Форум HobbyKafe.com

Това ми звучи като една класация за най-нелепа смърт на годината, която бях чела преди време.
Та първо място държеше следната история - на мноооооооооого висок и изключително трудно достъпен връх на планина открили умрял човек, облечен във водолазен костюм, с пълно водолазно снаряжение. Започнало следствие как изобщо човека е успял да попадне там екипиран по този начин. Оказало се, че имало пожар на върха на планината, заради трудната достъпност го гасели с хеликоптери. Та човечеца си плувал в близкото езеро, изследвайки водната флора и фауна, когато хеликоптер го засмуква с водата и го изсипва върху горящия планински връх.
Такива ми ти работи....

Синът ми като малък, след някакъв грип, блед, не яде почти нищо, вече се чудя какво да го правя, на границата на сили и нерви съм, търча в аптеката и купувам витамини за деца, от най-хубавите искам, продават ми мултавитамини на цената на златото, прибирам се, отварям ги, а те едни големи, продълговати хапчета.
Чупя едно хапче със страшен зор почти на две, проклетисвам как дори нямат резка по средата за по-лесно чупене, давам на детето и командвам "пий!", той обаче не може да ги преглътне, реве, плюе.
Взимам следващото и го счуквам в едно хаванче, пак тикам в устата, той се дави от сухите трохи, пак плюе, кисна ги в мляко, накрая с много зор успява да преглътне някаква част.
На следващия ден се повтаря същото и аз вече не издържам, грабвам кутийката и на бегом в аптеката, още от вратата ги почвам - как може да ми продадат такива огромни хапчета за деца, нареждам ли нареждам, аптекарят, младо момче, ме гледа като извънземна, взима от ръцете ми кутийката и ми показва надписа: "За дъвчене".

РОУЗ написа:... "За дъвчене".

Роуз, нямаш равна !

Абе Гео, да му се не види, толкова време се чудя защо имам два твои телефона, дето се различават само по кода

РОУЗ написа:Синът ми като малък, след някакъв грип, блед, не яде почти нищо, вече се чудя какво да го правя, на границата на сили и нерви съм, търча в аптеката и купувам витамини за деца, от най-хубавите искам, продават ми мултавитамини на цената на златото, прибирам се, отварям ги, а те едни големи, продълговати хапчета.
Чупя едно хапче със страшен зор почти на две, проклетисвам как дори нямат резка по средата за по-лесно чупене, давам на детето и командвам "пий!", той обаче не може да ги преглътне, реве, плюе.
Взимам следващото и го счуквам в едно хаванче, пак тикам в устата, той се дави от сухите трохи, пак плюе, кисна ги в мляко, накрая с много зор успява да преглътне някаква част.
На следващия ден се повтаря същото и аз вече не издържам, грабвам кутийката и на бегом в аптеката, още от вратата ги почвам - как може да ми продадат такива огромни хапчета за деца, нареждам ли нареждам, аптекарят, младо момче, ме гледа като извънземна, взима от ръцете ми кутийката и ми показва надписа: "За дъвчене".

Като прочетох историята си спомних една моя случка от миналата зима. Много често боледувам, тъй като работя сред дечица. Никога не ми се разминава без усложнения и антибиотици. При едно от боледуванията ми вземам антибиотика (непознато име). Без да чета информацията от листовката започнах да пия хаповете. Те едни такива големи. Като ги сложиш на езика си се залепват. Едва ги преглъщах. Пък като ги погълна оле-мале. Стомаха ми завира, чак закипява. Така 3-4 дни, аз примирена, че антибиотиците са ужасни, но не може без тях. При последното хапче вече решавам да извадя от захвърлената на микровълновата опаковка да прочета моите неразположения след приемането на антибиотика има ли ги в страничните му ефекти . Тогава виждам, че това, което аз се мъча да погълна с вода са разтворими таблетки

Да ви разкажа случката с моя внук.Не съм много знаеща на компа,уча се сега.И тъй като идват рядко,всеки
път ми показват по нещо ново.И моля аз внука който постоянна играе някаква игра да ми покаже как се копират
снимки.Естествено отговора е след малко и това малко няма край.Ядосано му казвам-ти знаеш ли,че във форума
има една дама която е на 70г и е факир на компютъра,може всичко а пък аз се излагам защото те мързи да ми
отделиш 5 минути.Той ме погледна и продължавайки да играе ми отговори-бабо като станеш на 70 и ти ще си факир.

