Сряда- ден за литература

[greeneyed]

- И ти ще остарееш точно както мен! - прошепна Старата година на Новата.
- Нова съм - отвърна тя - не знам на какво да ги уча!
- Научи ги, че нито един миг не се повтаря, че милостта е най-верния показател дали имаш душа или не, че щедростта не е доказателство за високи доходи, а че носиш божествената искра в себе си, че не е важно дали си разплакал някого, а дали си го усмихнал, че подаръците от магазина имат цена, а подаръците на сърцето не, защото са безценни, че смирението не означава робско покорство, а че си намерил мира в себе си, че винаги ще има върхове и спадове, но гледката от върха на благородството си струва, че прегръдката е по-силна от лекарство, а добрата дума лекува...
РАЯ ВИДИНСКА

[greeneyed]

Легенда за реките Арда, Марица и Тунджа

Марица, Арда и Тунджа някога били три сестри. Първата била доведена, втората заварена, а третата природена. Много се карали сестрите, защото всяка се имала за по-хубава, по-работна и по-добра. Всеки ден в дома имало кавги. Накрая родителите много се ядосали и ги прокълнали. От майчина и бащина клетва те се превърнали в три реки, но пак не се погаждали. Почнали да спорят коя от тях е най-бърза и пак всеки ден нямало мир.

Решили веднъж решили да преспят в град Одрин, а на заранта да се надпреварват и която стигне първа до морето, да бъде призната за най-бърза. Така смятали да сложат край на споровете си. Само че имало уговорка, която първа се събуди, да събуди и другите, та да тръгнат заедно към морето.

Наговорили се и легнали да спят. Най-малката сестра Тунджа, която била и най-хитра не мигнала цяла нощ. Още преди да са пропели петлите, тихо скокнала и без да се обади на двете по-големи сестри, бързо се устремила сама по пътя към морето. След доста време петлите закукуригали, зазорило се небето и Арда се събудила. Видяла тя, че малката сестра ги е измамила, събудила бързо най-голямата сестра – Марица. Двете много се ядосали и прокълнали измамницата. Нарекли в клетвата си Тунджа да минава през планини и гори, път да им отваря през камънаци и храсталаци.

Така и станало. Виела се Тунджа между скали, прекосявала гори и когато двете по-стари сестри се втурнали след нея, пътят им бил проправен. Те бързо я застигнали и задминали. Накрая се събрали в една река и потекли заедно към морето. Така и до днес след Одрин трите реки Марица, Арда и Тунджа се събират в една и носят името на най-голямата от тях – Марица.

[greeneyed]

Квасников. Помози бог, Николчо.
Балтов (става). О, дядо Станчо, добре дошъл! От много години не бяхме се виждали! (Ръкува се.) Седнете. (Посочва му стол.)
Квасников. Добре заварил, Николчо. Дойдох да повидя Софията, па рекох и вас да обиколя, роднина сме: ще ме пита бабата за вази. Побъбрахме си вътре и с кака Дона. (Сяда и си туря шапката на масата.)
Балтов (сяда). Как си със здравето?
Квасников (шеговито). Видиш ме, жълт съм като керемида във вода. Много ти здраве. (Сериозно.) Какви са тия хора долу? И в коридора, и на улицата.
Балтов (натъртено). Кандидати за държавната трапеза, просители за служба.
Квасников. Та тъй разваляте нашите българи я! Нека работят, джанъм!
Балтов. Ела, та им кажи. Чакат все на улицата, трупат се в коридорите на министерството, пълнят двора ми, мяркат се пред трапезата ми, кога обядвам. Нямам мирен залък. Това е само у мене, представи си какво е и другаде! Обаждат се никога неподозирани роднини и роднини на роднините им, откриват се безчислени приятели, от които за пръв път узнавам за някакви някъде техни услуги, на мене или на баща ми, или на дяда ми. Препоръки, картички от депутати, които обещавали служби при изборите, валят, по грамади всеки ден събирам. А сега, откак временно управлявам още две министерства — то е ужас.
Квасников (пуши). Мързеливи години, никой не ще да работи. На̀, и моят чапкънин Пенчо…
Балтов (пресича го). Наплашил съм се и в улицата, когато вървя. Има един Какавидов: завчера на Дондуков булевард ме нападна с един рояк деца, разпискаха се, задърпаха ми полите. Баща им ги учеше и насъскваше така… На̀, там в двора има един Зурлов. Знам го берберин. Иде за служба горски стражар или пък економ в пансиона при девическата гимназия. Защо? Че бръснал някога баща ми. Друг пък — един бакалин, понеже се подслоних веднъж в дюкяна му, че липна дъжд, вече ме не оставя на мира, станах му длъжен; иска да затваря дюкяна, да стане чиновник. Там пък друг, селянин, мой избирател. Напуснал нивата, иска разсилен… Абе защо бе, бай Стойчо? „Аз, каже, знам писмо.“ Изгубиха се у нас, дядо Станчо, старите добродетели. Освободихме се, ама се и разпасахме. Бягаме от работа. Работят и богатеят у нас чужденците, а ние ставаме службаши, докат достигнем да им станем слуги… Цял ден такива ми са гостите: все службогонци.

