с маслинови горички.
В Южния край на градината, над камъка на който в последната си вечер се е молил Исус е издигнат храм – Църквата на всички нации. Храма е католически.
Около нас вече се смрачава и усещането за онази последна нощ на Исус с неговите ученици става съвсем реално.
Напускаме градината умълчани. Долу, в ниското, светят златните кубета на руската църква посветена на Мария Магдалена.
Не след дълго стигаме храма Възнесение Богородично. Църквата е стара. Строена от кръстоносците през дванайсти век върху по-стара базилика построена от Света Елена през четвърти век след Христа.
Спускаме се по едно широко стълбище дълбоко под земята.
Там в една пещера учениците на Исус положили тялото на неговата майка. Тялото и не останало дълго там. Легендата разказва че Исус слезнал, съединил отново дух и тяло, и тя се възнесла на небето със Сина си.
В пещерата където е било положено тялото на божията майка се влиза през малка, ниска вратичка. Там където са хората. В Долния десен край на снимката.
Зад гроба, който едновременно е и църковен олтар, върху специален постамент е иконата "Св. Богородица Йерусалимска" - същата, която гостува у нас през 2000 година.
Излизаме от храма. Някой подхвърля че според старите български традиции точно тук, в храма Възнесение Богородично преди години е ставало женското хаджийство. Тоест нашите спътнички вече са станали хаджийки. Честитим им.
Знам какво ще попитат повечето от вас. Всеки който е ходил на почивка, или екскурзия в Турция, и е минал през древния град Ефес е видял, или посетил дома на Богородица. Според турците тя там е изживяла последните си дни. Там е и починала. Според експертите в тази област обаче истината е друга. Богородица е прекарала последните си дни в Йерусалим, в дома на Йоан богослов. Там е нейното успение / заспиване / след което учениците на Исус са я положили в пещерата където е храма който току що посетихме. В Ефес Богородица била „ заселена „ от ранните християни които по това време водели упорита борба с езическите вярвания, и особено с почитта на местното население към Афродита. В наши дни турците поддържат тази версия от чисто комерсиални, туристически, мотиви.
Поемаме към Витлеем където ще нощуваме. В покрайнините на Йерусалим нашата екскурзоводка Ира слиза от автобуса. Витлеем е палестинска територия, и по някакво споразумение между Израел и Палестина никой няма да носи отговорност ако на нея там и се случи нещо лошо. Тоест няма да я спрат. Тя спокойно може да влезе с нас, и да нощува в нашия хотел, но ако посред нощ палестински екстремисти я изведат от хотела и я убият никой няма да разследва това престъпление. Ира остава да нощува в Йерусалимския си хотел, а ние продължаваме за Витлеем. Слушали сме, чели сме че Витлеем като палестинска автономия е обграден с бетонна стена. Влизането в него става през контролно пропусквателни пунктове през някакви големи железни порти, и след внимателен паспортен и митнически контрол. Това се оказва поредния мит. Може някога и да е било така. Не споря. Само че ние нощувахме във Витлеем две нощи. Четири пъти влязохме и излязохме от Витлеем по четири различни пътища, и никъде не видяхме нито стени, нито порти, нито контролни пунктове. Никой не ни спря да ни провери документите. Усещаш че си на палестинска или еврейска територия единствено по околния пейзаж. Нямам нищо против палестинците. Определено те са бедните роднини / съдейки по колите които карат, не и по къщите им /, но това да си по-беден не означава да си по мърляв. Като погледнеш през прозореца на автобуса и видиш разкопани тротоари, боклуци разхвърляни навсякъде и то в големи количества, значи си влезнал на палестинска територия. Това е случайно щракната снимка. Мястото не е подбирано специално, защото автобуса си върви и няма как да се върнеш назад защото там е по-интересно за снимка. Просто навсякъде е така както виждате на снимката.
Ако около теб всичко е чисто, подредено, озеленено. Ако асфалта изглежда така като че ли е положен снощи, и колите около теб са на по-малко от пет години / болшинството. Какво ги правят старите не знам / значи си на еврейска земя.
Неизвестно кръстовище някъде извън града. Докато шофьора изчаква колата по главния път която е с предимство аз щраквам тази снимка. Такава е гледката навсякъде. Не само по извънградските кръстовища.
