От учебника на Здравко Гунчев „Основи на селското стопанство“ от 1966-та година на издателство „Наука и Изкуство“, предназначен за студентите по биология – педагогически профил на Биологическия факултет. Информацията е поостаряла, за това няма да я слагам в първия пост на темата, но е много ясно написана, чудесно структурирана и нямаше как да не я споделя като част от историческото ни културно наследство и добра основа. Има и за граха. Нанесъл съм леки корекции и досадни
бележки по таксономичната част.
.
Зърнени бобови култури
Варива
Значение.
От зърнените бобови култури най-голямо продоволствено значение за нашата страна като варива имат фасулът, грахът и лещата.
Зърната на зърнените бобови култури са важна белтъчна храна за човека във всички страни на света. По съдържанието на белтък те заемат първо място между всички видове зърна. Затова всеки народ си има свое любимо белтъкодайно зърно: българите - фасула, азиатските народи - соята, русите - граха, испанските народи - лещата, африканските народи - нахута и т. н. Освен на белтък бобовите зърна са богати на скорбяла, минерални вещества, мазнини, а в зелено състояние и на витамини. Някои бобови зърна, соя и лупина са особено богати на мазнини. За това в редица страни, а също и у нас соята се отглежда не за вариво, а като маслодайна култура. Наред със зрялото зърно за храна на човека се употребяват зелените плодове (зелен фасул, зелена бакла) или зеленото зърно (грах). Зеленият фасул и зеленият грах представляват също първостепенна суровина за консервната промишленост. Те са отлична консервирана храна за човека. Зърното на някои бобови растения, особено на соята и лупината, е ценна суровина за различни отрасли на промишлеността. Освен това зърното, хранителните отпадъци и сламата на всички зърнени бобови култури са отличен концентриран или груб фураж за селскостопанските животни. Бобената слама е от 3 до 5 пъти по-богата на белтъчини (от 7 до 14%) от житните слами и много по-нежна и вкусна от тях. Редица бобови растения (грах, фий и др.) в чисто или смесено състояние (с овес) се отглеждат като растения за зелен фураж. Най-после бобовите растения имат голямо агротехническо значение. Те обогатяват почвата с азотна храна чрез грудковите бактерии, които живеят в симбиоза върху техните корени и решително влияят за повишаване на почвеното плодородие. Те са отлични предшественици за много култури и се използуват като сидерати за зеленото торене (лупина, грах, соя, серадела и др.).
.
Фасул (Phaseolus L.)
Разпространение.
Световната посевна площ на фасула е около 170 млн. дка. От тях на Азия (Китай, Индия, Япония и др.) се падат над 50%, на Америка около 27%, на Европа над 17%, а на Африка и Австралия около 6%. В Европа най-много фасул се отглежда в Румъния, България, Чехословакия, Италия и др.
В миналото фасулът у нас се е отглеждал главно в смесени посеви с други култури (предимно с царевица), като с достигал до 2,7 млн. дка, от които 2 млн. дка смесени посеви и около 700 хил. дка чисти посеви. След кооперирането и механизирането на селското стопанство смесените посеви намаляха докъм 500 хил. дка, а чистите посеви се запазват в размер около 650-700 хил. дка. Най-подходящи почвени и климатични условия за отглеждане на фасула има в Североизточна България, където се намират около 2/3 от площите с фасул.
.
Произход.
Обикновеният фасул, който се отглежда сега в нашата страна, произхожда от Централна Америка (Мексико, Гватемала), където е отглеждан преди няколко хилядолетия. Той е пренесен в Европа оттам. От XVI в. насам американските фасули намират широко разпространение в света, защото имат хубави кулинарни качества. Те изместват много бързо разпространените в Европа по-лоши азиатски фасули (
бел. Под азиатски фасули и азиатска група се визират най-вече видовете от род Vigna, които на времето са били класифицирани в род Phaseolus). В нашата страна американските фасули много скоро изместват баклата, която до средата на ХVІІ в. е била главна бобова (белтъчна) храна на българите. Така около преди 250-300 години американският фасул става наша основна белтъчна храна.
.
Видове и сортове.
Фасулът спада към рода Phaseolus L. обхваща около 150 ботанически вида, от които около 20 вида (
бел.В действителност по-малко тъй като повечето от тези видове вече попадат в други родове.) се отглеждат като културни растения. Според произхода си тези видове спадат към два различни клона:
- американска група, която се отличава с едри плоски чушки, завършващи с дълъг човкообразен израстък, с едри семена и добри кулинарии качества.
- азиатска група, която се отличава с цилиндрични чушки без израстък, с дребни семена и посредствени кулинарии качества.
От всички видове фасули в нашата страна най-много се отглежда обикновеният американски фасул - Ph. vulgaris L. Много слабо се отглежда многоцветният американски фасул - Ph. multiflorus Wild. (
бел. Остаряло, вече синонимно име на аления фасул Phaseolus coccineus L.), който има високо увивно стъбло и се засява в градините. Съвсем рядко се отглежда птичият боб или папудът – Ph. radiatus L. (
бел.. Вече Vigna radiata (L.) R.Wilczek), който спада към азиатските фасули. Той има дребни семена, прилични на соя, с тъмнозелен кръг около пъпа.
