Пътеписите на душата ми
- макс
- Кафе машина
- Мнения: 3734
- Регистриран на: Ное 13, '13, 15:08
- Местоположение: София
- Дал благодарност: 27 пъти
- Получил благодарност: 54 пъти
- Обратна връзка:
Re: Пътеписите на душата ми
Иде влизам редовно ,но не пиша често не че няма какво ,но ще се повтарям ,снимките и творенията са ти Уникални ей тъй седа но много ми хареса тази гледка много си готина
Много сериозна но в същото време нежна
а и за реклама на кожени якета с естествени яки ставаш
Много сериозна но в същото време нежна
а и за реклама на кожени якета с естествени яки ставаш
Re: Пътеписите на душата ми
photos uploader
Сън ме не лОви! Най-сетне ги видях последните ти пътеписи! Бъди благословена, дънкова и лежерна! Не знам какво да ти пожелая за 2018.... Нека в душата ти е топло! Винаги се прибирай с любов и срещай любов! И пази всичко старо, но създавай вечно ново!
"Нека бъдем благодарни на хората,които ни правят щастливи, те са вълшебните градинари, които карат душите ни да цъфтят."
Re: Пътеписите на душата ми
Този мъж
Този мъж, дето знам, е разсипано тежко брашно,
зряло в черната угар до синора в крайната нива.
Овършано по пладне с копита на бели коне
и отвеяно с вятъра, дето от хребета слиза.
Този мъж, дето знам, е замесен от друго тесто.
Той е тежка молитва, изричана нощем безмълвно.
Той е зрънце любов във отлюспена шепа добро,
посадено по изгрев с росата отгоре на хълма.
Този мъж, дето знам, е напукана хлебна кора.
Той небето издига – да диша земята свободно.
Този мъж се замесва с любов и сълзи на жена
и към чуждия хляб не посяга със пръсти греховно.
Този мъж е горещ. Той ухае на прясно сено.
И е силен и нежен, сълзите дори да го стягат.
Този мъж е криле. Той е покрив от бяло платно.
Той е глътка живот. И да бъде живот му приляга.
Н. Господинова
КОРЕНИ
Отиде си баба и дворът заглъхна –
там, в сухата стара трева.
И сякаш без баба навънка пресъхна
и нашата селска чешма.
Черешите бели, без време презряха –
окапаха долу в пръстта.
Градините сухи, съвсем пожълтяха
и времето сякаш се спря.
След баба... и дядо. Замина родàта.
А в лозето бурен изби.
Ожъна набързо смъртта със косата
щастливите слънчеви дни…
Навярно така си отива животът
от грубите селски ръце,
които опъват години хомота
в широкото тъжно поле.
До дама* остана сиротна да чака
прастарата круша – черук.
Но рано напролет разлиства клонака,
на всяка забрава напук.
И тихо бръшлянът по къщата скита,
и черги зелени тъче.
Там зиме, и лете, в зелено завито
е нейното старо сърце.
Но спомени пази за дом и за вяра,
за радост, любов и сълзи.
А старото минало, мяра за мяра,
в душата ми бавно пълзи.
Как искам и моите внуци след време
да спомнят – тук баба живя.
Столетната круша да шушне за мене
и нашата родна земя.
И в техния спомен да текне водата,
коминът ни пак да преде.
И крушата в двора да храни в отплата
децата им с куп плодове ...
" Глътка живот "
Нели Господинова
Поздрав най-сърдечен!
- Гео, граф
- Наркоман
- Мнения: 15969
- Регистриран на: Юли 25, '10, 23:54
- Местоположение: София-Подуенската градинка
- Дал благодарност: 970 пъти
- Получил благодарност: 1901 пъти
Re: Пътеписите на душата ми
Здравей, Щурчо !
Леле, колко са огромни снимките
Леле, колко са огромни снимките
Ако някой се влюби във вас, бъдете благодарни, защото никой не е длъжен да ви обича!
"Научи се да даваш, защото имаш, а не да взимаш, защото искаш."
Л.М.Бюджолд
"Научи се да даваш, защото имаш, а не да взимаш, защото искаш."