Хотела в който ни настаняват е много добър. Напълно отговаря на четирите звезди с които е окичено името му. Просторна чиста стая, перфектна баня. Интересното в този хотел бяха прозорците, и по-точно пердетата. Както навсякъде имаме нежни, дантелени пердета.Зад тях също както навсякъде следват тежки, плътни завеси. За разлика от навсякъде обаче зад тежките плътни завеси има още едни. Дебели почти два милиметра тези завеси са изработени от материал подобен на този от който се правят стелките за обувки. Плътно прилепнали към прозореца тези завеси не пропускат и най-слабия лъч светлина. По-късно научаваме че целта на тези завеси е да не може някои терорист мераклия да стреля по силуета очертан на фона на светлия прозорец. Да не гръмнат някой гост на хотела ей така за разнообразие.
В това пътуване нощувките са на база НВ , / със закуска и вечеря /. С любопитство влизаме в ресторанта за първата си вечеря в арабски хотел. Вечерята е на бюфет, но и тя отговаря на четирите звезди на хотела. Освен нас в хотела имаше групи от Румъния, Индия, и Етиопия. Не знам дали са се съобразили с това но определено никой не остана гладен. Имаше по нещичко за всеки вкус. Не липсваха и арабски изкушения. Хапнали доволно лягаме рано.
Бележка: І Кликвайте върху снимките за да станат по-големи.
Част първа – Историческа.
Преди приблизително сто и петдесет години / някъде между 1865 и 1870 година / моят пра, пра дядо успял да постигне голямата си мечта – Да отиде в Светите земи и да се поклони на Гроба Господен. Тогава той тъкмо бил започнал да ергенува, което означава че е бил някъде 16 – 18 годишен. Бил не много висок, но здрав / дето се вика як / българин. Семейството му било заможно. Едно от най-заможните в селото за това той получил добро за времето си образование. Семейството му било заможно, но не чак толкова че да може да си позволи пътуване до Светите земи. По онова време едно такова пътуване излизало някъде към пет, шест хиляди гроша, а чифт млади, здрави волове струвал сто и петдесет, двеста гроша. За това дядо ми, мечтаел как ще работи здраво, ще събере пари, и един ден ще види чудесата на далечните земи. Съдбата обаче решила да му даде шанс много преди това.
Една привечер в края на зимата в селото спрял за почивка и нощувка малък керван. Двама едри търговци от района на Банско и Разлог заедно със семействата си били тръгнали на поклонение на Божи гроб, и замръкнали край нашето село. По онова време българите имали няколко основни маршрута по които пътували към желаната цел. Тия от Западна България се спускали по поречието на Струма, и от солунското пристанище хващали парахода за Александрия. Към това пристанище се бил насочил и кервана спрял за почивка в село. Търговците пътували с жените и синовете си. Дъщери, ако са имали, нямало в кервана. Това далеч не било пренебрежение към женската челяд. Звучи абсурдно, но това било за тяхно добро. В онези години когато един човек се завърнел хаджия той се издигал в обществото. Според някои автори тази титла можела да се приравни с английската благородническа – сър. Ако чорбаджи Гено пътувал сам и се върнел хаджия жена му автоматично също ставала хаджийка, но с неговото име – хаджи Геновица. Ако жената е имала честа да придружи мъжа си в пътуването ставала хаджийка със собственото си име. Хаджи Марийка, Хаджи Пенка и т.н. В този случай авторитета и сред жените ставал безспорен. Те я уважавали и тачели дори повече от попадията. Считало се че щом е пътувала по света много е видяла и много знае. Жените се съветвали с нея по всякакви, дори най- лични, проблеми. И тук идва момента с момите. Ако една мома придружавала баща си в това далечно, и опасно, пътуване, и се завърнела в родното си място като хаджийка нейният авторитет / не намерих по-подходяща дума / рязко скачал. Това обаче също така рязко свивало кръга от ергени които можели да си позволят да и поискат ръката. Често се налагало такава мома да се задомява по далечни краища където с бая зор успявали да и намерят подходящ ерген. За това бащите предпочитали да не водят дъщерите си с тях като ги успокоявали че като се омъжат мъжете им ще ги заведат на Божи гроб. Аз обаче малко се отплеснах. Да се върнем при моя дядо.