Според държавния стандарт БДС 759-52 продоволственият зрял фасул по формата и големината на зърното се дели на пет типа, които съответствуват на петте ботанически вариетета (
бел. Тези ботанически вариетети вече не се смятат за валидни), а именно:
- Чалия едър или плосък (наплатовиден, площак) с едро, но силно сплеснато зърно, с бъбрековидна форма, с вдлъбнат пъп, с дължина над 16-17 мм. Съответствува на var. compressus.
- Чалия дребен или полуплосък със средно полуплоско зърно, прилично на наплати на колело или донякъде с бъбрековидна форма, с вдлъбнат пъп, с дължина между 12 и 15 мм. Съответствува на var. subcompressus.
- Хорос или бъбрековиден - със силно удължено цилиндрично зърно или с бъбрековидна форма, с вдлъбнат пъп, със средна дължина около 15 мм. Съответствува на var. oblongus.
- Облец (тарама) — с дребно кълбовидно зърно, с изпъкнал пъп и със средни размери (1:1:1). Съответствува на var. sphaericus.
- Саръ или дребен полски - със смесени зърна, с овална елипсовидна до яйцевидна форма, с изпъкнал или едва вдлъбнат пъп, със средни размери (дължина: ширина : дебелина = 1,5 : 1 : 1). Съответствува на var. ellipticus.
В нашата страна се отглеждат голям брой местни сортове полски фасул (например
Кортенски,
Радуалски и др.) и градински фасули, които се отглеждат за зелени бобове (
Райкин боб,
Мастилен,
Чер старозагорски и др.). Местните фасули са подобрявани постоянно. Те са продукт на многогодишна народна селекция. В нашите опитни станции и селскостопански институти са създадени над 15 селекционирани сорта обикновен фасул, които са високодобивни и имат ценни кулинарни качества. От чужбина също са внесени и изпитани няколко селекционирани сорта фасул. Засега обаче се разпостраняват най-много местните сортове, а по-ограничено селекционираните сортове, и то в определени райони на страната. От нашите селекционирани сортове понастоящем най-високодобивен е
сорт № 1028, полуплосък (Чалия дребен), създаден в опитната станция „Образцов чифлик“ край Русе, който там дава средно над 170 кг семена на декар. От чуждестранните селекциоцирани сортове у нас се наложи в производството американският сорт Мичиган или Перла, който е къснозрял и неустойчив на суша, поради което дава с 20% по-ниски добиви от сорт № 1028, но се търси за износ.
.
Биологични изисквания.
Фасулът е растение на топлия климат, което се е приспособило към нашите климатични условия.
.
Изисквания към светлината.
Фасулът е растение на късия ден - вирее както на слънце, така и при засенчване. Затова използува по-добре светлината и топлината, той има способност да насочва листенцата си в най-подходяща посока към светлината.
.
Изисквания към топлината.
Фасулът е топлолюбива култура, която за вегетационния си период (от 70 до 100 дни за полските и 110 дни за градинските сортове) изисква обща температурна сума около 1850°. Той пониква най-бързо при 10-12°. Фасулът не понася големи горещини и сухове през фазите на цъфтене и формиране на бобовете, защото те предизвикват окапване на цвета и завръзите. Затова през цъфтежа и нарастването на чушките необходимата му температура е от 18 до 24°, а по-късно за узряването на зърната - около 25-30°. Нормално фасулът изисква топло време през цялата си вегетация. Той лесно се попарва от най-малките пролетни слани. Младите растения загиват при температура от минус 0,5°, а възрастните при минус 2-3°.
.
Изисквания към влагата.
Фасулът е умерено влаголюбива бобова култура. Там има слаба сухоустойчивост и заема четвърто място - след нахута, секирчето и лещата. Сухоустойчивостта на фасула се обуславя от способността да регулира изпаренията на водата от организма си посредством насочването на листенцата си спрямо слънчевата светлина: сутрин перпендикулярно на лъчите, по обед в сухите и горещи часове - изправени нагоре и успоредно на лъчите, а вечер - увиснали надолу. За своето нормално развитие фасулът изисква сравнително равномерно разпределени валежи през цялата си вегетация, но е особено взискателен към валежите през фазите цъфтене и формиране на зърното. Тогава всяко рязко почвено и въздушно засушаване може да унищожи реколтата. Изследванията на И. Христофоров в Опитната станция „Образцов чифлик“ край Русе показват, че благоприятните валежи през фазата цъфтене осигуряват получаването на високи добиви.
.
Изисквания към почвата.
