Сряда- ден за литература
-
greeneyed
- Наркоман
- Мнения: 10041
- Регистриран на: Ное 30, '09, 15:11
- Местоположение: 550 м н.в., в полите на Средна гора
- Дал благодарност: 636 пъти
- Получил благодарност: 1128 пъти
Сряда- ден за литература
Паскал седи сред розите и мисли.
Трети път му връщат млякото, ниска му била маслеността.
Естествено, че ще е ниска, на кой сега маслеността е висока.
Във водата масло няма, ако имаше, нямаше да разреждат млякото с нея.
Паскал се е амбицирал да докара нужната масленост, каквото ще да става.
Той се бори с тая масленост, откакто се помни, ту той я надвива, ту тя него, но е твърдо решен да не й се дава, докато е жив.
Напоследък работеше с маргарин, слагаше го в млякото, обаче маргаринът изчезна и маслеността пак падна.
Калпава държава, някой го е изнесъл някъде или го трупа на склад, та после да ни одере кожите.
От три месеца Паскал чете книги, учебници, говори с ветеринарния, центрофугира, слага нишесте, опитва всячески.
Не се получава.
Маслеността е ниска.
В плевника има цяла лаборатория, по цял ден пресипва от епруветка в епруветка, по едно време получи изкуствен сапун, ама защо му е сапун, колко се мие Паскал.
Въпросът е не да се миеш, а да не се цапаш.
По едно време така се отчая, че беше готов да слага масло в млякото.
Само да вдигне маслеността.
На всичкото отгоре бъдещето е неясно, говори се за водна криза в световен мащаб, Паскал не знае след време кое с кое ще разрежда.
Дали млякото с вода, или водата с мляко.
Труден живот, откъдето и да го погледнеш, а ония на пункта за приемане на мляко мерят, сякаш те ще го пият.
Който си задели навреме маргарин, сега няма проблеми, ама можеш ли да заделиш за пет крави за половин година.
Ще ти трябва един декар хладилна площ, па и ще ти я разбият още на втората седмица.
На два пъти Паскал стига до формула за синтетичен маргарин на базата на полимери от фуражни дрожди и на два пъти работата се проваляше и епруветките се пръскаха.
Като няма образование човек, за никъде не е.
Паскал усеща, че трябва да тръгне по друг път, може би да опита с вакуум или да разбие валенциите на мастите и след това да ги бомбардира с катиони, но не е сигурен.
Идва му на ум и да зареже цялата химия и да се ориентира към създаване на уред, който да показва все висока масленост.
Хората си живеят живота, в Швейцария кравите ги пасат с компютър, а Паскал седи сред розите и се бори с маслеността.
На тях никой не им прави въпрос за дупките в сиренето, тука обаче, да ти е малко по-ниска маслеността, и шкарто.
И това си мисли Паскал, и друго, и какво ли още не му идва на ум.
Не му хрумва само едно — да не разрежда млякото с вода.
Вавилонска хроника
Паскал сред розите
Станислав Стратиев
Трети път му връщат млякото, ниска му била маслеността.
Естествено, че ще е ниска, на кой сега маслеността е висока.
Във водата масло няма, ако имаше, нямаше да разреждат млякото с нея.
Паскал се е амбицирал да докара нужната масленост, каквото ще да става.
Той се бори с тая масленост, откакто се помни, ту той я надвива, ту тя него, но е твърдо решен да не й се дава, докато е жив.
Напоследък работеше с маргарин, слагаше го в млякото, обаче маргаринът изчезна и маслеността пак падна.
Калпава държава, някой го е изнесъл някъде или го трупа на склад, та после да ни одере кожите.
От три месеца Паскал чете книги, учебници, говори с ветеринарния, центрофугира, слага нишесте, опитва всячески.
Не се получава.
Маслеността е ниска.
В плевника има цяла лаборатория, по цял ден пресипва от епруветка в епруветка, по едно време получи изкуствен сапун, ама защо му е сапун, колко се мие Паскал.
Въпросът е не да се миеш, а да не се цапаш.
По едно време така се отчая, че беше готов да слага масло в млякото.
Само да вдигне маслеността.
На всичкото отгоре бъдещето е неясно, говори се за водна криза в световен мащаб, Паскал не знае след време кое с кое ще разрежда.
Дали млякото с вода, или водата с мляко.
Труден живот, откъдето и да го погледнеш, а ония на пункта за приемане на мляко мерят, сякаш те ще го пият.
Който си задели навреме маргарин, сега няма проблеми, ама можеш ли да заделиш за пет крави за половин година.
Ще ти трябва един декар хладилна площ, па и ще ти я разбият още на втората седмица.
На два пъти Паскал стига до формула за синтетичен маргарин на базата на полимери от фуражни дрожди и на два пъти работата се проваляше и епруветките се пръскаха.
Като няма образование човек, за никъде не е.
Паскал усеща, че трябва да тръгне по друг път, може би да опита с вакуум или да разбие валенциите на мастите и след това да ги бомбардира с катиони, но не е сигурен.
Идва му на ум и да зареже цялата химия и да се ориентира към създаване на уред, който да показва все висока масленост.
Хората си живеят живота, в Швейцария кравите ги пасат с компютър, а Паскал седи сред розите и се бори с маслеността.
На тях никой не им прави въпрос за дупките в сиренето, тука обаче, да ти е малко по-ниска маслеността, и шкарто.
И това си мисли Паскал, и друго, и какво ли още не му идва на ум.
Не му хрумва само едно — да не разрежда млякото с вода.
Вавилонска хроника
Паскал сред розите
Станислав Стратиев
-
greeneyed
- Наркоман
- Мнения: 10041
- Регистриран на: Ное 30, '09, 15:11
- Местоположение: 550 м н.в., в полите на Средна гора
- Дал благодарност: 636 пъти
- Получил благодарност: 1128 пъти
Re: Сряда- ден за литература
Череши
Захари Карабашлиев
Не бях стъпвал в селото на баща ми от петнайсетина години. Това, че единайсет от тях съм прекарал в Америка, сигурно ме оправдава. Донякъде. Защото винаги когато се връщах в България, бях зает с много по-забавни неща да върша, хора да виждам, някъде да съм… Часовете ми – винаги преброени, а селото така или иначе няма къде да избяга. Пък какво и да му гледам, село като село – добруджански чернозем, старци, ветрове…
Този път обаче нямаше как да откажа на майка ми – трябвало да се оправят документи след смъртта на баща ми, свързани с наследствените ниви, имоти. Леля ми била намерила добър купувач за къщата на баба и дядо.
Качихме се в старото фиатче на майка ми и тръгнахме, тя бърбори нещо, аз – намусен, карам. Селото се намира на двайсет и няколко километра от Варна в посока… Трансилвания.