По това време той бил изпратен от баща си в планината с още двама помощници да постегнат горната кошара. Ако имало нещо паднало от снега да го оправят, и да я подготвят да приеме стадото за новия сезон. Дядо ми обаче точно този ден се бил върнал за нещо в селото, и станал свидетел на пристигането на кервана. Тъй като неговото семейство било едно от най-заможните в тяхната къща се настанил да нощува единият от търговците. До късно вечерта дядо ми кротко седял в ъгъла, и слушал разговорите на възрастните. Рано на другия ден кервана се изгубил зад първия завой надолу по пътя, а заедно с него от село изчезнал и дядо ми. В началото никой не забелязал липсата му. Близките му мислели че е на кошарата където го бил изпратил баща му, а хората на кошарата мислели че нещо го е забавило долу в селото. Когато след няколко дена все пак разбрали че го няма вече било късно да го гонят. Баща му веднага се сетил къде може да бъде но можел само да се моли един ден да се върне жив и здрав. Криенето на дядо ми сред денковете с багаж в една от каруците също не продължило дълго. Керванджиите не дремели, и скоро открили че в кервана има пътник без билет. Ако случката беше в наше време дядо ми най-вероятно щеше да отнесе един здрав пердах и да бъде изхвърлен край пътя. Само че тогава хората са били повече човеци от сега, и след като дядо ми получил едно, две възпитателни потупвания зад врата керванджиите го отвели при поклонниците. На тях им било ясно че изхвърлят ли го, на седмица път от родното му село, дядо ми няма почти никакъв шанс да се прибере жив у дома. Те не искали да вземат такъв грях на душата си за това стигнали до най-разумното решение. Решили дядо ми да пътува с тях до Солун. От там те щели да продължат по море, а той да се върне обратно с керванджиите. Натоварили стока от Солун, на връщане те пак трябвало да минат край село. Разбира се това пътуване нямало да е безплатно. През целия път дядо ми трябвало да работи здраво и да върши всичко каквото керванджиите му кажат. Не знам какво е правил дядо ми през следващите две, три седмици докато стигнат Бялото море, но когато месец и половина по-късно кервана отново минал през село дядо ми не бил в него. Получило се само едно писмо в което той искал прошка, и молел баща си да го благослови. Явно е успял с нещо силно да впечатли търговците защото те не го върнали обратно, а го взели с тях. След куп приключения по море, а след това и с камилския керван от Александрия до Йерусалим две седмици преди Великден те стигнали целта на своето пътуване. На Цветница приели второ, водно, кръщене във водите на река Йордан. Бялата риза / роба / с която бил облечен при това кръщаване дядо ми пазел като най-голямо богатство до края на живота си. Обличал я само на най-големи празници като кръщенетата и сватбите на децата му. С нея го облекли и за последния му път когато дните му на този свят свършили. Заедно с други поклонници на Велика събота дядо ми посрещнал слизането на благодатния огън. Заедно отпразнували и Великден. Седмица по-късно поели по обратния път.
Когато дядо ми заминал с кервана за Светите земи по върховете около село още имало сняг, а когато се върнал житото вече било прибрано в хамбарите. И това било едва ли не рекордно като време пътуване.
Разказах ви тази част от семейната ми история за да усетите разликата между едно истинско поклонническо пътуване, и екскурзиите на които ходим сега. На моя дядо са му били нужни два месеца и половина за да стигне до Светите земи, а на нас ни стигнаха два часа и половина. По пътя дядо ми претърпял морска буря, едва не умрял от жажда / след като свършили водата капитана на гемията с която пътували им поискал по един грош за всяка чаша вода / , на косъм се разминали с разбойническо нападение в Юдейската пустиня. Ние дори не успяхме да се разсъним, и вече бяхме пристигнали.
Част втора – Ден първи.
Преди всяко свое пътуване отделям малко време да се поровя в книжките и в нета. Да знам къде отивам и какво мога да очаквам там. Всички материали които прочетох за Израел започваха с невероятните мерки за сигурност при влизането в страната които започват още на летище София. В автобуса с който пътувахме до София водачката на нашата група също ни изнесе една десет минутна лекция за това какво ни очаква, и как трябва да се държим по време на проверката.
На летището заварихме една малка лудница. Нашият полет беше в седем без петнайсет сутринта. За същия час имаше обявен полет до Атина, а десет минути преди нашият самолет излиташе този за Рим. И трите полета явно бяха пълни защото залата за заминаващи беше просто претъпкана с хора. Работеха само две гишета за проверка на хора и багаж. За сериозни проверки и разпити просто нямаше време. Самолета ни излетя точно по разписание / разбирай само с петнайсет минутно закъснение /. За полета няма какво да ви разказвам. Всеки който е летял с нискотарифна авиокомпания знае за какво иде реч. Пътуването с нашите междуградски автобуси е далеч по-комфортно. Полета е само два часа и малко така че нямахме време много да мрънкаме. Докато се усетим и Тел Авив беше под нас.
