Вечните български стихове
- Миша
- Наркоман
- Мнения: 17052
- Регистриран на: Ное 27, '09, 14:11
- Местоположение: София
- Дал благодарност: 140 пъти
- Получил благодарност: 476 пъти
- Обратна връзка:
Re: Вечните български стихове
НА ГОСТИ У ДЯВОЛА
Приказка за честта
В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.
Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.
В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!
Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!
Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
веичах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.
Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.
Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.
Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"
Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"
Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"
Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.
И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...
И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.
Христо Смирненски
"Червен смях", 14 март 1923
Приказка за честта
В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.
Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.
В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!
Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!
Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
веичах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.
Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.
Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.
Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"
Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"
Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"
Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.
И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...
И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.
Христо Смирненски
"Червен смях", 14 март 1923
- Гео, граф
- Наркоман
- Мнения: 15927
- Регистриран на: Юли 25, '10, 23:54
- Местоположение: София-Подуенската градинка
- Дал благодарност: 918 пъти
- Получил благодарност: 1800 пъти
Re: Вечните български стихове
НАДЕЖДА
Добрите хора си отиват рано,
а лошите остават на банкет.
Живота е лотария с награди,
но кой е печелившия билет?
Добрите хора често са самотни,
а лошите живеят на стада...
човек привиква някак неохотно
да казва "НЕ", когато мисли "ДА".
Добрите хора страдат от невроза,
а лошите са с нерви от въже.
Отдавна Хамлет е решил въпроса-
“Бъди злодей, за да не ти е зле”.
Добрите хора падат първи в боя,
а лошите зад тях крещят: "УРА!"
Нима при Ботев имаше за свои
облаги от народната мера?!
Добрите хора пеят тъжни песни,
а лошите-тържествен дитирамб!
Животът е прекрасен, но нелесен,
когато нямаш сигурен гарант...
Добрите хора вярват във доброто,
а лошите разчитат на късмет.
Но днеска за победата над злото,
не е достатъчно да си поет!
Разправят, че добрите ще изчезнат,
разпънати от свойта доброта.
Но аз живея с искрена надежда,
доброто надживява и смъртта!
ИВАЙЛО ДИМАНОВ
Добрите хора си отиват рано,
а лошите остават на банкет.
Живота е лотария с награди,
но кой е печелившия билет?
Добрите хора често са самотни,
а лошите живеят на стада...
човек привиква някак неохотно
да казва "НЕ", когато мисли "ДА".
Добрите хора страдат от невроза,
а лошите са с нерви от въже.
Отдавна Хамлет е решил въпроса-
“Бъди злодей, за да не ти е зле”.
Добрите хора падат първи в боя,
а лошите зад тях крещят: "УРА!"
Нима при Ботев имаше за свои
облаги от народната мера?!
Добрите хора пеят тъжни песни,
а лошите-тържествен дитирамб!
Животът е прекрасен, но нелесен,
когато нямаш сигурен гарант...
Добрите хора вярват във доброто,
а лошите разчитат на късмет.
Но днеска за победата над злото,
не е достатъчно да си поет!
Разправят, че добрите ще изчезнат,
разпънати от свойта доброта.
Но аз живея с искрена надежда,
доброто надживява и смъртта!
ИВАЙЛО ДИМАНОВ
Ако някой се влюби във вас, бъдете благодарни, защото никой не е длъжен да ви обича!
"Научи се да даваш, защото имаш, а не да взимаш, защото искаш."
Л.М.Бюджолд
"Научи се да даваш, защото имаш, а не да взимаш, защото искаш."
Л.М.Бюджолд
- Миша
- Наркоман
- Мнения: 17052
- Регистриран на: Ное 27, '09, 14:11
- Местоположение: София
- Дал благодарност: 140 пъти
- Получил благодарност: 476 пъти
- Обратна връзка:
Re: Вечните български стихове
ИЗБОР
Не съм за Рая - имам грехове!
Но и във Ада няма да ме вземат!
За да съм тук - не се нуждая от криле!
Вземете ги и полетете с мене!