За разлика от бледите ми спомени, в които основната задача, докато шофирам, бе да избягвам дупки в настилката, сега отбелязвам, че пътят е почти отличен – колата лети по гладкия асфалт. Началото на лятото е. Полята – в зелено и жълто, тук-там яркочервени петна макове, небето синьо, облаците перести. Пейзажът е като снимка от лъскав календар, отворен на месец юни. По едно време дори размислих дали да не спра за минута, да докосна житата с пръсти, да щракна един-два кадъра с телефона си; и за малко да го направя, но пак се сетих, че ми е криво, задето си губя скъпоценното време, и сприхаво натиснах газта.
От пътя за Добрич отбиваме наляво и караме няколко минути в шарената сянка на нещо като тунел от орехови дървета. А ето я и табелата на мястото, в което прекарвах ваканциите си.
Спираме до парка в центъра на селото – акациеви дървета, тополи и люляк – оазис в летните дни на детството ми. Игри, китари, песни, първи целувки, първи цигари… какво ли не съм преживявал там. Очаквах, че ще е опустошен, но съм изненадан, че пейките в парка са здрави, добре окосен е, дърветата поддържани и нито една от новоинсталираните лампи не е счупена. Минаваме по мостчето, стигаме до паметника. На пиедестал от поне 30 метра е изправена скулптура на войник с шинел в цял ръст, гледащ на север. Под него са десетките имена на загиналите във войните за национално обединение. Чета имената на отдавна умрели мъже. Всички до един са по-млади от мен. Навеждам се да се разхладя с глътка вода от основата на паметника – от зиналата лъвска глава тече чиста добруджанска вода – и сега всъщност схващам, че всяка глътка вода от това място те кара да направиш един (макар и неволен) поклон пред общата съдба на тези момчета горе. Този паметник, построен през 1937-а, също има история и тя е за един печеливш лотариен билет и един кмет, който можел да прибере печалбата, но дарил парите за паметник. Ще трябва да я разкажа някога.
Качваме се отново на фиатчето и стигаме до това, което бе останало от къщата.
Отваряме някак портата, влизаме в двора, но див орех, слива и трънкови храсти правят достъпа до руините невъзможен.
Огромното акациево дърво обаче, „салкъмът“, както му казваха едно време, е умърлушен, полуизсъхнал и доста по-малък, отколкото съм го запомнил, но все пак разперил клони над това, което е останало от къщата. Покривът е рухнал, външните дувари наполовина и обрасли с бурени, бурени, бурени… Влизам в приземния етаж. Това, което някога бе камина, сега е дом на тъмна и зла коприва.
Вървя към градината – старите всяка година я засяваха с царевица, спомням си едрите тъмнозелени растения, в които изчезвах следобедите, въоръжен с лък, стрели и въображение.
И тази градина искала да продава леля ми.
Вървя, докато стигна брястовете, които очертават края на имота. Къщата ни е в северния край на селото, който в един момент от историята на България е бил северният край на държавата. Граничните камъни, останали от „Румънско“, са досами градината. Там в горния ѝ край е старото дряново дърво, първото, което даваше цвят. До този дрян намерили моя прадядо една зимна сутрин преди много години. Бил ковчежник към флота във Варна, бил млад, по-млад от мен сега. Тръгнал бил да се връща от града в каруцата на един съселянин, който по-късно се кълнял, че го бил оставил там и прадядо ми бил тръгнал надолу през зимната виелица към къщата. Официалната версия за края на прадядо ми била „бяла смърт“. Имаше и апокрифна и сигурно невярна такава, но пък далеч по-драматична. Ще я разкажа някога.
Измъкнахме се от градината, тръгнахме към кметството, за да свършим това, за което бяхме дошли всъщност – да уредим имота за продан. За по-пряко минахме през двора на детската градина, в която съм ходил. Голямото черешово дърво беше натежало от плод. Поспрях се пред черешата на детството си, дървото, по чиито клони съм се катерил, от чиято корона съм падал.
Хващам и навеждам един отрупан с плод клон, кимам с глава към майка ми. Тя стои отстрани, аз лакомо започвам да късам, да ям с шепи – червени, твърди, сладки череши.
След малко майка ми казва обезпокоена:
– Хайде да побързаме, докато има още хора в кметството.
– Спокойно – казвам, докато се протягам по-нагоре и скубя череши с шепи. – Заникъде не бързаме.
– Сега ще излязат в обедна почивка и после я се върнат, я не. Трябва да оправим документите.
– Няма какво да оправяме – казвам.
– Ама – заеква тя – нали затова дойдохме, леля ти има утре среща с купувача…
– Няма да има никаква среща – аз изплювам няколко костилки и награбвам още череши.
Майка, очевидно притеснена, приближава, отхапва череша и изплюва костилката в шепа.
– Как така?
– Аз ще купя нейния дял – казвам с пълна уста.
– Ти?! – възкликва майка ми.
– Аз.
– Ама нали се кълнеше, че кракът ти повече няма да стъпи тук бе, сине!
– Кога? – Подскачам и се докопвам до още по-горен клон, още по-отрупан с череши.
– Като тръгваше за Америка.
– Толкова ми е бил акълът тогава. – Навеждам клона към нея: – Искаш ли от тези тук, по-узрелите?
Захари Карабашлиев
Не бях стъпвал в селото на баща ми от петнайсетина години. Това, че единайсет от тях съм прекарал в Америка, сигурно ме оправдава. Донякъде. Защото винаги когато се връщах в България, бях зает с много по-забавни неща да върша, хора да виждам, някъде да съм… Часовете ми – винаги преброени, а селото така или иначе няма къде да избяга. Пък какво и да му гледам, село като село – добруджански чернозем, старци, ветрове…
Този път обаче нямаше как да откажа на майка ми – трябвало да се оправят документи след смъртта на баща ми, свързани с наследствените ниви, имоти. Леля ми била намерила добър купувач за къщата на баба и дядо.
Качихме се в старото фиатче на майка ми и тръгнахме, тя бърбори нещо, аз – намусен, карам. Селото се намира на двайсет и няколко километра от Варна в посока… Трансилвания.
За разлика от бледите ми спомени, в които основната задача, докато шофирам, бе да избягвам дупки в настилката, сега отбелязвам, че пътят е почти отличен – колата лети по гладкия асфалт. Началото на лятото е. Полята – в зелено и жълто, тук-там яркочервени петна макове, небето синьо, облаците перести. Пейзажът е като снимка от лъскав календар, отворен на месец юни. По едно време дори размислих дали да не спра за минута, да докосна житата с пръсти, да щракна един-два кадъра с телефона си; и за малко да го направя, но пак се сетих, че ми е криво, задето си губя скъпоценното време, и сприхаво натиснах газта.
От пътя за Добрич отбиваме наляво и караме няколко минути в шарената сянка на нещо като тунел от орехови дървета. А ето я и табелата на мястото, в което прекарвах ваканциите си.
