ГОДИНА 202& СЛЕД ПИЖАМАТА
Фантастичен разказ по действителен случай
Тя спря пред входната врата и бръкна в джоба си. Ръкавицата ѝ бе овлажняла и трудно влизаше. Не виждаше почти нищо през запотения екран на шлема и освен това ѝ беше непоносимо горещо. Измъкна с другата ръка термометъра изпод лявата си мишница и с тревога затърси невидимото живачно стълбче. 36,7. Уф, слава Карантину, нямаше температура, беше си най-проста менопауза. Непохватните ѝ пръсти най-сетне напипаха телефона, тя набра кода, без да вади ръката от джоба и потвърди. Вратата оживя, шпионката се завъртя на всички страни, а после вторачи в нея злобно пробляскващото си око и викна: „Парола!“ „Тежка е царската корона!“ отвърна тя послушно, надявайки се да не е объркала деня. Вратата задаваше паролите за седмица напред и ги сменяше всеки ден. Следваше контролен въпрос. С цялото си сърце се надяваше да е нещо, което знае. Вратата мълча садистично около 10 секунди, а после прогърмя с най-генералския си глас. „Как се е наричало типичното женско облекло в предпижамената епоха?“ О, по вирусите! Как мразеше тези исторически дискурси! Какво ѝ пречеше на Вратата да попита нещо простичко - там за тригонометричните функции или макромолекулите.
Наистина живота става все по-труден. И не че искаше да излиза, не, колко добре си беше в къщи, зад Вратата. Но понякога просто се налагаше. Иначе кой ще обере доматите и марулята в гаража, за отглеждането на които с много труд бе пригодила старото детско корито, превръщайки го в хидропонна вана от изцяло рециклирани материали - пластмасови бутилки и маркуча на прахосмукачката? И кой ще събере яйцата на трите не дотам щастливи кокошки, с които тя честно поделяше новоразлистилата се салата? И кой ще издои козата, за която първо трябваше да наскубе трева? Тревата поне не беше проблем, тя растеше буйно пред самата врата, където някога, казват, имало улица, но тя вече не помнеше добре. А скоро ще трябва и да я остриже /козата де/, щото то и чорапи не останаха вече.
О, Карантино, пак се отплесна! Какъв беше въпросът?
Внезапно се почувства много уморена. Облегна се на стената, предварително напръсквайки я със спирт, също нейно производство. Беше пригодила за целта малко казанче от тенджерата под налягане, подвижния душ и един трилитров буркан.
Та какъв беше проклетият въпрос, вирус да го вземе дано? А да, женска дреха преди пижамата. Хм, че какво ли носеха тогава жените. Не носеха пижами? Замисли се, затвори очи и се опита да си спомни. И видя!
Беше лято. Слънцето сипеше жар. Улиците /по които не никнеше трева/ бяха пълни с ... хора! Хора с голи ръце и нозе, хора с открити лица и длани. Хора, които говореха помежду си, хора, които се прегръщаха. Хора, които нямаше от какво да се страхуват. А ей там, отсреща, по тротоара вървеше самата тя - загоряла от слънцето, със слънчеви очила, с чанта с покупки в ръка /и без ръкавица, колко е странно!/ и с жълта..., жълта..., жълта...ъъъ... РОКЛЯ!
Събуди се от собствения си вик и уплашено отвори очи. Вратата се беше отворила! И там вътре, през илюминатора на изолационния тамбур, докато се поливаше със сапунена вода, видя внука си да върти с всички сили педалите на превърнатото в динамомашина колело
, защото пак му беше изчезнал уай-фаят.
О, Карантино всемогъща, най-после си беше у дома!
Копирано от фб приятелка Лена Пчеларова