Ще ви покажа моя скромен свят -
там нищо не е съвършено!
Там има обич, има благодат,
но има също и тъга стаена!
Там има птици, има и небе,
но има и пълзящи жалки твари!
Дървета пеят, плачат ветрове -
не само галят, рани те дълбаят!
Там има сълзи, има и звезди
и облаци в надежда потопени!
Там има болка, има мамещи дъги
от вяра чиста и любов споени.
Не искам в Рая! Искам в моя свят! -
дори несъвършен, чудато-странен!
Тъй Бог решил е - смесил Рай и Ад
и ПРАВОТО НА ИЗБОР ни оставил!
Марияна Трандева
Не съм за Рая - имам грехове!
Но и във Ада няма да ме вземат!
За да съм тук - не се нуждая от криле!
Вземете ги и полетете с мене!
Ще ви покажа моя скромен свят -
там нищо не е съвършено!
Там има обич, има благодат,
но има също и тъга стаена!
Там има птици, има и небе,
но има и пълзящи жалки твари!
Дървета пеят, плачат ветрове -
не само галят, рани те дълбаят!
Там има сълзи, има и звезди
и облаци в надежда потопени!
Там има болка, има мамещи дъги
от вяра чиста и любов споени.
Не искам в Рая! Искам в моя свят! -
дори несъвършен, чудато-странен!
Тъй Бог решил е - смесил Рай и Ад
и ПРАВОТО НА ИЗБОР ни оставил!
Марияна Трандева
- Миша
- Наркоман
- Мнения: 17052
- Регистриран на: Ное 27, '09, 14:11
- Местоположение: София
- Дал благодарност: 140 пъти
- Получил благодарност: 476 пъти
- Обратна връзка:
Re: Вечните български стихове
ИЗБОР
Не съм за Рая - имам грехове!
Но и във Ада няма да ме вземат!
За да съм тук - не се нуждая от криле!
Вземете ги и полетете с мене!
Ще ви покажа моя скромен свят -
там нищо не е съвършено!
Там има обич, има благодат,
но има също и тъга стаена!
Там има птици, има и небе,
но има и пълзящи жалки твари!
Дървета пеят, плачат ветрове -
не само галят, рани те дълбаят!
Там има сълзи, има и звезди
и облаци в надежда потопени!
Там има болка, има мамещи дъги
от вяра чиста и любов споени.
Не искам в Рая! Искам в моя свят! -
дори несъвършен, чудато-странен!
Тъй Бог решил е - смесил Рай и Ад
и ПРАВОТО НА ИЗБОР ни оставил!
Марияна Трандева
Не съм за Рая - имам грехове!
Но и във Ада няма да ме вземат!
За да съм тук - не се нуждая от криле!
Вземете ги и полетете с мене!
Ще ви покажа моя скромен свят -
там нищо не е съвършено!
Там има обич, има благодат,
но има също и тъга стаена!
Там има птици, има и небе,
но има и пълзящи жалки твари!
Дървета пеят, плачат ветрове -
не само галят, рани те дълбаят!
Там има сълзи, има и звезди
и облаци в надежда потопени!
Там има болка, има мамещи дъги
от вяра чиста и любов споени.
Не искам в Рая! Искам в моя свят! -
дори несъвършен, чудато-странен!
Тъй Бог решил е - смесил Рай и Ад
и ПРАВОТО НА ИЗБОР ни оставил!
Марияна Трандева
Re: Вечните български стихове
НАРОДЕ????"
...А страничката, види се, е мокра...
Какво? Сълза? Кал? Кръв?... Листът мълчи.
Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!
Нима е носил кал - тъй чист дълбоко?
Той - чистият, с безсълзните очи?
Чия ли кал - ако е кал? - сребриста
светлее в жълтеникаво клише?
Чия ли кръв е капнала на листа?
Чия ли мръсна болка свети чиста
по пътя му към святото въже?
Какво е питал с този вик, раздърпан
в шест букви с питанки накрая? И плачът
пелин ли жъне с четирите си сърпа,
които карат всеки да изтръпне?