Службогонци
Иван Вазов

[greeneyed]

Както винаги, след април идва май, рекичката отнася моста, зарзалите цъфват и всичко в селцето си тече, както е текло от памтивека.
И тогава Паскал започва да издига знаме.
Сутрин в шест го вдига, вечер в десет го сваля.
В двора си.
Знамето е българското, бяло, зелено и червено.
Всички го виждат как докарва трепетликата, одялва я за пилон, заковава две макари, горе и долу, прокарва въженце и побива пилона.
А на сутринта знамето е вдигнато.
Две седмици оттогава.
Сутрин в шест селцето е на крак и занича през оградите, за да види дали Паскал ще вдигне знамето.
Паскал го вдига и отива да нахрани кокошките.
Селцето въздъхва и отива и то да си върши работата.
Върши я, обаче мисълта му все в знамето.
Защо го вдига Паскал?
Как така знаме?
Орат, прекопават доматите, седят в кръчмата, все това ги гложди — знамето.
Има нещо в тая работа, не го вдига Паскал току-така, но какво е, не може да се разбере.
Питат го защо прави тая работа, а той отговаря — защото е българско.
То е българско от сто години и никой не е вдигнал и флагче даже, така че Паскал да ги разправя тези на старата си шапка.
Има тука някаква далавера, ама каква е, не е ясно, ясно е само, че Паскал ги будалка, за да намаже само той.
Лозята трябва да се пръскат и да се кара фураж за добитъка, и млякото в града трябва да се кара, в пункта, да му мерят маслеността, обаче всичко си стои така, защото селото мисли къде му е далаверата на Паскал.
Голяма енигма е обаче и колкото повече мисли, толкова повече не му е ясно и не може да съзре откъде ще дойде далаверата.
Стопаните се изнервят, из дворовете ревват деца, започват да си го отнасят и жените, и дори домашните животни, но това не решава проблема.
А Паскал, стане ли шест, си вдига знамето и то се вее по цял ден от двора му.
Тогава всички побиват в дворовете си по един пилон и започват да вдигат и те знаме сутрин.
Никой не иска да изпусне далаверата и селцето заприличва на сградата на Организацията на обединените нации.

Станислав Стратиев

[greeneyed]

— Аз — кай, — Димко, не съм какъв да е човек — не ме гледай сега! Аз — кай — съм от произход, ами ми се натрупаха много обстоятелства. Ако ме беше видял — кай — през земеделско време, когато излезе законът за личните карти, нямаше да смееш „буна диминяца“ да ми речеш. Пари валяха — кай — тогава, пари! Не е шега! Случих се тогава в Родопите, хе — из помаклъка чак. Че като излезе законът, та тръгнаха ония ми ти населения — настръхна ми перчемът — кай. — Поръчки, поръчки — не мога хляб да ям! И сѐ пристигат помак след помак, помак след помак. Мислих, мислих: нито време имам да ги снема всичките, нито материалът ще ми стигне, а Пловдив — далеч! Па взех, че си фотографирах един помак с брада, един с чалма, един мустакат и едно кьосе. Изкарах си от тия четири снимки по стотина парчета готови и — толкоз! Дойде ли някой да иска портрет, гледам го с брада ли е, с чалма ли е, кьосав ли е, или е с мустаци и на кого мяза, значи, от моите, готовите. Дам му един от тях, плати си човекът и — баста!
— А бе, чорбаджи — ще се обади някой, — бен мъ-им? Аз ли съм това?
— Ти си ами, аз ли съм! — му думам. — Кьор му сун? — И карам по-нататък. Дойде ли кьосе, дам му кьосавите; дойде ли с чалма — от чалмалиите му дам, и си натрупах състоятелност, ама пустият му Пловдив! Огън да му гори и тепетата, и гъркините! За два месеца изядох и чалмите, и брадите, и всичко! А пък вий — кай — тук, в Тракия, сте консули, все не харесвате!
— Ти — вика — си ме извадил като арапин, а жена ми мяза на вретенарка циганка! Не ми е прието — казва и не плаща разноските поне.
А бе, хей, рогач с рогач, щом искаш бял да излезеш, иди в София да се фотографираш, защо идеш при мен? В София иди, в Оршова иди или ако щеш — в Темишвар! Какво ми си се потопорчил тук, в Голо бърдо, на снимка да те вадя? То — кай — си не умило нито профила, нито анфаса от Съединението насам и иска бял да излезе на портрет!