Спираме до парка в центъра на селото – акациеви дървета, тополи и люляк – оазис в летните дни на детството ми. Игри, китари, песни, първи целувки, първи цигари… какво ли не съм преживявал там. Очаквах, че ще е опустошен, но съм изненадан, че пейките в парка са здрави, добре окосен е, дърветата поддържани и нито една от новоинсталираните лампи не е счупена. Минаваме по мостчето, стигаме до паметника. На пиедестал от поне 30 метра е изправена скулптура на войник с шинел в цял ръст, гледащ на север. Под него са десетките имена на загиналите във войните за национално обединение. Чета имената на отдавна умрели мъже. Всички до един са по-млади от мен. Навеждам се да се разхладя с глътка вода от основата на паметника – от зиналата лъвска глава тече чиста добруджанска вода – и сега всъщност схващам, че всяка глътка вода от това място те кара да направиш един (макар и неволен) поклон пред общата съдба на тези момчета горе. Този паметник, построен през 1937-а, също има история и тя е за един печеливш лотариен билет и един кмет, който можел да прибере печалбата, но дарил парите за паметник. Ще трябва да я разкажа някога.
Качваме се отново на фиатчето и стигаме до това, което бе останало от къщата.
Отваряме някак портата, влизаме в двора, но див орех, слива и трънкови храсти правят достъпа до руините невъзможен.
Огромното акациево дърво обаче, „салкъмът“, както му казваха едно време, е умърлушен, полуизсъхнал и доста по-малък, отколкото съм го запомнил, но все пак разперил клони над това, което е останало от къщата. Покривът е рухнал, външните дувари наполовина и обрасли с бурени, бурени, бурени… Влизам в приземния етаж. Това, което някога бе камина, сега е дом на тъмна и зла коприва.
Вървя към градината – старите всяка година я засяваха с царевица, спомням си едрите тъмнозелени растения, в които изчезвах следобедите, въоръжен с лък, стрели и въображение.
И тази градина искала да продава леля ми.
Вървя, докато стигна брястовете, които очертават края на имота. Къщата ни е в северния край на селото, който в един момент от историята на България е бил северният край на държавата. Граничните камъни, останали от „Румънско“, са досами градината. Там в горния ѝ край е старото дряново дърво, първото, което даваше цвят. До този дрян намерили моя прадядо една зимна сутрин преди много години. Бил ковчежник към флота във Варна, бил млад, по-млад от мен сега. Тръгнал бил да се връща от града в каруцата на един съселянин, който по-късно се кълнял, че го бил оставил там и прадядо ми бил тръгнал надолу през зимната виелица към къщата. Официалната версия за края на прадядо ми била „бяла смърт“. Имаше и апокрифна и сигурно невярна такава, но пък далеч по-драматична. Ще я разкажа някога.
Измъкнахме се от градината, тръгнахме към кметството, за да свършим това, за което бяхме дошли всъщност – да уредим имота за продан. За по-пряко минахме през двора на детската градина, в която съм ходил. Голямото черешово дърво беше натежало от плод. Поспрях се пред черешата на детството си, дървото, по чиито клони съм се катерил, от чиято корона съм падал.
Хващам и навеждам един отрупан с плод клон, кимам с глава към майка ми. Тя стои отстрани, аз лакомо започвам да късам, да ям с шепи – червени, твърди, сладки череши.
След малко майка ми казва обезпокоена:
– Хайде да побързаме, докато има още хора в кметството.
– Спокойно – казвам, докато се протягам по-нагоре и скубя череши с шепи. – Заникъде не бързаме.
– Сега ще излязат в обедна почивка и после я се върнат, я не. Трябва да оправим документите.
– Няма какво да оправяме – казвам.
– Ама – заеква тя – нали затова дойдохме, леля ти има утре среща с купувача…
– Няма да има никаква среща – аз изплювам няколко костилки и награбвам още череши.
Майка, очевидно притеснена, приближава, отхапва череша и изплюва костилката в шепа.
– Как така?
– Аз ще купя нейния дял – казвам с пълна уста.
– Ти?! – възкликва майка ми.
– Аз.
– Ама нали се кълнеше, че кракът ти повече няма да стъпи тук бе, сине!
– Кога? – Подскачам и се докопвам до още по-горен клон, още по-отрупан с череши.
– Като тръгваше за Америка.
– Толкова ми е бил акълът тогава. – Навеждам клона към нея: – Искаш ли от тези тук, по-узрелите?
-
Гео, граф
- Наркоман
- Мнения: 15885
- Регистриран на: Юли 25, '10, 23:54
- Местоположение: София-Подуенската градинка
- Дал благодарност: 859 пъти
- Получил благодарност: 1725 пъти
Re: Сряда- ден за литература
''... Адан внимателно подбра думите си.
— Вероятно някога това се е случило и с моята страна. Римляните са решили бъдещето ни, сякаш нашето мнение не е имало никакво значение.
Юлий понечи да отговори остро, но се отказа.
— Мислиш ли, че мъжете на Картаген са съжалявали за завоеванията си? А как според теб твоят народ е решавал съдбата на онези, които са заварили, когато са пристигнали в Испания? Тези келти идват от някаква далечна земя. Мислиш ли, че предшествениците ти са се тревожили за първоначалните заселници? Може би дори те самите са били нашественици в някакво далечно минало. Не приемай своя народ за по-благороден от моя, Адан.
Юлий стисна основата на носа си и затвори очи — главата му се пръскаше.
— Ще ми се умът ми да беше по-ясен, за да мога да ти кажа това, което имам предвид. В случая не само силата има значение. Картаген е бил силен, но когато е бил победен, това е променило света. Някога Гърция е била една от най-великите сили, но когато гърците отслабнали, сме дошли ние и сме ги направили наши. Богове, пих прекалено много, за да водя спор толкова рано сутринта.
Адан не го прекъсна. Усети, че Юлий е на прага на нещо важно, и се наведе напред на стола си, за да слуша. Гласът на Юлий беше хипнотизиращ, почти като шепот.
— Земята се взема с кръв. Изнасилват се жени, убиват се мъже. Всеки ужас, който можеш да си представиш, хилядократно умножен, но после свършва и победителите се настаняват на земята. Обработват я, изграждат градове и създават закони. Хората страдат, Адан, независимо дали ти харесва, или не. После идва справедливостта и правото на закона. Тези, които грабят съседите си, биват екзекутирани, отхвърляни от останалите. И трябва да бъдат, защото дори завоевателите остаряват и ценят мира. Кръвта на нашествениците се смесва с тази на местните хора и след хиляда години те не са нито келти, нито картагенци, нито дори римляни. Те са като… виното и водата, невъзможно е да бъдат отделени. Това започва с битката, но това се случва при всяка вълна, Адан. Ще ти кажа, ако някога намеря земя, която да не е калена с огън, и ще ти покажа диваците, на които ще построим градове.
— Вярваш ли в това? — попита писарят.
Юлий отвори очи, черните му зеници блестяха.
— Не вярвам в меча, защото мога да го видя, Адан. Това е простата истина. Рим е много повече от железни мечове и силни мъже. Ще ги доведа тук, въпреки че се опъват. Галия ще страда под моята ръка, но когато приключа, ще съм ги направил по-велики, отколкото са си представяли.''
Кон Игълдън
поредицата Цезар
— Вероятно някога това се е случило и с моята страна. Римляните са решили бъдещето ни, сякаш нашето мнение не е имало никакво значение.
