Сряда- ден за литература

[greeneyed]

Аз ви обичах; обичта ми може
да тлее още в моята душа;
но нека вече тя не ви тревожи;
не искам с нищо да ви натъжа.

Обичах ви безмълвно, безнадеждно,
изгарях и от ревност, и от страст;
обичах ви тъй искрено, тъй нежно
дано ви друг обикне както аз.

Александър Пушкин

[greeneyed]

Доброта – Петя Дубарова

Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!

[Гео, граф]

Не е сряда, но е 40-годишнина от епохалният български поход по Западния гребен (неповторен и до днес) към и през Еверест. Там под него остана Христо, а Людмата, който си отиде през '88-ма под Камилата в Рила, написа за него стиховете:

Не питай за цената на мечтата -
бори се, литвай, падай и умирай!
Носи я винаги напред - в ръката,
възкръсвай, ставай, искай и намирай!
Не я затваряй в себе си, в душата...
Изправен дишай, никога не спирай,
мечтай за радостта, за красотата.
С възторг и трепет, с вяра в чудесата -
тя ражда и мира и светлината,
с кръвта заплаща любовта и свободата.
Не питай за цената на мечтата.

Людмил Янков

От 24 участника в експедицията девет вече не са сред нас.
Почивайте в мир, момчета! Изпълнихте мечтата си!

[greeneyed]

"Светът се състои от безделници, които искат да имат пари, без да работят, и от идиоти, които са готови да работят без пари”, казва големият британски писател Джордж Бърнард Шоу, чиято 160-годишнина от рождението му честваме днес 21 април 2024г. Шоу е единственият писател, получил едновременно и Нобелова награда за литература, и Оскар за сценария на филма „Пигмалион”. Казва, че не е научил нищо в училищата, които е посещавал, но много е получил от книгите на Дикенс, Шекспир, Джон Бъниан, Библията, арабските приказки от „1001 нощ”, както и от оперите, в които е пяла майка му.

Жизненият му опит и мъдрост са намерили отражение в редица гениални пиеси и тънки афоризми.

По долу следват още незабравими цитати на Джордж Бърнард Шоу.

За отношенията между хората

„Танцът е вертикално изражение на хоризонталното желание.”

„Най-големият грях към ближния не е омразата, а равнодушието; това е истинското дъно на безчовечието.”

„Омразата е отмъщението на страхливеца за изпитания ужас.”

„Нямаме право да употребяваме щастието, ако не го произвеждаме.”

„Идеалният мъж е този, който смята, че има идеалната жена.”

„Да можеш да понасяш самотата и да получаваш от това удоволствие, е велик дар.”

„Опасно е да си искрен, освен ако не си и глупав.”

„Бракът е лавина, която младежът и девойката си изсипват на главата, докато се опитват да откъснат едно цвете.”

„Понякога трябва да разсмееш хората, за да ги отклониш от намерението да те обесят.”

[greeneyed]

Надежда Захариева

Ти и аз

Не заваля дъждът. Нататък сви.
Тежи в гърдите летен лепкав въздух.
И виснат аромати на треви.
И слънцето жълтее като зъл дух.
А трупаха се облаци над нас.
А светкаше и тряскаше отгоре.
И чакахме дъжда с такава страст,
с каквато чака свобода затворник.
Да рукне върху нас. Да охлади
телата ни, душите ни горещи…
Да разтопи във нашите гърди
онуй тежащото и душащо нещо…
И после със окъпани очи,
с окъпани души да се докоснем,
за да усетим, както си мълчим,
че щастието е безумно просто.
Един дошъл съвсем навреме дъжд.
Целебен дъжд, в душите ни се втурнал,
във тях за да измие изведнъж
праха на сухите житейски бури.
…Отмина ни, отмина ни дъждът.
Останахме — задъхани и потни —
излъгани за кой ли вече път,
че нещо ще се случи във живота.

[greeneyed]

— Ето го — това е разклонът за селото — каза шофьорът на малкия раздрънкан автобус и се обърна през рамо към единствения си пътник. — Какво реши? Тук ли слизаш, или да карам към града?
Слаб мъж, около тридесетте, седеше неспокойно на двойната седалка зад шофьора и се опитваше да вземе някакво решение. По изпитото му лице си правеха компания следи от безсъние и няколко бръчки, оставени от безмилостното длето на грижите. Беше облечен в тънко зелено яке и дънки, които му бяха малко големи. В едната си ръка стискаше очукан телефон, който явно помнеше и по-добри времена, а другата беше пъхнал в джоба си.
Навън новият октомврийски ден все още се колебаеше дали да се покаже — като срамежливо дете, което стои зад завесата на училищно празненство.
Шофьорът си запали една цигара и усили радиото, от което един след друг се чуваха златните български хитове. Конкурент, Сигнал, Щурците, ФСБ и т.н. — всичко най-добро от българската музикална продукция през годините.
— Абе я карай към града — каза най-после пътникът. — Оттам ще си хвана автобус.
Шофьорът се почеса под брадичката, където беше свалил маската си, и отговори:
— Правилно! Иначе трябваше да биеш осем километра пеша.
Мъжът се усмихна, без да каже нищо, отвори телефона си и провери нещо във фейсбук.
Изведнъж от радиото се чуха гласът на Чочо Владовски и първите акорди на вечния хит на Тангра „Любовта, без която не можем“.
— Ей, тая любов бе! — възкликна шофьорът. — Ама вярно не можем без нея. Само трябва навреме да й разбереш името. Щото Тя има много имена.
Младият мъж не каза нищо, загледан през мръсния прозорец, и шофьорът продължи своя монолог:
— Моята например се казва Славка. От 32 години сме заедно. Като две обувки сме станали вече — където тя, там и аз. Е, караме се понякога. Така де, тя ми се кара за цигарите, ама…
Пътникът и този път не реагира, това сякаш малко изнерви шофьора и той направи нов опит за разговор:
— Ами ти какво ще търсиш в това загубено село? Младият мъж въздъхна и най-после проговори:
— Една жена. Запознахме се в интернет.
— Ама ти откъде си? — изненадано попита шофьорът и леко намали скоростта, за да може сякаш да чува по-добре.
„… И все по далече, и все по назад стъпки остават, остават зад мене…“ — чу се отново гласът на Чочо Владовски.
— Живея от години в Лондон — отговори пътникът и млъкна, прекъснат от шофьора:
— И си дошъл в тоя пущинак?!
Радиото за момент заглъхна, сменяйки честотите.
— Разбрах името и — усмихна се младият мъж и продължи да гледа навън, където изгревът вече бавно надничаше зад планината.