Из Фотографът
Чудомир

[Emilly1212]

Как се заражда любовта — каза Альохин, — защо Пелагея не обикна някой друг, който да отговаря повече на нейните душевни и физически качества, а обикна именно Никанор, тая мутра — тук всички му викаме мутра, — доколко в любовта са важни въпросите на личното щастие — е неизвестно и може да се разглежда и така, и така. Досега за любовта е казана само една неоспорима истина, а именно, че „тайна сия велика ест", а всичко друго, писано и говорено за нея, не е било решение, а само поставяне на въпросите, които са си оставали нерешени. Обяснението, което ти се струва, че подхожда за един случай, не подхожда за десетки други и според мен най-добре е да се обяснява всеки случай поотделно, без да се опитваме да обобщаваме. Трябва, както казват докторите, да се индивидуализира всеки отделен случай.
****
В Москва, още когато бях студент, имах приятелка, мила дама, но всеки път, когато я държах в обятията си, тя си мислеше колко ще й давам на месец и колко струва сега фунт говеждо. Така и ние, когато обичаме, не преставаме да си задаваме въпроси: дали е честно, или не е, умно ли е, или е глупаво, докъде ще доведе тази любов и така нататък. Хубаво ли е това, или не, не зная, но че то пречи, не удовлетворява и нервира — в това съм уверен.
****
Бях нещастен. И в къщи, и на полето, и в плевника мислех за нея, стараех се да разбера тайната на младата, красива, умна жена, която се омъжва за неинтересен човек, почти старец (мъжът й минаваше четиридесетте) и има от него деца, да разбера тайната на този неинтересен добряк, простодушен човек, който разсъждава с такова скучно здравомислие, на баловете и вечеринките се държи около солидните хора, отпуснат, ненужен, с покорно, безучастно изражение, сякаш са го довели тук да го продават, който обаче вярва в своето право да бъде щастлив, да има деца от нея; и все се стараех да разбера защо е срещнала именно него, а не мен, и защо е трябвало в нашия живот да стане такава ужасна грешка.
****
Дълго разговаряхме, мълчахме, но не разкривахме любовта си, таяхме я плахо, ревниво. Страхувахме се от всичко, което можеше да открие нашата тайна дори на нас самите. Обичах я нежно, дълбоко, но разсъждавах, питах се до какво може да доведе нашата любов, ако не ни стигнат силите да се борим с нея; струваше ми се невероятно тази моя тиха, тъжна любов изведнъж грубо да прекъсне щастието в живота на мъжа й, на децата й, на целия този дом, където така ме обичат и така ми вярват. Честно ли е? Тя би тръгнала след мен, но къде? Къде можех да я отведа? Друго би било, ако водех красив, интересен живот, ако се борех например за освобождението на родината или ако бях знаменит учен, артист, художник, а то от една обикновена, делнична обстановка ще я въвлека в друга, също такава или още по-делнична. И колко ли би продължило нашето щастие? Какво ще стане с нея, ако се разболея или умра, или просто ако се разлюбим?
****
Когато там, в купето, погледите ни се срещнаха, душевните сили ни напуснаха, прегърнах я, тя притисна лице към гърдите ми и сълзи потекоха от очите й; целувайки лицето й, раменете, ръцете, мокри от сълзи — о, колко нещастни бяхме ние с нея, — аз й признах любовта си и с пареща болка в сърцето разбрах колко ненужно и нищожно, каква заблуда е било всичко, което ни пречеше да се обичаме. Разбрах, че когато обичаш, в разсъжденията си за тази любов трябва да те ръководи нещо висше, нещо по-важно от щастието или нещастието, от греха или добродетелта в техния обикновен смисъл или изобщо не трябва да разсъждаваш.