Юлий понечи да отговори остро, но се отказа.
— Мислиш ли, че мъжете на Картаген са съжалявали за завоеванията си? А как според теб твоят народ е решавал съдбата на онези, които са заварили, когато са пристигнали в Испания? Тези келти идват от някаква далечна земя. Мислиш ли, че предшествениците ти са се тревожили за първоначалните заселници? Може би дори те самите са били нашественици в някакво далечно минало. Не приемай своя народ за по-благороден от моя, Адан.
Юлий стисна основата на носа си и затвори очи — главата му се пръскаше.
— Ще ми се умът ми да беше по-ясен, за да мога да ти кажа това, което имам предвид. В случая не само силата има значение. Картаген е бил силен, но когато е бил победен, това е променило света. Някога Гърция е била една от най-великите сили, но когато гърците отслабнали, сме дошли ние и сме ги направили наши. Богове, пих прекалено много, за да водя спор толкова рано сутринта.
Адан не го прекъсна. Усети, че Юлий е на прага на нещо важно, и се наведе напред на стола си, за да слуша. Гласът на Юлий беше хипнотизиращ, почти като шепот.
— Земята се взема с кръв. Изнасилват се жени, убиват се мъже. Всеки ужас, който можеш да си представиш, хилядократно умножен, но после свършва и победителите се настаняват на земята. Обработват я, изграждат градове и създават закони. Хората страдат, Адан, независимо дали ти харесва, или не. После идва справедливостта и правото на закона. Тези, които грабят съседите си, биват екзекутирани, отхвърляни от останалите. И трябва да бъдат, защото дори завоевателите остаряват и ценят мира. Кръвта на нашествениците се смесва с тази на местните хора и след хиляда години те не са нито келти, нито картагенци, нито дори римляни. Те са като… виното и водата, невъзможно е да бъдат отделени. Това започва с битката, но това се случва при всяка вълна, Адан. Ще ти кажа, ако някога намеря земя, която да не е калена с огън, и ще ти покажа диваците, на които ще построим градове.
— Вярваш ли в това? — попита писарят.
Юлий отвори очи, черните му зеници блестяха.
— Не вярвам в меча, защото мога да го видя, Адан. Това е простата истина. Рим е много повече от железни мечове и силни мъже. Ще ги доведа тук, въпреки че се опъват. Галия ще страда под моята ръка, но когато приключа, ще съм ги направил по-велики, отколкото са си представяли.''
Кон Игълдън
поредицата Цезар
Ако някой се влюби във вас, бъдете благодарни, защото никой не е длъжен да ви обича!
"Научи се да даваш, защото имаш, а не да взимаш, защото искаш."
Л.М.Бюджолд
"Научи се да даваш, защото имаш, а не да взимаш, защото искаш."
Л.М.Бюджолд
-
alys
- Чист кофеин
- Мнения: 6025
- Регистриран на: Авг 12, '19, 22:03
- Дал благодарност: 2091 пъти
- Получил благодарност: 1207 пъти
Re: Сряда- ден за литература
Три стихотворения от Радосвета Аврамова:
Преди да се събудят хората
Днес утрото застава на ръба
на покрива на къщата отсреща.
Усмихва се щастливо на дъжда
и после мълчаливо се оглежда.
Градът е тих. Изглежда още спи,
потънал в сънища, листа и есен.
Дъждът неумолимо си вали
над тротоари, гларуси и кестени.
А аз съм Наблюдател на Света.
Понякога и мъничко Създател.
В момента ти рисувам светлина.
И още светлина във светлината.
Едно старо приятелство
Тъгата се завръща с всички сили.
Лилава, плътна, дъхава тъга.
Разлива гъстото си лепкаво мастило
по всички мои крехки сетива.
И става нощ. Навсякъде. Внезапно.
А въздухът горчи от тишина,
защото думите, превърнати във ято
отлитат да си търсят светлина.
Тъгата се завръща най-нормално.
Мълчи и не издава нито звук.
Прегръщам я и зная, че реално
не си е тръгвала въобще от тук.
Почти неуловимо
Притъмня. Застудя. И притихна.
От небето валят светлинки.
Чак Луната потръпна и кихна,
притесни се и сякаш се сви.
А градчето с прегърбени къщи
заблестя под внезапния сняг.
Не е друго, но не е и същото.
Има нещо магично в нощта.
Има някакво зимно вълшебство.
Нещо истинско. Нещо добро.
Нещо малко, но много съществено.
И прилича досущ на любов.
Преди да се събудят хората
Днес утрото застава на ръба
на покрива на къщата отсреща.
Усмихва се щастливо на дъжда
и после мълчаливо се оглежда.
Градът е тих. Изглежда още спи,
потънал в сънища, листа и есен.
Дъждът неумолимо си вали
над тротоари, гларуси и кестени.
А аз съм Наблюдател на Света.
Понякога и мъничко Създател.
В момента ти рисувам светлина.
И още светлина във светлината.
Едно старо приятелство
Тъгата се завръща с всички сили.
Лилава, плътна, дъхава тъга.
Разлива гъстото си лепкаво мастило
по всички мои крехки сетива.
И става нощ. Навсякъде. Внезапно.
А въздухът горчи от тишина,
защото думите, превърнати във ято
отлитат да си търсят светлина.
Тъгата се завръща най-нормално.
Мълчи и не издава нито звук.
Прегръщам я и зная, че реално
не си е тръгвала въобще от тук.
Почти неуловимо
Притъмня. Застудя. И притихна.
От небето валят светлинки.
Чак Луната потръпна и кихна,
притесни се и сякаш се сви.
А градчето с прегърбени къщи
заблестя под внезапния сняг.
Не е друго, но не е и същото.
Има нещо магично в нощта.
Има някакво зимно вълшебство.
Нещо истинско. Нещо добро.
Нещо малко, но много съществено.
И прилича досущ на любов.
-
Мария Николова
- Наркоман II ранг
- Мнения: 31690
- Регистриран на: Ное 28, '09, 23:44
- Местоположение: Нова Загора
- Дал благодарност: 1034 пъти
- Получил благодарност: 2440 пъти
Re: Сряда- ден за литература
ИЗЛИЯНИЕ ЗА ЛЮБОВТА
(случайно в сряда)
Обичам ли,
светът светлее
от щастие неземно!
Нямало понякога взаимност -
не е везна любовта -
стига ми, че обичам!
Сега,
на попрището жизнено към края,
назад поглеждам
към звездните години,
огласени от тропота
на конските копита
и пърхането на пеперудени крилца,
към светлеещия свят,
когато
ответно, или безответно
съм обичала.
Да.
Наистина
живях щастливо!
Мария Николова
13.12.2023
(случайно в сряда)
Обичам ли,
светът светлее
от щастие неземно!
Нямало понякога взаимност -
не е везна любовта -
стига ми, че обичам!