Подир "Народе????" И мълчат! Мълчат!
Какъв "народ"? И кой "народ"? проклето
въже от Къкрина до София виси!
Какъв народ бе племето, което
тъй не успя от двайсет заптиета
единствения - него - да спаси?
Къде се беше изпокрил? Къде бе
се поприбрал на топло и добре,
та не можа на оня вълчи хребет
една потеря малка да издебне?
А тръгнал бе за него той да мре!...
За същия... Един от двайсет воден.
Един измежду цял народ "свещен"...
От четри страшни питанки прободен,
и днес кърви духът ми цял - "Народе????"
Ни глас, ни образ... Питанките - в мен!
И, грях - не грях, ги вадя и се кръстя -
под тях, прости ми, Боже, лик личи:
ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо...
А ти, народе мой, и чист, и мръсен,
на онова въже го окачи!
Дамян Дамянов
...А страничката, види се, е мокра...
Какво? Сълза? Кал? Кръв?... Листът мълчи.
Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!
Нима е носил кал - тъй чист дълбоко?
Той - чистият, с безсълзните очи?
Чия ли кал - ако е кал? - сребриста
светлее в жълтеникаво клише?
Чия ли кръв е капнала на листа?
Чия ли мръсна болка свети чиста
по пътя му към святото въже?
Какво е питал с този вик, раздърпан
в шест букви с питанки накрая? И плачът
пелин ли жъне с четирите си сърпа,
които карат всеки да изтръпне?
Подир "Народе????" И мълчат! Мълчат!
Какъв "народ"? И кой "народ"? проклето
въже от Къкрина до София виси!
Какъв народ бе племето, което
тъй не успя от двайсет заптиета
единствения - него - да спаси?
Къде се беше изпокрил? Къде бе
се поприбрал на топло и добре,
та не можа на оня вълчи хребет
една потеря малка да издебне?
А тръгнал бе за него той да мре!...
За същия... Един от двайсет воден.
Един измежду цял народ "свещен"...
От четри страшни питанки прободен,
и днес кърви духът ми цял - "Народе????"
Ни глас, ни образ... Питанките - в мен!
И, грях - не грях, ги вадя и се кръстя -
под тях, прости ми, Боже, лик личи:
ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо...
А ти, народе мой, и чист, и мръсен,
на онова въже го окачи!
Дамян Дамянов
- Миша
- Наркоман
- Мнения: 17052
- Регистриран на: Ное 27, '09, 14:11
- Местоположение: София
- Дал благодарност: 140 пъти
- Получил благодарност: 476 пъти
- Обратна връзка:
Re: Вечните български стихове
СПОКОЙСТВИЕ, ПАРИ, УЮТ И СЛАВА
Дамян Дамянов
Спокойствие, пари, уют и слава ...
Какво ли друго липсваше ми още ?
Земята под нозете ми бе здрава,
безветрено - небето в мойте нощи.
Живеех, трупах.... Докато във мрака
усетих във гръдта си страшна яма :
Очи захлюпих, изведнъж заплаках
аз всичко имах, само тебе нямах !
Любов велика птица полудяла,
ти трябваше да дойдеш с велика сила
да възкресиш душата ми умряла
праха й да сметеш от нейните крила.
Ти трябваше с дихание горещо
да я опариш цяла в тъмнината
за да усетя над камари вещи,
че съм последен просяк на земята.
Дамян Дамянов
Спокойствие, пари, уют и слава ...
Какво ли друго липсваше ми още ?
Земята под нозете ми бе здрава,
безветрено - небето в мойте нощи.
Живеех, трупах.... Докато във мрака
усетих във гръдта си страшна яма :
Очи захлюпих, изведнъж заплаках
аз всичко имах, само тебе нямах !
Любов велика птица полудяла,
ти трябваше да дойдеш с велика сила
да възкресиш душата ми умряла
праха й да сметеш от нейните крила.
Ти трябваше с дихание горещо
да я опариш цяла в тъмнината
за да усетя над камари вещи,
че съм последен просяк на земята.