Из "За любовта", Антон Павлович Чехов, 1898

[Гео, граф]

''Разбира се, всички те ме смятат за лош човек. Сутрин и след препиване и аз самият съм на същото мнение за себе си. Ама редно ли е да се взема насериозно мнението на човек, който още не се е оправил от махмурлука?! За сметка на това пък по вечерно време какви дълбини има в мен, стига да съм се насвяткал хубавичко през деня, какви дълбини има в мен по вечерно време!

Но — нека. Нека съм лош човек. Изобщо съм забелязал: ако на някого сутрин му е чоглаво, а вечерта той е пълен със замисли, мечти и усилия, това е много лош човек. Сутрин да ти е зле, а вечерта хубаво — сигурен признак, че си лош човек. Ако ли пък наопаки — ако сутрин човек си дава кураж и е обзет от надежди, а надвечер го наляга изнемога, — той сто на сто е калпав човек, сметкаджия и некадърник. Гадни са ми такива хора. Не знам на вас как, но на мен са ми гадни.

Разбира се, има и такива, на които им е еднакво драго и сутрин, и вечер, и на изгрева се радват, и на залеза също се радват, — тия са направо мерзавци, за тях чак ми е противно да говоря. Ама ако пък на някого му е еднакчо чоглаво и сутрин, и вечер, — за такъв човек направо не знам какво да кажа, това е абсолютен мръсник. Защото магазините у нас работят до девет, а Елисеевият — дори до единайсет, и ако не си мръсник, винаги ще съумееш до вечерта да се извисиш до нещо, до някоя дълбинка…''

Венедикт Ерофеев
Москва — Петушки

[greeneyed]

Тринадесетгодишен Парцалев решил да се възпротиви на баща си и един ден му казал:
— Тате, аз искам да стана артист. Не искам да уча за доктор.
— Ще станеш, няма къде да идеш, ще станеш! — отсекъл бай Иван, — Искаш Дончо да не е сам в града!
На гара Левски имало един артист на име Дончо, който бил вечно пиян. А на гарата — кал колкото щеш. Та въпросният Дончо ходел окалян от главата до петите.
— Погледни го, — казвал бай Иван, — ако искаш да приличаш на него, добре! Аз искам лекар да те направя, а ти артист, та артист. Няма да стане!
— Въпреки всичко — разказваше ми Парцалев — успях едно лято в нашия двор отзад да събера четири деца като мене и да направим представление по пиесата на Тодор Влайков „Два са млади залюбиле“. Това ми беше мечтата тогава. И ето, подготвихме всичко. Направихме завеси от бели чаршафи, които взехме от майките си. Главните герои бяхме аз и Минка. Тя ми беше съученичка, с една година по-малка от мен от същото училище в което учех и аз. Пиесата свършваше с думите: „Много те обичам и тъй като твоите родители не те дават на мене, а на другия, ето погледни ме — от любов към тебе аз се самоубивам.“ И трябваше да насоча един пистолет към главата си и да се застрелям. Пистолетът го дялках от дърво цяла седмица, а после с черна боя за обувки го почерних — продължаваше Парцалев, усмихнат. — Бях се уговорил със Стоянчо, един мой приятел, когато кажа думите за финала на пиесата и насоча пистолета към главата си, той да гръмне зад кулисите с един пистолеттапешник. По този начин се получаваше и звуковият ефект. Тогава имаше такива тапешници, на които се поставяше отпред тапата и като се натисне тя се възпламенява и се чува гърмеж. В този момент аз трябваше да падна на земята мъртъв и пиесата завършваше. Много пъти репетирахме със Стоянчо този епизод и всичко беше много точно. Ето че дойде денят на представлението. Почти всички съседи и родители надойдоха и с любопитство гледаха представлението. Много голямо задоволство изпитвах, когато гледах как всички съседи и моите родители се насълзиха от изпълнението ми. Играхме каквото играхме и стигнахме до финала. Казах последните си слова с трагизъм, насочих пистолета към главата си и дадох знак на Стоянчо да гръмне с тапешника. С периферното си зрение обаче видях, че нещо става и Стоянчо се суети. Свалих отново моя пистолет, направих няколко крачки на сцената и отново започнах да казвам моя трагичен монолог. Предполагах, че тапите са се овлажнили и не искат да гръмнат. Имаше достатъчно време и мислех, че Стоянчо ще ги смени. Но и след повторния опит разбрах, че няма да има гърмеж. Мислех си: „Не падна ли мъртъв на земята, пиесата не може да завърши.“
Тогава за мое голямо облекчение съзрях ножа на масата и ми мина мигновено мисълта, че мога да се пробода с него и така да умра. Грабнах ножа в ръцете си, произнесох още по-прочувствено последните слова за моята любов и уж със все сила го забих в сърцето си. Но в момента когато падах на земята, Стоянчо гръмна и изстрела беше много, много силен. Лежейки на пода, ме застигна смеха на публиката, която се смееше до сълзи. Бях много ядосан от провала на това представление.
На другия ден където и да ходех, ме сочеха с пръст и казваха: „Това е синът на бай Иван — Георги, дето се гръмна с ножа.“
— Мале, Илия, голям резил беше. Цяла седмица не излизах от къщи.
Винаги когато разказваше тази случка хората се заливаха от смях. А той добавяше:
— Това е истинска история. Повярвайте ми.