Сега,
на попрището жизнено към края,
назад поглеждам
към звездните години,
огласени от тропота
на конските копита
и пърхането на пеперудени крилца,
към светлеещия свят,
когато
ответно, или безответно
съм обичала.
Да.
Наистина
живях щастливо!
Мария Николова
13.12.2023
Най-голямото добро, което можеш да направиш за някого, е не да му покажеш богатствата си,
а да му разкриеш неговите.
а да му разкриеш неговите.
-
greeneyed
- Наркоман
- Мнения: 10041
- Регистриран на: Ное 30, '09, 15:11
- Местоположение: 550 м н.в., в полите на Средна гора
- Дал благодарност: 636 пъти
- Получил благодарност: 1128 пъти
Re: Сряда- ден за литература
Много скоро успях да опозная по-добре това цвете. Върху планетата на малкия принц имаше съвсем простички цветя, само с един ред листца, които не заемаха никакво място и не безпокояха никого. Те се появяваха сутрин сред тревата и вечер увяхваха. Но това цвете бе поникнало един ден от някакво семе, донесено кой знае отде, и малкият принц беше бдял съвсем отблизо над стръкчето, което не приличаше на другите стръкчета. То можеше да е някой нов род баобаб. Но храстчето скоро спря да расте на височина и почна да си приготвя едно цветче. Малкият принц, който присъствуваше, когато храстчето си сложи една грамадна пъпка, усещаше, че от нея сигурно ще излезе някакво чудесно видение, но цветчето продължаваше и продължаваше да се гизди, прикътано в своята зелена стая. То грижливо подбираше своите бои. То се обличаше бавно, то оправяше едно по едно своите листца. То не искаше да излезе съвсем измачкано, както маковете. То искаше да се появи само в пълния блясък на красотата си. Е, да. То беше голяма кокетка! Тайнственото приготвяне на премяната му продължи много-много дни. И ето, че една сутрин точно в часа, когато слънцето изгрява, то се показа.И макар че се бе трудило с такова старание, то каза, прозявайки се:
— Ах, едва се събудих… Моля да ме извините… Цяла съм разрошена…
Малкият принц не можа да сдържи възхищението си:
— Колко сте хубава!
— Нали — отговори нежно цветето. — И се родих едновременно със слънцето.
Малкият принц веднага долови, че то не беше много скромно, но пък предизвикваше такова вълнение!
— Сега, струва ми се, е време за закуска — прибави то веднага, — бъдете добър и помислете за мене…
И малкият принц, съвсем смутен, отиде да потърси една лейка с прясна вода, за да нагости цветчето.
Така то много скоро го измъчи със своята суетност, в която имаше и малко подозрителност. Един ден например, говорейки за своите четири бодли, то каза на малкия принц:
— Сега тигрите със своите нокти могат да дойдат!
На моята планета няма тигри — каза малкият принц — и освен това тигрите не ядат трева.
— Аз не съм трева — отговори кротко цветчето.
— Извинявайте…
— Аз не се страхувам от тигрите, но се ужасявам от теченията. Нямате ли един параван?
„Да се ужасява от теченията… това не е присъщо на растенията — помисли си малкият принц. — Това цветче е с много сложен характер…“
Вечер ще ме покривате със стъклен похлупак. Тук у вас става много студено. Лошо сте се обзавели. Там, отдето ида…
Но то не се доизказа. То беше дошло под формата на семе. Не можеше да знае нищо за другите светове. Посрамено, че се е оставило да го хванат, като измисля такава плитка лъжа, то покашля два-три пъти, за да накара малкия принц да се почувствува виновен:
— Ами паравана? … — Аз щях да го донеса, но вие ми заговорихте! Тогава то засили кашлицата си, за да предизвика все пак угризения у малкия принц.
Така въпреки обичта си, която го караше да мисли най-хубавото за цветчето, малкият принц бързо почна да се съмнява в него. Той сметна незначителните му думи за сериозни и стана много нещастен.
„Не трябваше да го слушам — призна ми той един ден, — човек никога не бива да слуша цветята. Трябва да ги гледа и да вдъхва аромата им. Моето цветче изпълни с благоухание цялата ми планета, но аз не умеех да се радвам на това. Ония думи за ноктите, вместо да ме раздразнят, трябваше да ме трогнат…“
И ми довери още нещо: „Тогава аз нищо не можех да разбирам! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата му.
То ме изпълваше с благоухание и със светлина. В никакъв случай не биваше да бягам! Зад жалките му хитрини трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са изпълнени с толкова противоречия! Но аз бях много млад и не знаех как трябва да го обичам!“
Малкият принц
Антоан дьо Сент-Екзюпери
— Ах, едва се събудих… Моля да ме извините… Цяла съм разрошена…
Малкият принц не можа да сдържи възхищението си:
— Колко сте хубава!
— Нали — отговори нежно цветето. — И се родих едновременно със слънцето.
Малкият принц веднага долови, че то не беше много скромно, но пък предизвикваше такова вълнение!
— Сега, струва ми се, е време за закуска — прибави то веднага, — бъдете добър и помислете за мене…
И малкият принц, съвсем смутен, отиде да потърси една лейка с прясна вода, за да нагости цветчето.
Така то много скоро го измъчи със своята суетност, в която имаше и малко подозрителност. Един ден например, говорейки за своите четири бодли, то каза на малкия принц:
— Сега тигрите със своите нокти могат да дойдат!
На моята планета няма тигри — каза малкият принц — и освен това тигрите не ядат трева.
— Аз не съм трева — отговори кротко цветчето.
— Извинявайте…
— Аз не се страхувам от тигрите, но се ужасявам от теченията. Нямате ли един параван?
„Да се ужасява от теченията… това не е присъщо на растенията — помисли си малкият принц. — Това цветче е с много сложен характер…“
Вечер ще ме покривате със стъклен похлупак. Тук у вас става много студено. Лошо сте се обзавели. Там, отдето ида…
Но то не се доизказа. То беше дошло под формата на семе. Не можеше да знае нищо за другите светове. Посрамено, че се е оставило да го хванат, като измисля такава плитка лъжа, то покашля два-три пъти, за да накара малкия принц да се почувствува виновен:
— Ами паравана? … — Аз щях да го донеса, но вие ми заговорихте! Тогава то засили кашлицата си, за да предизвика все пак угризения у малкия принц.
Така въпреки обичта си, която го караше да мисли най-хубавото за цветчето, малкият принц бързо почна да се съмнява в него. Той сметна незначителните му думи за сериозни и стана много нещастен.
„Не трябваше да го слушам — призна ми той един ден, — човек никога не бива да слуша цветята. Трябва да ги гледа и да вдъхва аромата им. Моето цветче изпълни с благоухание цялата ми планета, но аз не умеех да се радвам на това. Ония думи за ноктите, вместо да ме раздразнят, трябваше да ме трогнат…“
И ми довери още нещо: „Тогава аз нищо не можех да разбирам! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата му.
