За времето, което децата ни не познават

[tanya1602]

Ай ся малко по-весело....
Край речица на полянка Мързелан и Мързеланка си живеели в къщурка ниска като костенурка. Ала дъжд ли се извие, къщичката ще ги скрие. Зимна буря ли завей - вкъщи ален огън грей. Имали си те козица с бяла пухкава брадица и на кривите рогчета с две пиринчени звънчета. Крехко в трема тя врещяла, с ясен звън ги веселяла и ги хранела с попара щом тревицата покара.

Късно сутрин Мързелан дръпвал вехтия юрган и побутвал Мързеланка:
- Ставай, пиле! Стига нанка!
Но невястата кротува и се прави, че не чува.
- Ставай, мари Мързелано!
- Луд ли си, бре, толкоз рано!

Най-подире къмто пладне те надигали се гладни и си хапвали попара във гаванката си стара. После със въже в ръката той отивал във гората и събраните дърва сам отнасял във града. А невеста Мързеланка тежко сядала на сянка с почнатата от неделя - чужда прежда и къделя.

Тъй минавали им дните, тъй живели те честити.
Но се случило веднъж, че козицата им бяла, що свободно си пасяла, в къра там на шир и длъж, се объркала в тъмата и изчезнала в гората.
- Бре, къде ли е, ваджишка! рекла булката с въздишка. Потърси я, Мързелане!
- Нищо няма да й стане! Ти ще видиш, че самичка ще си дойде таз козичка!
- Ще й видиш ти рогата на полянката в гората!
- Я недей ми вдига врява! кипнал Мързелан тогава. Щом ти трябва, прав ти път! Хе полето, хе лесът!
- Браво! Тъй, ами че как аз ще тръгна в тоя мрак да лудея по гората, ти пък скрий си тук главата и очаквай под юргана за попарата зарана!

И разсърдени тогаз легнали си те завчас и сънували на сън, как се гонят с меден звън две стада кози навън.
А в далечен пущинак, де не стъпва кози крак, Вълчо срещнал сам-самичка просълзената козичка, па любезно се засмял и за вчас си я изял.

Дигнали се пак по пладне нашите ленивци гладни. Но не яли веч попара във гаванката си стара.
- Ех въздъхнал примирен Мързелан след някой ден, като имаме къщурка, въженце и пъстра хурка криво-ляво щем прекара на света и без попара!

А занизали се дните, вечерите и нощите.
И семейството лениво заживяло пак щастливо.
Но веднъж над божи свят рукнал едър дъжд и град: изпочупил класовете, смачкал всеки плод и цвете и на къщицата крива счупил керемида сива.
- Слушай, мъжо, Мързелане, няма то така да стане рекла грижната съпруга трябва да поставиш друга! На, отново падна капка на съдраната ти шапка!
- Не съпругът й отвръща, - грижата за всяка къща на стопанката се пада! Я скочи ти като млада и доде те видя аз, всичко поправи завчас!
- Боже рекла Мързеланка, - станала съм вече сянка! Делник, празник, сряда, петък шетай пусти женски шетък, а сега за Мързелана и зидарка ли да стана!

Никой труд си не направил и вредата не поправил. А дъждовната вода текла, текла за беда. Гнили ден из ден гредите и рушили се стените. И когато над света долетяла есента и един намръщен ден ревнал вятърът студен, в миг къщурката прогнила до основи се срутила.

Изпод купището жалко се измъкнал подир малко, цял във прах и пот облян злополучни Мързелан. А с оскубана глава изпълзяла след това и нещастната стопанка - пъргавица Мързеланка.
И приседнали тогава те на жълтата морава, поспогледали се криво, па заплакали горчиво, че си няма ни козица с рогчета и брадица, ни въже, нито пък хурка, нито нисичка къщурка.

Кой е автора

[ZAPLESKA]

асен разцветников

[tanya1602]

асен разцветников

Бравооооо

[Роза1924]

Не само децата, а и голямата част от вас не познават времето когато:
"Лятното" ми село Батово имаше кайнак /извор/ откъдето цялото село си вземаше вода за пиене. Сега там е бунището на селото.

Ходехме на градска баня, миехме си косите и тялото със сапун "Чайка" - за пране, търкахме си петите с керемидка.

На Първи май носехме един голям гювеч с агнешко да го изпекат на кварталната фурна, а ние отивахме на манифестация с балони и знаменца.

Всяка сутрин една жена от близкото село Виница, сега квартал на Варна ни носеше с гюм прясно мляко. Киселото мляко се продаваше в широки метални тави - отиваш на магазина със собствен съд и ти "отрязват" парче кисело мляко.

В чантата за училище, освен тетрадки си носехме мастилница, попивателна хартия за попиване на мокрия текст, писалка с метални перца и парцалчета, изрязани като кръг и зашити с едно копче в средата - за забърсване на перцата.

В час по аритметика ползвахме сметало. Всяко дете трябваше да има и дървени пръчици в няколко цвята за събиране и изваждане.

Беше много престижно да свириш на акордеон.

Всяко слабо в учението другарче беше прикрепено към някой отличник - да учат заедно.

Жените на моряците ползваха прах за пране ОМО със страхотен аромат, а останалите търкаха със сапун "Чайка".