Л.М.Бюджолд
- радост-31
- Виенско кафе
- Мнения: 380
- Регистриран на: Мар 10, '16, 08:26
- Местоположение: Трилистник, Пловдив
- Дал благодарност: 156 пъти
- Получил благодарност: 379 пъти
Re: Пътеписите на душата ми
Здравей Ида! Снощи писах и тук, на твоето местенце, но превиших времето и всичките думички заминаха. От темата на Руми идвам - радвам се, че още някой споделя мирогледа ми. Още не ми е минало от снощи, а и тази сутрин без да искам отново се натресох на подобен казус.
Бях написала есе по повод на стихотворението Корени. Извини ме за спама, но си лирична душа и може би ще ме разбереш.
Преди две години, в разгара на емоциите около закупуването на първия ни имот сънувах своята прабаба ( все по женска линия, която е покойница от 7 години ). Тя имаше къща в едно сравнително близко село. На пръсти се броят ходенията ми там , защото прабаба и баба бяха скарани - деляха нещо просто ей така за спорта, не че нещото беше важно. Накрая баба наследи всичко. Но сега е скарана с мама - пак делят нещо, и пак не се знае какво. Добре, че имам синове за да спра тази безсмислена традиция.
Та сънувах прабаба - седнала на един голям камък в двора и плаче :" Това ли заслужих? Толкова ли струва труда ми? ". Всичко около нея беше запустяло и обрасло.
Баба не дава къщата на мама, а мама я иска за да не я вземе вуйчо. Но никой няма намерение да живее там или да я ползва. Просто иска да я има.
Преди месеци помолих баба да ми разреши да ползвам двора- много искам да си направя овощна градина и да сложа няколко кошера. Не можело каза, щял и да ги откраднат! А тя самата не е стъпвала там вече 5 години.
За това си отива селските къщи с баба и дядо - от алчност, не от друго.
Извини ме още веднъж, че натъжих пътеписите на душата ти. Но щом ни сподели това стихотворение, значи и твоята душа плаче на тази тема!
Цветен ден и до скоро!
Бях написала есе по повод на стихотворението Корени. Извини ме за спама, но си лирична душа и може би ще ме разбереш.
Преди две години, в разгара на емоциите около закупуването на първия ни имот сънувах своята прабаба ( все по женска линия, която е покойница от 7 години ). Тя имаше къща в едно сравнително близко село. На пръсти се броят ходенията ми там , защото прабаба и баба бяха скарани - деляха нещо просто ей така за спорта, не че нещото беше важно. Накрая баба наследи всичко. Но сега е скарана с мама - пак делят нещо, и пак не се знае какво. Добре, че имам синове за да спра тази безсмислена традиция.
Та сънувах прабаба - седнала на един голям камък в двора и плаче :" Това ли заслужих? Толкова ли струва труда ми? ". Всичко около нея беше запустяло и обрасло.
Баба не дава къщата на мама, а мама я иска за да не я вземе вуйчо. Но никой няма намерение да живее там или да я ползва. Просто иска да я има.
Преди месеци помолих баба да ми разреши да ползвам двора- много искам да си направя овощна градина и да сложа няколко кошера. Не можело каза, щял и да ги откраднат! А тя самата не е стъпвала там вече 5 години.
За това си отива селските къщи с баба и дядо - от алчност, не от друго.
Извини ме още веднъж, че натъжих пътеписите на душата ти. Но щом ни сподели това стихотворение, значи и твоята душа плаче на тази тема!
Цветен ден и до скоро!
Re: Пътеписите на душата ми
Тя,тъгата ....понякога,само понякога...
Тази къща....да,от алчност я продадоха Вече не е наша,не е ничия. Въпреки това, лятото поисках да я видя.Не мога да ти опиша ... когато я видях... сърцето ми се пръсна на хиляди парчета И газейки през метър висока коприва влязох вътре,през онази дупка в стената...Исках да намеря нещо,парченце от детството си....каквото и да е,което да опазя от забравата.Намерих една стара закачалка(ще я снимам)щя я пооправя и ще я ползвам!Вярвам че някой отгоре, който я е направил ще ми се умихне...
Ех...
Тази къща....да,от алчност я продадоха Вече не е наша,не е ничия. Въпреки това, лятото поисках да я видя.Не мога да ти опиша ... когато я видях... сърцето ми се пръсна на хиляди парчета И газейки през метър висока коприва влязох вътре,през онази дупка в стената...Исках да намеря нещо,парченце от детството си....каквото и да е,което да опазя от забравата.Намерих една стара закачалка(ще я снимам)щя я пооправя и ще я ползвам!Вярвам че някой отгоре, който я е направил ще ми се умихне...
Ех...