То ме изпълваше с благоухание и със светлина. В никакъв случай не биваше да бягам! Зад жалките му хитрини трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са изпълнени с толкова противоречия! Но аз бях много млад и не знаех как трябва да го обичам!“
Малкият принц
Антоан дьо Сент-Екзюпери
-
Гео, граф
- Наркоман
- Мнения: 15885
- Регистриран на: Юли 25, '10, 23:54
- Местоположение: София-Подуенската градинка
- Дал благодарност: 859 пъти
- Получил благодарност: 1725 пъти
Re: Сряда- ден за литература
"Загръщаме своя жесток и непознаваем свят с измислени теории. Хвърляме хартиени мостове от религия и наука над пропастите в познанията си и вярваме, че сме наложили ред в хаоса. И през повечето време тази измислица върши работа. Плъзгаме се по повърхността в неведение за дълбините отдолу. Като водни кончета над водата на дълбоко езеро, ние следваме произволните си пътечки към безсмислените си цели. И така, докато нещо не се пресегне към нас от студените дълбини.
Най-големите лъжи пазим за самите себе си. Играем игра, в която ние сме боговете, в която ние решаваме, а течението ни следва. Преструваме се на по-висши, издигнали се над дивото. Въобразяваме си, че държим здраво юздите на света, че цивилизацията е нещо стабилно и дълговечно, а не тънък слой декоративен лак, че здравият разум ще ни следва и в тъмните места."
Марк Лорънс
Най-големите лъжи пазим за самите себе си. Играем игра, в която ние сме боговете, в която ние решаваме, а течението ни следва. Преструваме се на по-висши, издигнали се над дивото. Въобразяваме си, че държим здраво юздите на света, че цивилизацията е нещо стабилно и дълговечно, а не тънък слой декоративен лак, че здравият разум ще ни следва и в тъмните места."
Марк Лорънс
Ако някой се влюби във вас, бъдете благодарни, защото никой не е длъжен да ви обича!
"Научи се да даваш, защото имаш, а не да взимаш, защото искаш."
Л.М.Бюджолд
"Научи се да даваш, защото имаш, а не да взимаш, защото искаш."
Л.М.Бюджолд
-
трепетлика
- Кафевар/ка/
- Мнения: 749
- Регистриран на: Юли 4, '19, 19:30
- Дал благодарност: 2009 пъти
- Получил благодарност: 110 пъти
Re: Сряда- ден за литература
***
Ах, колко мъка има по света.
Едни се раждат, други се разделят,
а трети са на прага на смъртта,
сбогуват се с последната неделя.
Децата като люляци цъфтят,
а люляците бързо прецъфтяват…
По път поемат, стигат кръстопът,
целуват, мразят, после съжаляват.
И в този непрестанен кръговрат
все не преставаме да бъдем лоши.
Делим се с брадви, както брата с брат,
а чувствата изхвърляме във кошчето.
Едни се любят, повечето не.
Неделята е истински коварна,
пред нея всички сме на колене –
от прашна София до синя Варна.
Преди да цъфне люлякът, преди
ръка невинна цвят да си откъсне,
моли се! Яж! Обичай! Не съди!
Защото в понеделник ще е късно.
***
Добромир Банев
Ах, колко мъка има по света.
Едни се раждат, други се разделят,
а трети са на прага на смъртта,
сбогуват се с последната неделя.
Децата като люляци цъфтят,
а люляците бързо прецъфтяват…
По път поемат, стигат кръстопът,
целуват, мразят, после съжаляват.
И в този непрестанен кръговрат
все не преставаме да бъдем лоши.
Делим се с брадви, както брата с брат,
а чувствата изхвърляме във кошчето.
Едни се любят, повечето не.
Неделята е истински коварна,
пред нея всички сме на колене –
от прашна София до синя Варна.
Преди да цъфне люлякът, преди
ръка невинна цвят да си откъсне,
моли се! Яж! Обичай! Не съди!
Защото в понеделник ще е късно.
***
Добромир Банев
-
greeneyed
- Наркоман
- Мнения: 10041
- Регистриран на: Ное 30, '09, 15:11
- Местоположение: 550 м н.в., в полите на Средна гора
- Дал благодарност: 636 пъти
- Получил благодарност: 1128 пъти
Re: Сряда- ден за литература
Работите в дома на Иван Генчев вървяха така, както могат да вървят работите в един дом, чийто стопанин отсъствува двеста седемдесет и пет дена в годината. Дърветата и децата растяха бързо, зеленчуците се появяваха над лехите си като в трикфилм, а дребните неизбежни ремонти се извършваха с магическа и рекордна несръчност — както се пада (сам се шегуваше) на майстор-строител от неговия мащаб. При всяко завръщане той установяваше всичко това отново, пушеше насред двора разкрачен и с едно тихо вътрешно извинение пред нещата, които все пак най-много обичаше, просто свиваше рамене. Джинсът му беше такъв — разбойници, скитници и дюлгери. Само един поп някога и един даскал в килийното бяха излезли от Генчевци, но техните занаяти се тачеха в този род повече като цвят. „Колкото да не ни мислят за прости — бе казал веднъж дядо му Иван Генчев, — затуй са ни даскалът и попът. Иначе ние…“ Той беше млъкнал тогава усмихнат, седнал пред старата къща и подпрян на тояжката — загледан с неизразима нежност към дългия век зад гърба си, който го бе сгънал и изсушил. Знаеше внукът Иван Генчев, че от тяхната работа се става гърбат — не богат, тази фраза беше повтаряна хиляди пъти не само в рода му и не само от хората, сред които работеше; знаеше, но не искаше и не можеше да смени занаята си. Ето, това нямаше как да обясни на жена си, когато тя (както и днес), събрала страшната сила на стихия, трупана в дългите нощи и дни на самотност, избухваше неудържимо.
Естествено за нея децата и дърветата не растяха така бързо — залък по залък, листо по листо; зеленчуците искаха да им се кланяш по часове, всеки ден, да се страхуваш от бръмбари и градушки, да ги поливаш, да им попееш… Все тъй естествено единствената ти къща през това време тук-там се окъртва и ти трябва да видиш какво може да се направи, докато стопанинът — ах, майсторът — издига някъде цели палати.
Права си беше женицата. И това знаеше Иван Генчев. Каза й даже пет пъти от обяд насам: „Права си бе, човек, права си“. Ама тя — слуша ли?
— Мозайки само слушам дял живот и цял живот газя калта тука! — нареждаше откъм метлите, избухнали повече от нея. — На декари ги бил мерил, ама тук пет плочки да сложи не може! До курника барем и до клозета!
Той беше почнал веднъж този плочник (не помнеше преди осем или преди девет години), но тъкмо бе наредил калдъръма наполовина и го извикаха за един срочен обект. Днес, утре — дойде зимата. Циментът овлажня и се стегна в торбите. От неупотребените камъни момчетата бяха направили основите за кочината и ето как калта по пътеките, върху които растяха, си остана.