Илия Ангелов
Тъжният клоун/ Г.Парцалев/

[greeneyed]

Абе, какво ни надуват главите с тия швейцарци! Нали ходих и ги видех! Загубен народ! Ние бяхме ансамбъл, нали така. Аз свирим на дудук. Аз свирим на дудук, а швейцарците ми ръкоплескат като че ли на кой знае какво свирим! Бе аз на флигорна не съм ръкоплескал така, както те ръкоплескаха на моя дудук!
Иначе — верно — направено, нагласено насекъде. Влезнеш в клозета, отвориш вратата — цсссът — пръсне дезодорант, затвориш вратата — пак цсссът — пак пръсне. Бе като я фанах тая врата — цсссът — напред, цсссът — назад — напълних си половин бурканче. Не че ми требе, ама що па да пръска залудо! В банята — друг номер — насекъде фотоклетки. Туриш крак под душа — водата потече. Дръпнеш си крака — спира. Епа турих една джапанка отдолу и тече цела нощ! Сигурно съм им източил половин язовир на швейцарците! Що ми се фукат с тия фотоклетки!
А иначе — богати, мама им стара! Купи си швейцарчето нов хладилник и веднага изнася стария на тротоара — да го зима кой иска! Бе будала, що не го свалиш в мазето? Толкова ли си го нафрашкал с буркани, та нема къде един хладилник да сместиш? Ние в нашия рейс таман осем сместихме — сичките такива, изфърлени, обаче по външен вид — се едно сега са изкарани от магазина!
Коли, мотори — същата работа! Кара, кара, и като не му харесва вече — закарва колата или мотора на един специален паркинг и — чао! Ако искаш — зимаш си мотор, зимаш си кола, регистрираш си ги на твое име и търкаляш! Обаче ония глупаци там — не — не зимат без мангизи от паркинга, а трошат пари за нови. Мислех да фукна два-три мотора в рейса, ама късно се сетих, вече го бехме натоварили с хладилниците.
И бачкат като невидели. Да им се чудиш на акъла! Абе къщата ти къща, колата ти кола, обзавеждане, това-онова, сичко ти наред — що се трепеш като грешен гявол, а не го удариш на живот?! Бе отпусни си душата, бе човек! Налюскай се един път като хората, сбий се с некого, изкарай една песен! Не, нема такова нещо! За десет дена в Швейцария що па не видех един пиян швейцарец! Един път само срещнах двама да се люшкат налево-надесно по тротоара, ей, викам си, най-после, браво, обаче тия двамата като запеяха „Волим те, цуро, шашаво те волим!“ и веднага разбрах, че не са баш швейцарци.
А па възпитани — направо лошо да ти стане!? Къде и да влезнеш: „Бонжур, мосю! Бонжур, мосю! Бонжур, мосю!“ За десет дена така се набонжурих, та ми стига за цел живот!
Абе, изобщо…
А тука като викнали: „Да стигнеме Швейцария, та да я стигнеме!“ Бе, ай сиктир, бе! Швейцария! Много важно! По мангизи да я стигнеме, това да, това го разбирам! Обаче иначе… Мерси, мосю!

Какво, Швейцария ли?
Димитър Бежански

[Гео, граф]

''Истината е дърво, което израства, докато човек натрупва опит. Едно дете вижда жълъда на ежедневния си живот, но един мъж поглежда назад и вижда дъба"

Робин Хоб