Слизането на Бен Горион е през ръкав направо в сградата на летището така че се използва само предната врата на самолета. За това трябваше да изчакаме да слезе и последния пътник за да се съберем цялата група. После на двама, трима им се приходи до тоалетната, и всички минахме през това място. Предстои ни целодневно пътуване. Кой знае кога пак ще имаме възможност. Водачката на групата използва времето за да ни опресни познанията за това как се преодолява израелската система за сигурност, и какво трябва да правим за да нощуваме в хотела, а не на някое специално място. Леко наплашена групата стегнато тръгва към неизвестното. Стигаме до паспортния контрол. Всеки който е пътувал групово знае че винаги се намира един който е най- неориентиран, най- неоправен, но за сметка на това винаги е най- отпред. При нас това беше едно почти осемдесет годишно бабе. / Да е жива и здрава да живее още толкова. Успя да се загуби в старата част на Йерусалим, и имаше невероятния късмет да я намерим когато вече не очаквахме. / Тя първа застава пред граничния полицай. Други освен нас няма. Останалите пътници са се източили докато ние сплотявахме редиците пред тоалетната. Полицаят пита нещо бабата. Тя го гледа, в очите и блести желание да го разбере, ама не и се получава. Просто жената не знае и бъкел английски за което в предвид възрастта и не е виновна разбира се. Полицаят поглежда към скупчената пред себе си група хора и я пита отново : - Група? Туризм? Тук бабето схваща за какво иде реч и вади едно силно и ясно „Йес” с лек презокеански акцент, като при това така енергично върти глава наляво надясно че риска очила и ченета да се разхвърчат в различни посоки си е съвсем реален. Полицаят замръзва в недоумение от различните сигнали които получава, но след две, три секунди се усмихва широко, вдига паспорта на бабата, и казва : - „Ааа Бългерия”. От там нататък всичко минава много бързо. За по-малко от пет минути всички вече имаме в паспортите си малки хартийки със сканирани снимки в левия ъгъл. Тази хартийка играе ролята на печат в паспорта, и загубиш ли я не можеш да докажеш / или поне ще ти отнеме време / че си влезнал законно в Израел. Израелците са измислили тази процедура не защото нямат печати, а за да нямат техните гости проблеми ако по-късно решат да посетят някоя арабска държава. Израелски печат в паспорта ви гарантира трудно и изпълнено с приключения минаване на която и да е арабска граница. За това израелците ви дават една хартийка, а паспорта ви остава чист. Както и да е. Минали сме паспортната проверка, взели сме си багажа. Минаваме покрай някаква кабинка на която пише митница. Празна е. Явно служителя е решил че няма повече пътници и е отишъл да пие кафе. Не че ние имаме нещо за деклариране така че продължаваме напред, а напрежението от очакваната среща с еврейските специални служби нараства с всяка крачка. С леко притеснение отваряме поредната врата и…. се озоваваме на паркинга пред летището. Никакви специални агенти, никакви разговори, никакви специални проверки. Нищо. Или всички разкази които бях прочел бяха леко преувеличени, или просто нашата група се състои основно от късметлии хора. По-леко преминаване през летище не помня от времето на социализма когато пътувахме до Полша и Чехия все едно че летим до Варна и Бургас.
Пред летището ни очаква нашата екскурзоводка Ира.
Тя е една седемдесет и пет годишна жизнена, весела еврейка. / Снимката не лъже. Така изглежда една седемдесет и пет годишна жизнена, весела еврейка / Родена в Полша по време на войната. Преживяла холокоста. От нейното семейство оцелели само тя / тогава е била три годишна / и майка и. Цялото и семейство било избито от нацистите. Както казва тя, през живота най-много и е тежала точно тази липса на семейство. Другите деца имали баби, дядовци, лели и вуйчовци, а тя не знаела какво означават тези думички. Сега има двама сина и дъщеря и е горда баба на десет внука. Била е женена за българин, и от него и останал като спомен един доста сносен български. От нея научихме много за живота, за разбиранията, за начина на мислене на израелските хора, но за това по-късно. Сега се натоварваме бързо на автобуса който ни очаква и тръгваме към Тел Авив. Предстои ни едночасова панорамна обиколка на града. Не ги обичам много тези обиколки. Вярно че успяваш за един час да видиш много, но така през прозореца на автобуса не можеш да усетиш духа на града.
Качваме се на магистралата свързваща Йерусалим с Тел Авив. Часът е десет без нещо,но и трите ленти на магистралата са пълни. Колоната се движи с трийсетина километра в час и петнайсетте километра от летището до града изминаваме за половин час. В страни от нас, зад една бетонна преграда от време на време профучават леки коли и микробуси. Ира улавя погледа ни, и ни обяснява че това е бърза платена лента. Тя отвежда от летището право до центъра на Тел Авив, но за да минеш по нея трябва да платиш такса от десет долара. В Израел съм само от половин час но вече откривам първата голяма разлика между евреите и нас българите. Ако тази ситуация беше у нас, въпреки че сме в пъти по-бедни, тази бърза платена лента щеше да е задръстена защото всеки щеше да иска да мине по нея, и да стигне бързо в града. Евреите предпочитат да пътуват половин час, но да спестят разход който могат да не направят. Лентите на магистралата от три стават пет, но продължават да са задръстени от автомобили.