— Ей тия пръстени да беше начупил, аз сама ще си наредя парчетата. Само заемат най-хубавото място, като че ли имам плантация! Колко години…
Три години. Тогава ги беше купил и стоварил — да прави бунар. Беше уговорил всичко с копачите, пръстените си бяха на мястото — гладки и хубави, с арматура. Пак го извикаха, пак срочно…
Ах, тази толкова обикновена, нищо и никаква думичка го беше направила него. „Срочно!“ От нея беше спечелил. Заради нея го дърпаха и ценяха. Страшен човек беше Иван Генчев, като се хване да работи. Звяр човек. Силата му се удвояваше, като я харчи, сръчността му се утрояваше. „Няма равен Иван“ — казваха неговите колеги и го обичаха.
— Аз да мога да го начупя сама, хич няма и да те питам! Ама ще накарам момчетата! Още сега, като се върнат от училище! С големия чук.
Нито орденът му се беше усладил толкова, нито когато идваха от телевизията заради него, колкото тези три думички: „Няма равен Иван“. За тях да беше живял само — освен за децата, разбира се — стига му. Нека всеки за четиридесет и шест години накара колегите си да кажат: „Няма равен“. И само веднъж щяха да го обидят — всичко беше увиснало, на един косъм. Това се случи, когато дойде руснакът да внедри собствения си почин. Бяха им говорили за него, беше писано и по вестниците. И той се казваше Иван, само че не Генчев, а Никанорович. Хала човекът, ясно — иначе кой ще го прати за пример? Както и да е, дойде време и за прочутия почин. Всичко премерено, сметнато, мислено и оглеждано яко. „Какво ще каже бай Иван Генчев, а?“ — беше попитало едно инженерче, след като мина и демонстрацията. „Много добре“ — бе отговорил бай Иван Генчев. „Как така много добре — скочи инженерчето. — Ако починът на другаря Никаноров е много добре, тогава кое е отлично?“ Иван Генчев въздъхна и запали цигара, за да измълчи. Знаеше точно какво да му каже, но имаше много народ. Пред много народ Генчевци никога, в цялата дълга история на рода си, не бяха успявали да говорят спокойно. И се намери тогава Илия Богданов (от неговата бригада) да каже ясно и високо: „Отлично е, когато бай Иван Генчев работи. Това е отлично!“ Станаха спорове, появиха се мнения и закачки. Стигна се до предложението да се направи едно състезание. Единият Иван веднага прие, след него и другият. „Ами сега какво ще правиш, бай Иване?“ — беше попитал един от бригадата. „Ами сега ще трябва да го бия“ — бе казал спокойно Иван Генчев. И го би.
— Ако те оставя, тъй можеш до вечерта да стоиш, като паметник! — обадиха се избухналите и нежнозелени градински метли. — Ела барем крайния кошер да махнеш оттука, че го изядоха мишки!
— Сега, сега — каза Иван Генчев и пусна цигарата, да я стъпче. — Къде искаш да го преместя?
— Аз ако знам къде, сама щях да си го преместя! Тука не можем да го държим, казах ти, мишките го изядоха! Буренът по-дебел от врата ти, не виждаш ли!
… Да можеше да го вземе със себе си — този краен кошер. И средните, и другия краен. И нея, милата, и момчетата. Да поживеят с него на чисто, на уважение и внимание. На име, на неброени стотинки за хляб, за закуска в училище, за обувки.
Мишки ли?
Смешно и изведнъж безкрайно тъжно му беше на Иван Генчев — сега, у дома си набързо, както обикновено — разкрачен в средата на двора. Ах, ако можеше някак да раздели своята сила и своя чалъм на тях тримата, пък…
Не можеше. Трябваше да се кара така. Тука. На белия свят — кой както го е заплюла орисницата. Свят благодарен и нетърпим. Защо? Кой да ти каже.
— Чуваш ли бре!
— Да, да. Ида.
Иван Генчев наистина отиде към метлите, огледа положението на крайния кошер и след десетина минути го премести на ново, по-хубаво място.
— Сега вода от чешмата има редовно — каза той. — Утре сутринта ще видя някой търси ли пръстени за бунар. Ако не, ще ги начупим с момчетата и ще направим пътеки.
— Ти се обръсни първо — каза жена му в някаква нейна връзка с всичко това. — То мръкна.
След малко тя му донесе пешкир и — докато го чакаше зад гърба му — каза неочаквано усмихната:
— Какво се гледаш?
— Гледам да не си отрежа носа. Какво друго да гледам?
— Майка ми разправя онзи ден, като минавала край огледалото, как си мислела. Гледам се, вика, гледам се и не мога да се гледам.
— На мен пък един от моите, набор ми е, вика: „Бай Иване, на пачи крак заприличахме у суратите!“
Женицата прихна. Иван Генчев взе пешкира от ръцете й, избърса се и сложи по бузите крем „Дунавски вълни“.
— Кога си идват? — попита той.
— Подир малко. Големият май има шест часа, а малкият сигурно рита топка. Той ако знаеше, че си дошъл…
— Я ми направи една салата.
— Тя е готова.
Иван Генчев пое дълбоко дъх, съжали вътрешно (за кой ли път в живота си?), че хич го няма в приказките, и отиде да си пусне телевизора.
Настани се човекът у дома си, сложи пред себе си чашка и половинка ракия — кой каквото ще нека си мрънка.
Женицата остави голяма чиния с разкошна прясна салата пред него и седна на крайчето на миндера.
Мълчаха. По екранчето пред очите им минаваха полека огромни бели сгради — като рисувани. Мостове, тунели и язовири. Хвърчаха коли по безкрайни широки шосета, плющяха байраци — набучени по небесни тераси. На музиката да не обърнеш внимание — толкова хубаво беше строеното.
Иван Генчев се обърна полека към вечно мърморещата си вечна другарка и отвори уста. Искаше да й каже: „Не ме гледай ти мене в онова огледало, дето е на стената, а в ей това. Обърни се накъдето искаш по света, хубаво гледай и си помисли кой, аджеба, го е правил и…“
И като не го биваше в приказките, обърна наведнъж една чашка ракия, та сложи огромната си, почти вкаменена ръка около кръста й.
Женицата се беше укротила внезапно — сега пък по-тиха от водата и по-ниска от тревата.
В същия миг се случи и най-хубавото за този ден — толкова обикновен с казаното и толкова паметен с премълчаното — външната врата изскърца и по неугледната пътека на стария дом, в припадащия здрач, се чуха стъпките на момчетата.
Огледалото
Дончо Цончев
Естествено за нея децата и дърветата не растяха така бързо — залък по залък, листо по листо; зеленчуците искаха да им се кланяш по часове, всеки ден, да се страхуваш от бръмбари и градушки, да ги поливаш, да им попееш… Все тъй естествено единствената ти къща през това време тук-там се окъртва и ти трябва да видиш какво може да се направи, докато стопанинът — ах, майсторът — издига някъде цели палати.
Права си беше женицата. И това знаеше Иван Генчев. Каза й даже пет пъти от обяд насам: „Права си бе, човек, права си“. Ама тя — слуша ли?