Фасулът се развива най-добре върху топлите, леки и водопропускливи песъчливо-глинести почви, които имат неутрална до слаба алкална реакция, добро почвено плодородие и дълбоки подпочвени води. Неподходящи за него са ,всички студени почви, а особено глинестите, които са тежки, непроветриви и прекомерно влажни за него, а също почвите, които имат високо ниво на подпочвените води и кисела почвена реакция, която пречи за развитието на грудковите бактерии. Трябва да се има предвид също, че варимостта и вкусовите качества на фасула освен от сорта зависят много от състава на почвата. Най-трудно увира фасул, отглеждан върху карбонатни почви, богати на вар.
.
Особености в агротехниката.
Фасулът е късна пролетна окопна култура. Той изисква чиста от плевели почва. Поради това може да се засява след различни предшественици, които оставят след себе си почвата в чисто състояние. На практика у нас фасулът се поставя винаги между две житни култури със слята повърхнина, защото той е един от най-добрите предшественици на пшеницата и другите житни култури. Като късна пролетна култура фасулът изисква следната последователност при извършване на почвообработката: основна - през есента, предсеитбена - през пролетта в продължение на 50-60 дни, следпосевна - късно през пролетта, и междуредова - след поникването на растенията и очертаването на редовете.
Основното торене при фасула дава добър икономически ефект, защото от 70 до 90% от необходимите му фосфор, калий и калций той изисква още през първата половина на развитието си - от поникването до пълния цъфтеж. Той се тори основно с 2 т/дка добре угнил оборски тор или с минерални торове : от 20 до 30 кг/дка суперфосфат, от 50 до 80 кг/дка растителна пепел, а при кисела реакция на почвата - с вар 200 кг/дка негасена вар или 800 кг/дка сатурачна вар. Присеитбено се тори с 10-12 кг/дка амониева селитра, 15 кг/дка гранулиран суперфосфат и 10-15 кг/дка калиеви торове. За сеитба на фасула се избират най-едри и здрави семена, които според БДС трябва да имат висока чистота - над 96 % и кълняемост над 90%. Семето се засява широкоредово на 45 до 50 см разстояние, с гъстота по 30 броя на 1 кв. м., а с посевна норма (в зависимост от абсолютното тегло) от 6 до 15 кг/дка. Дълбочината на засяването е от 4 до 8 см в зависимост от състоянието на почвата и едрината на семената.
При поникването на фасула се започват грижите за неговото отглеждане. При нужда се извършва брануване на посева или обработка с ротационна мотика пряко на редовете за разбиване на почвената кора и за да се улесни никненето. След това се правят три последователни междуредови обработки за разрохкване на почвата и борба с плевелите: първа - след очертаване на редовете, втора - след като растенията достигнат 10-15 см височина, и третата - преди цъфтежа и преди да се закрият редовете от растенията. При суха пролет се извършва влагозапасяващо поливане преди сеитбата. При нормална година се правят от 2 до 3 вегетационни поливки. През време на вегетацията му се води борба с болестите (бактериален пригор, бактериално увяхване, антракноза, сухо кореново гниене и др.) чрез изскубване на болните растения и добра агротехника, а също срещу неприятелите (листни въшки, бобов молец, фасулев семеяд и др.) чрез пръскане или напрашване на посевите с отровни препарати.
При равномерно узряване фасулът се прибира на един път, а при неравномерно узряване - на два пъти. Прибирането става чрез ръчно изскубване, жътва със сърп, коситба с коса или машинно - с жътварка и зърнокомбайн. Машините се нагласяват специално за прибиране на високо растящите сортове, които разполагат чушките си по върха на растенията. Прибирането на фасула трябва да става само сутрин рано, докато има роса, за да се избегне оронването на чушките. След изскубването или отрязването на растенията те се струпват на малки купчинки върху нивата, за да се изсушат на слънце. После се събират сутрин рано, по роса, за да се превозят и овършеят на вършачка с намалени обороти на барабана или на обикновен харман чрез валяк.
.
Добиви.
Средните добиви на фасул от чистите посеви у нас са незадоволителни - 60 и 90 кг/дка. През отделни години са получени над 100 до 115 кг/дка. Постоянен висок среден добив - 172 кг/дка в продължение на 10 години е дал сорт № 1028 в Образцов чифлик" край Русе. Отделни стопанства (ТКЗС, ДЗС) при културна агротехника са произвели над 200 кг/дка, а ДЗС "Дунав" в Свищов е получило от сорт № 1028 по 394 кг/дка. При смесени посеви с царевица фасулът дава по-ниски средни добиви от 25 до 60 кг/дка.
Обърнете внимание, че за Райкиния боб се говори като за отделен сорт.
И малко нагледен материал от мен, защото вече много ме бяха засърбяли ръчичките.
Епигейно покълване характерно за обикновения фасул. Това означава, че си изкарва семеделите над земята. При алените фасули е хипогейно, т.е. семеделите остават в земята и над нея изкарва само младата клонка, което се смята за адаптация към по-хладен климат.
Детерминантен (ляво) и индетерминантен (дясно). При първите върха на стъблото завършва със съцветие и нарастването спира, при вторите стъблото завършва с растежна точка и нарастването продължава.