любов на книга :)

[Гео, граф]

Благодаря ти, Си ! Много е красиво ! ...

[si111]

ЗА ДВЕ РЪЦЕ ...

За две ръце протегнати насреща,
земята бих до края извървял.
За две очи, като звезди горещи,
аз цялата си топлина бих дал.

За две слова, от мене вдъхновени,
най-хубавите думи бих редил.
За две сълзи, изплакани за мене,
аз всички океани бих изпил.

Как малко исках аз - по зрънце само,
по капка от далечен, чакан дъжд.
А ти дойде наистина голяма
и всичко ми донесе изведнъж.

Донесе ми от ветрове заръка,
пожари звездни, за да не тъжа,
от мъка - песен, а от песен - мъка
и аз не зная как ще издържа.

Евтим Евтимов

[Гео, граф]

За правото да съдим

Имало някога един човек, който живеел в голям град. Той имал семейство, на което държал, работа, дом и онази особена вяра, че всичко, което прави в живота си е правилно. Всяка сутрин се избръсвал, изпивал чаша кафе и напускал дома си. Вечер се връщал късно уморен и лишен от мечти. Желанията му били малки, тъй като бил малък човек. Нямал време да поиграе с детето си, защото трябвало да му изгради бъдеще, такова, каквото обществото изисквало от него. Никога не смеел да си помисли нещо различно, извън това, което се считало за редно. Не се бунтувал, защото непрестанно го убеждавали, че той живее в един добър и справедлив свят.
Човекът бил с добро сърце и доверчив по природа, така че приемал това, което му се казва за вярно, без да се осмелява да го подлага на съмнение. Той бил убеден, че животът е добър, така както са добри хората.

Един ден човекът се влюбил.

Не, това не е била любовта, за която поетите пишат стихове, нито тази, за която всички мечтаят. Любовта му била малка и тиха като него. Момичето било продавачка в магазин за цветя. Не била красива, но била добра и много искала някой да я прегърне. Човекът и момичето се срещали, говорели и понякога се целували. Сърцата им били чисти и те вярвали, че не вършат нищо лошо.

В същия град живеел човек, който жестоко ненавиждал всички, но най-вече себе си. Този човек считал, че обществото му е длъжник и никога няма да бъде в състояние да му се изплати.
Той убивал. Правел го жестоко и целенасочено. Доставяло му удоволствие да вижда ужаса и страданието в очите на хората, почувствали пълната си безпомощност. Този човек имал оправдание за всяка своя постъпка.

Един ден колегите на малкия човек разбрали за любовта му. Те счели, че това е нещо, за което съпругата му непременно трябвало да научи. Не било трудно да разкажат тяхната истина. Жената, решила, че малкият човек се е отнесъл жестоко и несправедливо с нея и го изоставила.
Всъщност това не било никак трудно, тъй като на нея отдавна и била омръзнала добрината му и постоянните отсъствия от къщи. Преди да си тръгне не пропуснала да задържи за себе си всичко, което сметнала, че по право й принадлежи. Не забравила да се обади и на собственика на магазина, където работело момичето.
Малкият човек и момичето били принудени да изоставят работата си. Момичето се преместило в друг град, а малкия човек се обесил.

В същото време злодеят бил заловен и изправен пред съда. Обществото искало да бъде съден справедливо и затова избрало най-безпристрастния съд. Когато застанал на подсъдимата скамейка, злодеят започнал да обяснява, колко зле са се отнесли с него, като не са му позволили да отнеме поредния човешки живот. Той успял да накара съдиите да се почувстват виновни за това, че със задържането му са го лишили от законното право на свобода. Думите му достигали до всяко кътче на Земята. Всички с внимание следели процеса. Имало и такива, които смятали, че той е престъпник, който трябва да понесе заслужено наказание, но с всеки изминал ден все повече ставали тези, които изпитвали към него съжаление. Стигнало се до там, че безпристрастните съдии били обвинени в безсърдечие и жестокост. Макар и доказателствата за извършените злодеяния да били безспорни, престъпникът бил оправдан, тъй като имало неща в детството му и други в средата, в която бил израснал, които го оневинявали.