Ира обяснява този странен за нас факт с особености на обществения транспорт в Израел. Вечер след осем, и в почивните дни градския транспорт не работи. Ако искаш да отидеш където и да е трябва да имаш личен автомобил. За това първото нещо което прави всеки навършил осемнайсет години е да изкара книжка, и да си купи кола. Да точно така. Да си купи, а не родителите да му купят. Това също е една съществена разлика между нас и израелците. Скоро сме в сърцето на Тел Авив. В самият Тел Авив живеят малко над половин милион, но с хората от градовете сателити населението достига милион и половина, два. Ира изброява имената на десетина такива градчета сателити. Аз ги забравям след три секунди. Можех сега да ги изровя от нета и да ви ги кажа, но и вие ще ги забравите след три секунди за това си спестих този труд. Причината хората да живеят в тези градчета е високата цена на имотите в Тел Авив. Повечето еврейски семейства имат по три или повече деца. За това за нормално голям се приема апартамент от сто и двайсет до сто и петдесет квадрата. Такъв апартамент в Тел Авив струва от шестстотин хиляди до милион долара, и могат да си го позволят само хора от средната класа. Адвокати, лекари, служители на високи постове в частните фирми. Повечето хора работят в Тел Авив, но живеят на петнайсетина километра от там. Нашата Ира не прави изключение. Живее в едно от градчетата на брега на Средиземно море, в блок близо до плажа. Показва ни го в далечината когато сме в Яфо.
Пътуваме по големи булеварди и малки улички. Минаваме край Тел Авив-ският университет. Влизаме в ситито. Над нас се извисяват модерни небостъргачи.
Не знам защо но видяното се разминава с очакванията ми. Тел Авив има вид на голям европейски град. Навсякъде е чисто, озеленено, много приятно. Движението е интензивно, но спокойно и коректно. Далеч е от представата ми за град в арабският свят, а все пак Израел е в този район. Видели сме всичко което трябва да се види и отпътуваме за Яфо.
Яфо е не само един от най-древните градове в Израел, но изобщо в света. Археологически разкопки говорят че на това място е имало човешко поселище още 7500 години преди Христа.
Честа за основаването на самия град Яфо се преписва на третия син на Ной – Яфет. Града е бил едно от най-важните пристанище в древността.
Преди приблизително три хиляди и петстотин години града попада под властта на египетския фараон Тутмос трети. Легендата разказва че неговия военачалник се изправил пред портата на града размахвайки личния скиптър на фараона. Военачалника твърдял че е избягал от фараона, и иска да премине на страната на града. Като знак на преданост той носел със себе си фараонските съкровища които бил откраднал. Лековерните жители на Яфо му повярвали, пуснали го в града и дори организирали пир в негова чест. По време на този пир египтятина разбил главата на градоначалника със скиптъра който носел, а от кошниците в които били египетските съкровища изскочили петстотин египетски войни които успели да пленят всички мъже на Яфо. След това отворили портите пред Тутмос трети.
Ще кажете легендата много силно напомня на историята с превземането на Троя. Кой от кого е преписвал? Ами историята за египетския военачалник е открита върху древен папирус съхраняван в Британския музей. Специалистите датират този папирус няколко стотин години преди времето на Омир.
Друга легенда свързана с Яфо разказва че древногръцкият герой Персей се прибирал към дома си на своя крилат кон Пегас. В привързана към седлото торба носел току що отсечената глава на Медуза Горгона. От високото той видял прикованата към скалите Андромеда която била пожертвана за храна на страшно морско чудовище. Разбира се Персей не подминал с безразличие горкото момиче. Извадил меча си и победил чудовището което моментално се превърнало на остров. / Скалите пред старото пристанище на Яфо са остатъците от този остров.
/ Благодарния баща на Анромеда – цар Цефей дал дъщеря си за жена на Персей така както бил обещал предварително.