Iliana59 написа:Да ви разкажа случката с моя внук.Не съм много знаеща на компа,уча се сега.И тъй като идват рядко,всеки
път ми показват по нещо ново.И моля аз внука който постоянна играе някаква игра да ми покаже как се копират
снимки.Естествено отговора е след малко и това малко няма край.Ядосано му казвам-ти знаеш ли,че във форума
има една дама която е на 70г и е факир на компютъра,може всичко а пък аз се излагам защото те мързи да ми
отделиш 5 минути.Той ме погледна и продължавайки да играе ми отговори-бабо като станеш на 70 и ти ще си факир.

Илиянче,заковал те е малкия

Да го черпиш от мен

Ох, присетих се за една приятелка на майка ми - Данчето. Преди години е случката.
Отскочила на кафе в приятелка в съседния блок, по едно време долу врява, викове, сирени... излизат на балкона– пред блока на Данчето пожарна, търчат пожарникари, опъват маркучи...пожарът е от задната страна на блока, не се вижда от тяхнота място къде е точно, та си седят двете и гадаят, обсъждат кой ли може да се е запалил, зяпат пожарникарите, клюкарстват...по някое време пожарникарите свършили работа, тръгва си Данчето, във входа още мирише на дим, а на етажа какво да види – входната й врата разбита, холът пълен с пяна, а остъкленият балкон – целият в сажди.
На балкона печката, на котлона вряла някаква супа, извряла, запалила се, съседи от друг блок видели пушека, викнали пожарна... докато Данчето си пие кафето отсреща.

Нали знаете какво казват старите хора? " Това сега домати ли са? Едно време какви домати имаше. " И аз започвам така. Това сега сесия ли е? Едно време какви сесии имаше. Та действието се развива по сесийно време, и то лятото. Не стига напрежението от изпитите, ами и жега непосилна / не като сегашната /. Из студентския град щъкат хора с помътнял поглед. Отиваме с моя съквартирант да обядваме. Стола пълен / ама какъв стол беше. Не като сегашните /. Тъкмо сядаме и виждаме че наша колежка идва към нас с табла в ръце. Само че и нейния поглед замъглен щото не ни вижда, и сяда на две маси от нас. Сяда и веднага става. Отива да си вземе нож. Решила че и трябва и такъв прибор, а не си взела в началото. Бате Гошо, моя съквартирант, става и и премества таблата с чиниите и на нашата маса с идеята като се върне да седне при нас. На нейната маса сяда студент от братска Африка и без да губи време се залавя със супата си. В тоя момент се връща нашата позната и продължава да не ни вижда, въпреки че и двамата и махаме с ръце. Спира се за момент пред масата, и гледа невярващо " снижинката" който яде нейната / според нея / супа. Колежката сяда срещу непознатия. Без да каже дума взема чинията с основното и започва да се храни. Негъра спира да яде. Гледа няколко секунди невярващо и видимо вдига темпото. Приключва със супата и посяга към десерта. Нервите на колежката не издържат и тя скача готова да избухне като Везувий. Чак в тоя момент ни вижда. Вижда и таблата си недокосната на нашата маса. Конфузията е пълна, а ние умираме от смях.

И за оправдание на колежката ще кажа че вината е изцяло на сесията. Обядваме отново в същия стол няколко приятели. Гореспоменатия бате Гошо става за нещо от масата, и ние скриваме десерта му на стола до съседната маса. Той се връща. Не забелязва нищо. Продължава да се храни. Стига до десерта, ама десерта го няма. В нормална ситуация веднага ще се усети че е номер, ама по време на сесия всичко е различно. Първо пет минути се опитва да си спомни дали въобще си е взел десерт. След това старателно проверява празните чинии пред себе си да не би да го е изял преди основното, и чак тогава надава вой.
Абе времена студентски. Това изречение обяснява всичко.