- Миша
- Наркоман
- Мнения: 17052
- Регистриран на: Ное 27, '09, 14:11
- Местоположение: София
- Дал благодарност: 140 пъти
- Получил благодарност: 476 пъти
- Обратна връзка:
Re: Вечните български стихове
Писмо
Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха пощада.
А бяхме млади,
бяхме толкоз млади!...
И после... после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано...
А там –
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало – неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.
Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
За мен е ясно, както че ще съмне –
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!
Никола Вапцаров
Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха пощада.
А бяхме млади,
бяхме толкоз млади!...
И после... после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано...
А там –
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало – неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.
Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
За мен е ясно, както че ще съмне –
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!
Никола Вапцаров
-
- Кафе машина
- Мнения: 3460
- Регистриран на: Юни 12, '14, 10:56
- Местоположение: Стара Загора
- Получил благодарност: 4 пъти
Re: Вечните български стихове
Аз умирам и светло се раждам —
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря — край мене
всеки вопъл и ропот замре.
За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с очите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян.
Аз искам да те помня все така
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...
Димчо Дебелянов
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря — край мене
всеки вопъл и ропот замре.
За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с очите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян.
Аз искам да те помня все така
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...
Димчо Дебелянов
За да направиш прерия
ти трябва пчела и детелина,
и една мечта голяма.
Но само и мечта ти стига
ако пчела и детелина няма.
Емили Дикинсън
ти трябва пчела и детелина,
и една мечта голяма.
Но само и мечта ти стига
ако пчела и детелина няма.
Емили Дикинсън
Re: Вечните български стихове
Дамян Дамянов
След толкоз дни черни и нощи, до бяло
нагряти от мъка, която жежи,
аз идвам от ада - главня изгоряла,
запален вик, стенещ гняв: "Още съм жив!"
И още ме има! И още съм тука -
напук на душмани, на тъмни души,
на камък не джама - душата ми пукнал
със дупка несрастваща... Още съм жив!
Още по тази земя грешна щъкам
с товара си, който от мен по-тежи,
под който издъхвам, додето го мъкна,
но който с гласа ми пей: "Още съм жив!"
Не сте ме убили, нещастници празни!
Не сте ме сразили с одумки-лъжи!
Ще съществувам и ще ви лазя
по нервите тънки: "Още съм жив!"
Ще идвам в съня ви - вампир - да ви стряскам!
...Не дойда ли някоя нощ, онемял,
не ви ли събудя с юмрук (или с ласка!),
елате при мен със разплакани маски
да проверите дали съм умрял.
След толкоз дни черни и нощи, до бяло
нагряти от мъка, която жежи,
аз идвам от ада - главня изгоряла,
запален вик, стенещ гняв: "Още съм жив!"
И още ме има! И още съм тука -
напук на душмани, на тъмни души,
на камък не джама - душата ми пукнал
със дупка несрастваща... Още съм жив!
Още по тази земя грешна щъкам
с товара си, който от мен по-тежи,
под който издъхвам, додето го мъкна,
но който с гласа ми пей: "Още съм жив!"
Не сте ме убили, нещастници празни!
Не сте ме сразили с одумки-лъжи!
Ще съществувам и ще ви лазя
по нервите тънки: "Още съм жив!"
Ще идвам в съня ви - вампир - да ви стряскам!
...Не дойда ли някоя нощ, онемял,
не ви ли събудя с юмрук (или с ласка!),
елате при мен със разплакани маски
да проверите дали съм умрял.
Re: Вечните български стихове
МИГ КАТО ВЕЧНОСТ
Още преди да те срещна в живота си -
теб съм обичал.
В древни гравюри и улични фотоси,
в звездна поличба,
в шумни площади и празни понятия,
в цирков спектакъл,
по телевизия, по телепатия -
теб аз съм чакал.
Колко години без шум са сближавали
двата маршрута!
Колко причини в света са създавали
тази минута! -
Нежният сблъсък на влюбени атоми.