Проблемите на града не свършват в древността. Неговото стратегическо разположение го прави силно желан за всички които са минали по тези места. Града бил завладян от египтяните, от тях го извоювали филистинците, почти е превзет по мирен път от финикийците които в един момент масово започнали да се заселват в него, След това бил превзет със щурм от асирийците, те пък го предали на Александър Македонски. След него през града преминали римляни, араби, кръстоносци, мамелюците на Бейбасар. След тях дошли турците.За кратко града бил в ръцете на Наполеон. След първата световна война англичаните заменили турците. Всеки завоевател считал за свой свещен дълг да разруши града до основи и да го построи наново. За това най-древните сгради които могат да се видят в Яфо са от времето на турците. Има разбира се нещичко останало и малко от преди това като църквата Свети Петър която Наполеон бил превърнал в болница.
Тази красива църква има мрачни спомени свързани с Наполен. Като разбрал че ранените войници няма бързо да се оправят, и само ще пречат при настъплението му към Сирия Наполеон наредил да сложат отрова в храната им, и по този начин бързо се освободил от бремето на над седемстотин болни и тежко ранени.
Град Яфо се споменава цели четири пъти дори в Библията. В Яфо проповядвал и Свети Петър. Тук той получил видение след което тръгнал да проповядва Христовото учение на езичниците. В къщата на някой си Симон Свети Петър излекувал, на практика възкресил, набожната вдовица Тавита. Руините на тази къща все още стоят, но се намират в частния имот на едно арменско семейство което рядко, и не много охотно допуска до тях туристи.
В момента Яфо се е слял с Тел Авив, и се е превърнал в израелския Мон Мартър. В него живеят много артисти, художници и музиканти. Яфо е и едно от местата където живеят доста евреи преселници от България. Разхождайки се по неговите улички можете да попаднете на магазинчета на витрините на които пише – „Тук говорим на български „.
Спомена за България е силен. Силни са и чувствата към нашата страна.
Всеки който е пътувал в чужбина знае че на нас, българите, повечето чужденци гледат от високо, с безразличие, а понякога и дори с леко отвращение. Не казвам всички, но това отношение не е рядкост. В Израел за първи път се почувствах като почетен гост. Само като споменеш България и човека пред теб, бил той евреин, или арабин, задължително се усмихва, и е готов да ти помогне с каквото може. Евреите помнят холокоста и ценят това което са направили предците ни за спасяването на българските евреи много повече от нас самите. Точно на другия полюс е отношението към украинците които активно са помагали на фашистите в гоненията над евреите по време на Втората световна война. Българските евреи се славят като едни от най-трудолюбивите. Много от най-успелите хора в Израел са родени в България, или имат корени у нас. Всичко това прави евреите много благоразположени към нас. Палестинците също хранят добри чувства към България и българите. По времето на социализма много от тях са завършили медицина и инженерни науки у нас. Половината им министри са български възпитаници. Така че ние в известна степен сме привилегировани в сравнение с останалите туристи.
Разприказвах се. Прощавайте.
Малко снимки от Яфо за да усетите красотата и очарованието на този древен град.
По старите улички на Яфо.
Поглед от Яфо към централната част на Тел Авив.
Мостчето на зодиите. Намирате вашата зодия. Слагате ръка върху нея, пожелавате си нещо и то непременно ще се изпълни.
Фонтана на зодиите. Явно в Яфо зодиите са сериозно нещо.
Тези оръдия са автентични. Извадени от морето останки са от наполеоновата армия.
Часовниковата кула. Туристическа забележителност, и основен ориентир за събиране на разпръснали се групи.
Става обяд. Хапваме по един фалафел. Промоционална цена като за група и то от България - пет долара. Изобщо с цените в Израел тепърва ще трябва да свикваме.
Час и половина минават неусетно. Отново сме в автобуса и след по-малко от половин час отново слизаме от магистралата. Целта ни е град Лод, и църквата в която са мощите на Свети Георги.
На мястото където са били положени мощите на Свети Георги е имало гръцка църква построена още през шести век. По-късно кръстоносците въпреки че са католици възстановили църквата която била в руини. В съвременният си вид църквата е от 1870 год. В наоса на църквата виси огромен полилей (хоро),
В криптата е положен съркофага в който е положено нетленното тяло на Св. Георги.
Преди повече от столетие двама гръцки монаси искали да вдигнат с лост капака и да видят мощите, но от саркофага избликнал пламък, който ги изгорил. В църквата на показ са изложени и оковите на великомъченика.
Св. Георги е толкова популярен, че се радва на особена почит дори и в исляма. Св. Георги, на араб. Джирджис, се явява един от главните некоранични герои и светци на исляма.
Днес в Светите земи има двайсет и две култови места свързани с името и личността на Свети Георги. Пет от тях се почитат еднакво и от християни и мюсулмани, а девет са чисто мюсулмански. Чисто християнските са осем / с едно по-малко от мюсулманските /. В град Лод мюсулманите вместо да превърнат църквата в джамия, както са правели по всички завладяни от тях места, построили джамия плътно залепена за църквата. На практика двата храма имат една обща стена.