Илия Михайлов

[greeneyed]

Баба Дана се изнася,
че снахата не понася.
Цял ден носи баба Дана
свои вещи на тавана.
Пъшка, потна, изморена
и мърмори възмутена:
- Долу миг не ще остана!
Ще живея на тавана,
даже за резил да стана! -
се заканва баба Дана.
- Толкова съм наранена,
от снахата оскърбена!
Иде ми от гняв, не крия,
като кучка за завия!
Щерката на свата Ставри
взе със мене да се гаври
и прекръсти тя детето
с име чуждо и превзето.
Рече ми високомерно:
- Дана не звучи модерно!
Името ми било скучно,
грубо и неблагозвучно.
Без да пита, без да зная,
кръсти внучката Даная.
Българското име Дана
неудобно вече стана...
Ама и синът ми, Коля,
няма капка мъжка воля,
да ѝ каже, че не може
тъй свекърва да тревожи.
Че живее в мойта къща,
вечер моя син прегръща
и за моя сметка плюска -
вечер, обед, на закуска.
Утре като се събуди,
много има да се чуди:
ни закуска, ни кафенце,
ни изкъпано детенце,
нито обед, ни вечеря,
ни изгладена постеля
ни свекървата- слугиня,
доброволната робиня.
Хич не искам да ги зная!
Да си гледат те Даная!
/Генка Богданова/

[Shami]

Незнаех в коя тема да попитам по един много деликатен въпрос и реших,че може би тук ще е най-удачно.Някоя от вас четящите знае ли какво се случва или се е случило с книгата която пишеше нашата Миленка.Аз така и не разбрах,успя ли да я напише,довърши ли я ?
Може би тук би било хубаво да се прочете и нещо написано от нея.На нейната стена във фейса също не виждам нищо написано.Жалко,много жалко.
Можеше поне в електронен вариант да се пусне нещо. Да се помести на стената и във фейса,това ми се струва, че е добър вариант?
Но не съм наясно пък с авторските права в този случай,кой ще може да и ги защити?
Но поне някакво малко откъсче да можеше да прочетем поне тук,нещо за спомен от нея.

[greeneyed]

В един прозорец гледали са двама.
Единият видял дъжда и кал.
Другият — зеленината, пролет и небето синьо.
В един прозорец гледали са двама.
Омар Хаям

Ако можех да върна времето назад:
Не бих се преместила да живея в Германия!
Категорично!
Не и на 39 години.
Не и в момент, в който животът ми беше съвършен.
Въпреки това вярвам, че човек трябва да опитва. Но да се установиш някъде трайно, не е като да отидеш на екскурзия. Затова ще ви разкажа своята история, продължаваща вече седем години, за да помогна на тези, които са решили да изградят своя нов дом именно в тази държава.
Имайте предвид, че Германия е твърде общо понятие. Северът няма нищо общо с юга, изтокът със запада, едната провинция с другата, един град със съседния, за хората да не говорим. Затова, да се слага всичко под общ знаменател, както често се случва, споменавайки я, е грешка.
Действието в моя разказ се развива в сравнително голям северен град, намирал се в рамките на някогашната Западна Германия. В тази част на страната според официалната статистика слънчевите дни рядко надхвърлят шейсет годишно. На вас може би ви е трудно да си представите какво точно означава това, но на мен ми се налага да го живея. Повярвайте, и аз не си давах сметка каква огромна роля играе слънцето за мен, докато не се събудих една сутрин и очите ми не потънаха в бялото на небето, прекрасно съчетаващо се с бялото на стените. И така — ден след ден, седмица след седмица, месец след месец…

Ако тази метеорологична прогноза не ви тревожи, следващите страници са за вас. В тях разказвам за училищата и агресията в тях, за здравната система и хазяите, за пощальоните и боклука, за фризьорите и зъболекарите, за приятелството и курсовете по немски, за дъжда и липсата на слънце, за домашните любимци и полетите, за интеграцията, за зора да си европеец, за свободата да не ти пука, за българската лютеница и черния германски хляб, за Коледата с дъх на глювайн (от немски „glühwein“ — греяно вино) и световен мир, за плуването в канализация, за самотата и за какво ли още не… Така, ако успея да съм полезна със своя опит, пребиваването ми в тази далечна на душата и манталитета ми страна няма да е съвсем напразно.

П.П. Текстът не цели да убеди някого да напусне страната си, нито пък да остане, а да открехне вратата на чуждата държава. В тази книга не разкривам тайните на това как се получават помощи, дори как да си намерите работа. Тя не е наръчник. Тя е просто късче от моя живот зад граница, продължаващ вече седем дълги години.

Из За живота в Германия. Без стрес.
Боряна Тодорова

[трепетлика]

Грийни, много ти благодаря ! Заинтригува ме , чета я в https://www.google.com/url?sa=t&source= ... HdBl5yEQVD