Re: Буболечета разни
Публикувано на: Авг 7, '20, 10:27
Изморена от градинската работа цял предиобед и при настъпващата лятна жега, се шмугнах в сутерена да си почина. Някогашната стая, повече от десет години необитаема и с разбити врати, сега прилича по-скоро на избено помещение. От разграбените вещи са останали две маси, няколко табуретки и 2-3 стари шкафчета и то не целите… Всичко останало са боклуци, които се търкалят безпризорно наоколо. Има влага и мирис на мухъл.
Подредих 3 твърди табуретки една до друга, за да се получи нещо като легло и се опитах да легна. Доста неудобно. Но за малко става, поне да се отмори гръбнака. Електрическите кабели също бяха отдавна откраднати чак до уличния стълб и единствената светлина, която влизаше в стаята, беше през вратата на преддверието и от едно малко прозорче високо в стената. Тъкмо там попадна погледът ми когато се отпуснах върху импровизираното си легло. По грубата замазка около прозореца имаше бледи остатъци от някогашния й бял цвят, а плетеница от паяжини се протягаше във всички посоки и навяваше настроение на носталгична безвъзвратност.
Мизерно.
Така може да се опише цялата атмосфера с една дума. И все пак бях толкова доволна да се намирам на това място в този миг! Не исках нищо повече! Не бих предпочела да се излежавам на някой плаж или да потъвам в мекотата на луксозен диван.
Бях напълно удовлетворена от свършената работа и живота си като цяло! (Поне в този момент..)
Чувствах се прекрасно в това аскетично място – като в утробата на земята. И това чувство не би било толкова силно и завършено, ако не беше абсолютно неподвижното паяче, застинало във висящата над прозореца паяжина в неговото си собствено безвремие. То блестеше като кристал, осветено от процеждащата се светлина и се открояваше на тъмния фон като малко искрящо бижу, неподражаемо фино и безкрайно крехко. Като изтървана перла на дъното на разхвърлян океан, като жива вещ, като несъществуващо съзнание…
Стоях там и не можех да откъсна очи и мисли.
Не исках този миг да свършва, не исках да се променя, не исках да престана да го преживявам и все пак той не би бил толкова съвършен и прекрасен сам по себе си, ако не беше просто една брънка от безкрайно много други мигове – пъстри, разнолики и непредсказуеми…
_________________________________
Подредих 3 твърди табуретки една до друга, за да се получи нещо като легло и се опитах да легна. Доста неудобно. Но за малко става, поне да се отмори гръбнака. Електрическите кабели също бяха отдавна откраднати чак до уличния стълб и единствената светлина, която влизаше в стаята, беше през вратата на преддверието и от едно малко прозорче високо в стената. Тъкмо там попадна погледът ми когато се отпуснах върху импровизираното си легло. По грубата замазка около прозореца имаше бледи остатъци от някогашния й бял цвят, а плетеница от паяжини се протягаше във всички посоки и навяваше настроение на носталгична безвъзвратност.
Мизерно.
Така може да се опише цялата атмосфера с една дума. И все пак бях толкова доволна да се намирам на това място в този миг! Не исках нищо повече! Не бих предпочела да се излежавам на някой плаж или да потъвам в мекотата на луксозен диван.
Бях напълно удовлетворена от свършената работа и живота си като цяло! (Поне в този момент..)
Чувствах се прекрасно в това аскетично място – като в утробата на земята. И това чувство не би било толкова силно и завършено, ако не беше абсолютно неподвижното паяче, застинало във висящата над прозореца паяжина в неговото си собствено безвремие. То блестеше като кристал, осветено от процеждащата се светлина и се открояваше на тъмния фон като малко искрящо бижу, неподражаемо фино и безкрайно крехко. Като изтървана перла на дъното на разхвърлян океан, като жива вещ, като несъществуващо съзнание…
Стоях там и не можех да откъсна очи и мисли.
Не исках този миг да свършва, не исках да се променя, не исках да престана да го преживявам и все пак той не би бил толкова съвършен и прекрасен сам по себе си, ако не беше просто една брънка от безкрайно много други мигове – пъстри, разнолики и непредсказуеми…
_________________________________