Обувките за абитуриентската бяха изработвани по поръчка по снимки от скъпоценни западни списания. Лявата ми беше по-къса от дясната, но и двете красиви:)

[Titi]

eeee, Розе, ти ме разби с тия спомени /в хубавия смисъл де / Хич не съм млада, но не го познавам това твоето време, много ми бяха интересни спомените ти

[calico]

Роза, и аз помня всичко каквото описваш.
в мастилниците с мастило топяхме кокичета напролет и те ставаха на сини ивички

В моето училище отоплението беше с печка на дърва и въглища, в стаята беше много уютно от топлината. И се събувахме, имахме шкафчета, а вътре в училището ходехме с "топлинки".

благодаря ти за спомените

[johnstalker]

[video][/video]

[mucunka]

Роза, и аз помня всичко каквото описваш.
в мастилниците с мастило топяхме кокичета напролет и те ставаха на сини ивички

В моето училище отоплението беше с печка на дърва и въглища, в стаята беше много уютно от топлината. И се събувахме, имахме шкафчета, а вътре в училището ходехме с "топлинки".

благодаря ти за спомените

Иимахме един чичо Боян,който държеше мазето с дървата заключено.Аз дадох инициативата да разбиеме катинара и да навземеме дърва/беше люта зима,а той не даваше много/.За пореден път един предадетел ме натопи и ме затвориха наказана в мазето за 1 час.Умрях от страх,видя ми се много зловещо в огромното мазе.Много бели,много спомени имам от онова време.

[tanya1602]

Titi написа:
nikolica написа:
Днес попаднах на тази http://forum.bg-mamma.com/index.php?top ... sg16697525" onclick="window.open(this.href);return false; идея и реших да я споделя, защото много ми хареса.
В детските ми години когато нямаше фризери, майка ми така съхраняваше пилешко и свинско месо, точно по тоя начин приготвено. Цяла зима си вадехме буркани, само се притотляха и яденето готово.
Така де, ама докато старилизираш бурканите.... аз ги вардех с един будилник в ръка, там до казана докато клокочеха,а децата си играеха ли играеха... ей , тия днешните нищо не знаят..

[Гео, граф]

Сетих се за фунийките ... и си викам що пък да не пусна една темичка, ама гледам, че вече има ...

Наскоро си припомняхме с приятели от ученическите години тези стари времена с народната топна, дъвките Идеал, жмичката, стрелбищата, руските книжарници, сиропчетата и какво ли още не. Всеки си пази някакъв много жив спомен от детството, който да навява спокойствие и безгрижие. Всеки си има любими детски книги, които преоткрива със свойте наследници. И всеки, гледайки ''Таралежите'', си е мислил : ами ако филмират мойте пакости ...

Къде ми са детските книжки,
кажи ми мой прашен сандък?
Закусиха сивите мишки
с вълшебните букви - язък!

Така се е случило, че родителите ми са били изпратени по разпределение да работят в болницата на гр. Разлог, та в този град съм взела, че съм се родила аз. А детството ми ( до 12-та ми година ) беше волно и свободно в най-хубавия смисъл на тези думи. Пред последната ни квартира течеше река, която през пролетта при снеготопенето си беше буйна и пълнеше каменното корито, в което я бяха канализирали. Колко пъти ми е падала топката в нея, а колко пъти аз самата съм падала в нея, за да си хвана топката ... Скоро разказах на баща ми как едно войниче нагази и ме измъкна на десетина метра по течението след като цопнах за пореден път, а той окръгли очи невярващо и се хвана за сърцето. Сега ми е смешно, ама ако това се случи с мое дете, такъв пердах ще му дръпна

Имах приятелка, Анетка, с която се разбирахме почти телепатично и бяхме буйни, палави побойнички - с нас се съобразяваха повечето момчета, защото като тандем бяхме адска машина, а нямаше начин да ни пипнат поотделно, защото бяхме като сиамски близнаци. Ужасно страдах когато я изпращаха за един месец през лятото при баба й в пловдивско, единственото време, в което се разделяхме, освен нощите. Тогава бях принудена от обстоятелствата да играя с Елена, едно съседско момиче - свитичко, притеснително и болнаво. Тя беше любителка на игрите с кукли, което ( както вероятно се досещате ) ме отегчаваше до смърт и представете си с каква досада издържах до завръщането на приятелката ми. Когато това се случеше най-после, двете разпилявахме и съсипвахме куклите и парцалките на Елена и удовлетворени бягахме да се сбиеме с някого или нас да ни опердашат, според случая ... Не се бяхме виждали 20 години с Анетка, срещнахме се, погледнахме се в очите и се хвърлихме на вратовете си, после в хаотичните спомени изплува този и двете се изчервихме и смутено си казахме, че децата са много жестоки ...

От край време съм се захласвала по колекциите на мои приятели и после съм си казвала край, започвам и аз ... ама никога не се запалих насериозно, освен събирателството на книги, което не приемам за колекционерство, а по-скоро за болезнено маниакален проблем ... Всъщност имам прилична колекция вицове, но едва ли ще седна да я запиша някога, защото ме мързи, а и предпочитам да се правя на шут и да виждам смеещите се хора, а не да се надявам те да се смеят, четейки вицовете ...

Скоро се бях сетила, че имах пирограф, подариха ми го за един ЧРД и за броени дни изпирографирах из къщи де що видят очите ми, за което си понасях стоически наказанията. Разказах на децата си за него, бащата внезапно изчезна по посока мазето и след малко го донесе триумфално, заедно с две дъсчици ... Оказа се, че и днешните деца се забавляват прекрасно със старите играчки ! Но най-странното в случая беше, че когато съм се омъжвала, аз съм взела със себе си в новия си дом добрия стар пирограф ...