— Мозайки само слушам дял живот и цял живот газя калта тука! — нареждаше откъм метлите, избухнали повече от нея. — На декари ги бил мерил, ама тук пет плочки да сложи не може! До курника барем и до клозета!
Той беше почнал веднъж този плочник (не помнеше преди осем или преди девет години), но тъкмо бе наредил калдъръма наполовина и го извикаха за един срочен обект. Днес, утре — дойде зимата. Циментът овлажня и се стегна в торбите. От неупотребените камъни момчетата бяха направили основите за кочината и ето как калта по пътеките, върху които растяха, си остана.
— Ей тия пръстени да беше начупил, аз сама ще си наредя парчетата. Само заемат най-хубавото място, като че ли имам плантация! Колко години…
Три години. Тогава ги беше купил и стоварил — да прави бунар. Беше уговорил всичко с копачите, пръстените си бяха на мястото — гладки и хубави, с арматура. Пак го извикаха, пак срочно…
Ах, тази толкова обикновена, нищо и никаква думичка го беше направила него. „Срочно!“ От нея беше спечелил. Заради нея го дърпаха и ценяха. Страшен човек беше Иван Генчев, като се хване да работи. Звяр човек. Силата му се удвояваше, като я харчи, сръчността му се утрояваше. „Няма равен Иван“ — казваха неговите колеги и го обичаха.
— Аз да мога да го начупя сама, хич няма и да те питам! Ама ще накарам момчетата! Още сега, като се върнат от училище! С големия чук.
Нито орденът му се беше усладил толкова, нито когато идваха от телевизията заради него, колкото тези три думички: „Няма равен Иван“. За тях да беше живял само — освен за децата, разбира се — стига му. Нека всеки за четиридесет и шест години накара колегите си да кажат: „Няма равен“. И само веднъж щяха да го обидят — всичко беше увиснало, на един косъм. Това се случи, когато дойде руснакът да внедри собствения си почин. Бяха им говорили за него, беше писано и по вестниците. И той се казваше Иван, само че не Генчев, а Никанорович. Хала човекът, ясно — иначе кой ще го прати за пример? Както и да е, дойде време и за прочутия почин. Всичко премерено, сметнато, мислено и оглеждано яко. „Какво ще каже бай Иван Генчев, а?“ — беше попитало едно инженерче, след като мина и демонстрацията. „Много добре“ — бе отговорил бай Иван Генчев. „Как така много добре — скочи инженерчето. — Ако починът на другаря Никаноров е много добре, тогава кое е отлично?“ Иван Генчев въздъхна и запали цигара, за да измълчи. Знаеше точно какво да му каже, но имаше много народ. Пред много народ Генчевци никога, в цялата дълга история на рода си, не бяха успявали да говорят спокойно. И се намери тогава Илия Богданов (от неговата бригада) да каже ясно и високо: „Отлично е, когато бай Иван Генчев работи. Това е отлично!“ Станаха спорове, появиха се мнения и закачки. Стигна се до предложението да се направи едно състезание. Единият Иван веднага прие, след него и другият. „Ами сега какво ще правиш, бай Иване?“ — беше попитал един от бригадата. „Ами сега ще трябва да го бия“ — бе казал спокойно Иван Генчев. И го би.
— Ако те оставя, тъй можеш до вечерта да стоиш, като паметник! — обадиха се избухналите и нежнозелени градински метли. — Ела барем крайния кошер да махнеш оттука, че го изядоха мишки!
— Сега, сега — каза Иван Генчев и пусна цигарата, да я стъпче. — Къде искаш да го преместя?
— Аз ако знам къде, сама щях да си го преместя! Тука не можем да го държим, казах ти, мишките го изядоха! Буренът по-дебел от врата ти, не виждаш ли!
… Да можеше да го вземе със себе си — този краен кошер. И средните, и другия краен. И нея, милата, и момчетата. Да поживеят с него на чисто, на уважение и внимание. На име, на неброени стотинки за хляб, за закуска в училище, за обувки.
Мишки ли?
Смешно и изведнъж безкрайно тъжно му беше на Иван Генчев — сега, у дома си набързо, както обикновено — разкрачен в средата на двора. Ах, ако можеше някак да раздели своята сила и своя чалъм на тях тримата, пък…
Не можеше. Трябваше да се кара така. Тука. На белия свят — кой както го е заплюла орисницата. Свят благодарен и нетърпим. Защо? Кой да ти каже.
— Чуваш ли бре!
— Да, да. Ида.
Иван Генчев наистина отиде към метлите, огледа положението на крайния кошер и след десетина минути го премести на ново, по-хубаво място.
— Сега вода от чешмата има редовно — каза той. — Утре сутринта ще видя някой търси ли пръстени за бунар. Ако не, ще ги начупим с момчетата и ще направим пътеки.
— Ти се обръсни първо — каза жена му в някаква нейна връзка с всичко това. — То мръкна.
След малко тя му донесе пешкир и — докато го чакаше зад гърба му — каза неочаквано усмихната:
— Какво се гледаш?
— Гледам да не си отрежа носа. Какво друго да гледам?
— Майка ми разправя онзи ден, като минавала край огледалото, как си мислела. Гледам се, вика, гледам се и не мога да се гледам.
— На мен пък един от моите, набор ми е, вика: „Бай Иване, на пачи крак заприличахме у суратите!“
Женицата прихна. Иван Генчев взе пешкира от ръцете й, избърса се и сложи по бузите крем „Дунавски вълни“.
— Кога си идват? — попита той.
— Подир малко. Големият май има шест часа, а малкият сигурно рита топка. Той ако знаеше, че си дошъл…
— Я ми направи една салата.
— Тя е готова.
Иван Генчев пое дълбоко дъх, съжали вътрешно (за кой ли път в живота си?), че хич го няма в приказките, и отиде да си пусне телевизора.
Настани се човекът у дома си, сложи пред себе си чашка и половинка ракия — кой каквото ще нека си мрънка.
Женицата остави голяма чиния с разкошна прясна салата пред него и седна на крайчето на миндера.
Мълчаха. По екранчето пред очите им минаваха полека огромни бели сгради — като рисувани. Мостове, тунели и язовири. Хвърчаха коли по безкрайни широки шосета, плющяха байраци — набучени по небесни тераси. На музиката да не обърнеш внимание — толкова хубаво беше строеното.
Иван Генчев се обърна полека към вечно мърморещата си вечна другарка и отвори уста. Искаше да й каже: „Не ме гледай ти мене в онова огледало, дето е на стената, а в ей това. Обърни се накъдето искаш по света, хубаво гледай и си помисли кой, аджеба, го е правил и…“
И като не го биваше в приказките, обърна наведнъж една чашка ракия, та сложи огромната си, почти вкаменена ръка около кръста й.
Женицата се беше укротила внезапно — сега пък по-тиха от водата и по-ниска от тревата.
В същия миг се случи и най-хубавото за този ден — толкова обикновен с казаното и толкова паметен с премълчаното — външната врата изскърца и по неугледната пътека на стария дом, в припадащия здрач, се чуха стъпките на момчетата.
Огледалото
Дончо Цончев