Поклонили се пред мощите на Свети Георги поемаме към Йерусалим. По-програма трябва да се приберем в хотела за почивка, но Ира ни предлага преди това да посетим Елеонския / Маслиновия / хълм. Втория ден е отделен за най-важните места в нашето пътуване, и това по-ранно посещение ще облекчи програмата ни. Групата е поуморена. / Тръгнали сме в един и половина през нощта, и на практика не сме спали повече от трийсет и шест часа / Има известно мърморене, но приемаме предложението. На следващия ден оценяваме колко добро е било то.
Пристигаме на Елеонския хълм някъде към четири след обяд. Слънцето клони към залез за това снимките не са перфектни, но човешките очи са много по-добри от обектива и всички се наслаждаваме на гледката пред нас. / С Израел сме в един часови пояс, но те явно са доста по на изток защото сутрин в шест и половина при тях вече е светло но в четири и половина след обяд вече е почти тъмно. /
Джамията Ал Акса. / Далечната джамия /. Втората по святост за Мюсюлманите след тази в Мека.
Купола на камъка. /Някои погрешно го наричат джамия / По нататък ще ви разкажа по-подробно за този купол, и какъв точно камък покрива.
Крепостните стени обикалящи старият град не са толкова древни колкото човек може да предположи. Няколко пъти вдигани и разрушавани сегашните стени са построени и укрепени от турците. В стените има седем порти. Шест от тях са отворени денонощно. Седмата - Златната порта (Golden Gate) е зазидана.
По времето на Иисус тя е главният вход на града откъм изток. През нея, яздейки бяло магаре влиза Спасителят, посрещнат възторжено с палмови клони и възгласите "Осанна! Благословен е идещият в името Господне!"
През същата тази врата, през 628 г. византийският император Ираклий се канел да влезе триуфално, яздейки кон. Завръщал се от победоносен поход срещу Персия. Императорът решил че има това право защото носел най-голямата светиня – Христовия кръст, открит от императрица Елена през IV в. и обкован със злато и скъпоценни камъни, който персите заграбили при оплячкосването на светия град през 622 г. Когато триумфалното шествие стигнало до Златната порта, конят на Ираклий се спрял като прикован и отказал да върви. Тогавашният йерусалимски патриарх Захарий който бил начело на посрещачите упрекнал императора - “Не тъй носеше кръста си нашият Спасител” – казал той. Тогава Ираклий свалил бляскавите си дрехи, събул се бос и пешком през Златните врата внесъл в Йерусалим Христовия Кръст.
Според едно предание след това Ираклий заповядал да зазидат портата – щом като през нея минал Светият Кръст, никой друг не трябвало повече да тъпче мястото с нозете си. Според друго предание Златната порта била зазидана чак по времето на султан Сюлейман Велики – от суеверие – за да не се сбъдне вярването на християните, че в Съдния ден през тези порти ще влезе отново Спасителят. Тъй като евреите все още очакват Месия, пред Златната порта е най-скъпо струващото, и най-старото / на почти три хиляди години / гробище в света. Богати евреи от цял свят плащат хиляди, за да бъдат погребани точно тук – те вярват, че в Деня на Страшния съд ще бъдат възкресени най-напред юдеите, погребани пред Златната порта.
Спускаме се по хълма, и буквално след пет минути прекрачваме прага на Гетсиманската градина. Няма да утежнявам разказа си с излишни обяснения. Всеки знае каква е тази градина и какво се е случило в нея.
Маслинови дръвчета на над две хиляди години. Останали са само осем. По времето на Исус целият хълм е бил покрит с маслинови горички.
В Южния край на градината, над камъка на който в последната си вечер се е молил Исус е издигнат храм – Църквата на всички нации. Храма е католически.
Около нас вече се смрачава и усещането за онази последна нощ на Исус с неговите ученици става съвсем реално.
Напускаме градината умълчани. Долу, в ниското, светят златните кубета на руската църква посветена на Мария Магдалена.
Не след дълго стигаме храма Възнесение Богородично. Църквата е стара. Строена от кръстоносците през дванайсти век върху по-стара базилика построена от Света Елена през четвърти век след Христа.
Спускаме се по едно широко стълбище дълбоко под земята.
Там в една пещера учениците на Исус положили тялото на неговата майка. Тялото и не останало дълго там. Легендата разказва че Исус слезнал, съединил отново дух и тяло, и тя се възнесла на небето със Сина си.
В пещерата където е било положено тялото на божията майка се влиза през малка, ниска вратичка. Там където са хората. В Долния десен край на снимката.