Минали години ...

Един ден синът на малкия човек решил да потърси отговор на въпросите, които отдавна го тревожели. Станал рано, измил се и се запътил към малка уличка, за която всички отдавна били забравили. Там живеел Мъдрецът, който никога не напускал дома си. Младият мъж бил чувал за него от баща си, но не бил сигурен дали ще го намери. Не било трудно да намери къщата. Почукал плахо на вратата, която никога не се заключвала.

Мъдрецът не бил старец с дълга бяла брада, а нещо различно, което си приготвяло закуска.

- Учителю, - обърнал се младият мъж към мъдреца - защо обществото се отнесе толкова жестоко към татко и толкова милостиво към един престъпник?
Мъдрецът, който никога не напускал дома си му налял чаша чай и се усмихнал кротко.

- Ще ти отговоря. Хората мразят тези, които притежават нещо, което те не могат да имат. Единственото, което баща ти е притежавал, е любов. Повечето от нас са лишени от любов. Сърцето на престъпника е било изпълнено с омраза. Да се мрази е много по-лесно отколкото да се обича. Престъпникът, който трябвало да съдят им е бил много по-близък от баща ти, защото всеки мрази някого или нещо. Ти би ли осъдил някой близък ? Искаш ли припечена филийка?

[si111]

Гео, граф,

[дара]

Гео,граф, благодаря

[Neli]

Гео, граф,
За съжеление действителността е такава.Но все пак доброто ще просъществува.

[si111]

Великия разказвач на любов...

ЛЮБОВ

Догдето пясъкът е още топъл
и още чист от кални ходила,
дордето още с дивия си ропот
човешката тълпа не е дошла.
Дордето ни звездите, ни луната
не са отворили очи над нас,
ела любов ! Ела със ония вятър,
в които скрит те чакам аз.
В една огромна фуния ще потъна
лицата ни нощта ще окраде,
безименна ще бъде любовта ни !
Недей ме пита кои съм, откъде !
Не ще ти кажа нищо ! Аз съм тайна,
какво си ти.... ти- любовта.
И ще сме една безкрайност
и продължение на вечността.
Ела любов ! Побързай ! Време няма !
Ела преди да стане светло вън,
за да не разбера, че си измама,
че ти не съществуваш, че си сън !

Дамян Дамянов

[Гео, граф]

Благодаря, Си !!!

[Албена]

Един от любимите ми поети - Борис Христов

ЦЕЛУВКАТА

Кубетата на черквата въздишаха червени
като гърдите на жена заспала -
натам помъкнах аз нозете си ранени
и сянката приведена на мойто тяло.
Приличал съм навярно на костилка -
захвърлена - плодът ограбен,
когато някаква жена изстиска
дъхът от устните ми и избяга...

Да вярвам ли, Исусе, от мъже разпънат!
Годините ме лъснаха като бръснарски ремък-
ала коричка от любов, когато му подхвърлят,
подскача кученцето да я вземе.

Изтичах у дома и се облякох.
Но като победител - с бели дрехи.
И цяла вечер из града на хапки
разделях щастието с моите приятели ергени.
А щастието е това, когато
съдбата те целуне изведнъж на някой ъгъл
и си раздвижи вкаменелия живот рогата -
да го докоснеш само и да тръгне.
Въртях се като пумпал тая нощ, лудувах
и в празните уши на тишината виках.
Да имаше една валдхорна да надуя,
ще я изправя до последната извивка.

И още за любовта от Борис Христов. Това стихотворение винаги насълзява очите ми.

СВАТБАТА НА МАМА

Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я помня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.

[si111]

Един от любимите ми поети - Борис Христов

И още за любовта от Борис Христов. Това стихотворение винаги насълзява очите ми.

Великолепно е, не само тебе разплаква.