Вик на вселени.
Още преди да започне съдбата ми -
ти си до мене.
Ти ме въздигаш по стръмните пътища.
Ти ме възпираш.
Мойте кошмари и приказни сънища
ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина,
в гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена.
Миг като вечност.
Георги Константинов
************************************************
и пак той, Георги Константинов
РЕКИТЕ НА БЪЛГАРИЯ
На юг от горда Стара планина
реките носят женски имена.
Снага извиват в утринта полека
Марица, Тунджа, Арда и Велека.
Прозвънва Струма в своя бяг припрян.
И Места дипли кадифен колан...
Шумят реките. Светят дяволито
край тъмни борове и младо жито.
А там на север - в мойта равнина
вървят реки със мъжки имена.
Тъмнее Вит, разгърдил прашна риза.
И Осъм бял сред люляците слиза.
Люлее Искър край нивята гръб.
Проблясва тихо Горни Лом отвъд...
Текат реките. Тъй през времената
народът им е давал имената:
запътени на север и на юг,
да мислят винаги един за друг.
*******************************************************
ТОЗИ ИЗГРЕВ БЕЗКРАЕН...
Разгадавам обратната диря
и разбирам сега удивен -
моят вчерашен ден
се намира
на светлинни години от мен.
Ще разнася той в хладния космос
от сърцето ми топъл сигнал...
Или казано ясно и просто -
с още ден
съм сега обеднял.
Но светът продължава и днеска.
Зад стъклата
друг вятър бучи,
иде облак със нова прическа,
светлината е с млади очи.
Този изгрев безкраен - животът -
отминава
и пак е пред мен!...
И за спомени няма охота.
И живея във днешния ден.
*******************************************
Още преди да те срещна в живота си -
теб съм обичал.
В древни гравюри и улични фотоси,
в звездна поличба,
в шумни площади и празни понятия,
в цирков спектакъл,
по телевизия, по телепатия -
теб аз съм чакал.
Колко години без шум са сближавали
двата маршрута!
Колко причини в света са създавали
тази минута! -
Нежният сблъсък на влюбени атоми.
Вик на вселени.
Още преди да започне съдбата ми -
ти си до мене.
Ти ме въздигаш по стръмните пътища.
Ти ме възпираш.
Мойте кошмари и приказни сънища
ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина,
в гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена.
Миг като вечност.
Георги Константинов
************************************************
и пак той, Георги Константинов
РЕКИТЕ НА БЪЛГАРИЯ
На юг от горда Стара планина
реките носят женски имена.
Снага извиват в утринта полека
Марица, Тунджа, Арда и Велека.
Прозвънва Струма в своя бяг припрян.
И Места дипли кадифен колан...
Шумят реките. Светят дяволито
край тъмни борове и младо жито.
А там на север - в мойта равнина
вървят реки със мъжки имена.
Тъмнее Вит, разгърдил прашна риза.
И Осъм бял сред люляците слиза.
Люлее Искър край нивята гръб.
Проблясва тихо Горни Лом отвъд...
Текат реките. Тъй през времената
народът им е давал имената:
запътени на север и на юг,
да мислят винаги един за друг.
*******************************************************
ТОЗИ ИЗГРЕВ БЕЗКРАЕН...
Разгадавам обратната диря
и разбирам сега удивен -
моят вчерашен ден
се намира
на светлинни години от мен.
Ще разнася той в хладния космос
от сърцето ми топъл сигнал...
Или казано ясно и просто -
с още ден
съм сега обеднял.
Но светът продължава и днеска.
Зад стъклата
друг вятър бучи,
иде облак със нова прическа,
светлината е с млади очи.
Този изгрев безкраен - животът -
отминава
и пак е пред мен!...
И за спомени няма охота.
И живея във днешния ден.
*******************************************
........................
-Вы кто?
-Добрая фея
-А почему с топором?
-Настроение что-то не очень...
-Вы кто?
-Добрая фея
-А почему с топором?
-Настроение что-то не очень...