Зад гроба, който едновременно е и църковен олтар, върху специален постамент е иконата "Св. Богородица Йерусалимска" - същата, която гостува у нас през 2000 година.
Излизаме от храма. Някой подхвърля че според старите български традиции точно тук, в храма Възнесение Богородично преди години е ставало женското хаджийство. Тоест нашите спътнички вече са станали хаджийки. Честитим им.
Знам какво ще попитат повечето от вас. Всеки който е ходил на почивка, или екскурзия в Турция, и е минал през древния град Ефес е видял, или посетил дома на Богородица. Според турците тя там е изживяла последните си дни. Там е и починала. Според експертите в тази област обаче истината е друга. Богородица е прекарала последните си дни в Йерусалим, в дома на Йоан богослов. Там е нейното успение / заспиване / след което учениците на Исус са я положили в пещерата където е храма който току що посетихме. В Ефес Богородица била „ заселена „ от ранните християни които по това време водели упорита борба с езическите вярвания, и особено с почитта на местното население към Афродита. В наши дни турците поддържат тази версия от чисто комерсиални, туристически, мотиви.
Поемаме към Витлеем където ще нощуваме. В покрайнините на Йерусалим нашата екскурзоводка Ира слиза от автобуса. Витлеем е палестинска територия, и по някакво споразумение между Израел и Палестина никой няма да носи отговорност ако на нея там и се случи нещо лошо. Тоест няма да я спрат. Тя спокойно може да влезе с нас, и да нощува в нашия хотел, но ако посред нощ палестински екстремисти я изведат от хотела и я убият никой няма да разследва това престъпление. Ира остава да нощува в Йерусалимския си хотел, а ние продължаваме за Витлеем. Слушали сме, чели сме че Витлеем като палестинска автономия е обграден с бетонна стена. Влизането в него става през контролно пропусквателни пунктове през някакви големи железни порти, и след внимателен паспортен и митнически контрол. Това се оказва поредния мит. Може някога и да е било така. Не споря. Само че ние нощувахме във Витлеем две нощи. Четири пъти влязохме и излязохме от Витлеем по четири различни пътища, и никъде не видяхме нито стени, нито порти, нито контролни пунктове. Никой не ни спря да ни провери документите. Усещаш че си на палестинска или еврейска територия единствено по околния пейзаж. Нямам нищо против палестинците. Определено те са бедните роднини / съдейки по колите които карат, не и по къщите им /, но това да си по-беден не означава да си по мърляв. Като погледнеш през прозореца на автобуса и видиш разкопани тротоари, боклуци разхвърляни навсякъде и то в големи количества, значи си влезнал на палестинска територия. Това е случайно щракната снимка. Мястото не е подбирано специално, защото автобуса си върви и няма как да се върнеш назад защото там е по-интересно за снимка. Просто навсякъде е така както виждате на снимката.
Ако около теб всичко е чисто, подредено, озеленено. Ако асфалта изглежда така като че ли е положен снощи, и колите около теб са на по-малко от пет години / болшинството. Какво ги правят старите не знам / значи си на еврейска земя.
Неизвестно кръстовище някъде извън града. Докато шофьора изчаква колата по главния път която е с предимство аз щраквам тази снимка. Такава е гледката навсякъде. Не само по извънградските кръстовища.
Хотела в който ни настаняват е много добър. Напълно отговаря на четирите звезди с които е окичено името му. Просторна чиста стая, перфектна баня. Интересното в този хотел бяха прозорците, и по-точно пердетата. Както навсякъде имаме нежни, дантелени пердета.Зад тях също както навсякъде следват тежки, плътни завеси. За разлика от навсякъде обаче зад тежките плътни завеси има още едни. Дебели почти два милиметра тези завеси са изработени от материал подобен на този от който се правят стелките за обувки. Плътно прилепнали към прозореца тези завеси не пропускат и най-слабия лъч светлина. По-късно научаваме че целта на тези завеси е да не може някои терорист мераклия да стреля по силуета очертан на фона на светлия прозорец. Да не гръмнат някой гост на хотела ей така за разнообразие.
В това пътуване нощувките са на база НВ , / със закуска и вечеря /. С любопитство влизаме в ресторанта за първата си вечеря в арабски хотел. Вечерята е на бюфет, но и тя отговаря на четирите звезди на хотела. Освен нас в хотела имаше групи от Румъния, Индия, и Етиопия. Не знам дали са се съобразили с това но определено никой не остана гладен. Имаше по нещичко за всеки вкус. Не липсваха и арабски изкушения. Хапнали доволно лягаме рано.