Не е от блог, от профила на моя приятелка е, но тя пише толкова хубаво, че искам да го споделя някъде...
''От години се вайкам, че ще съборят Катилина, но хич не я събарят дори, а тя сама си рони стените и дъни покрива, със собственото си дишане.
За сметка на това, изненадващо, започнаха да бутат къщата отпред. Нищо и никаква, смотана дори, и хич не съм я отбелязвала, щото какво да й отбелязваш...къща като къща, нищо общо с великолепната в самотата си Катилина.
Тази, невзрачната, никога не е била самотна. Само аз съм свидетел на четири (!) поколения живущи, десетки котки и поне 5 кучета, кой знае семейството ми назад в годините що народ е видяло там.
Най-ранният ми спомен е от кучетата Буба и Янтра и пра-пра-бабата, чийто глас яко бичеше на сопран и пропукваше прозорците: "Бубаааа! Янтрааааааа! Идвайте, шевисеневидииииии!"
И "младата баба", демек - тази, която сега, ако беше жива, щеше да се явява пра-баба, която ме спираше и викаше: "Ей, момиче, красиво си, имаш очи на дяволица!", а аз така се обиждах, ама така се обиждах! Че какъв комплимент може да е "очи на дяволица"? Да не говорим, че тогава 'дяволица' ми звучеше като 'магарица' или 'биволица' и ептен се разгневявах.
Още от малка много обичам дюли, а те имаха една дюля в двора и грам не я беряха. Ама мен ме беше срам да се кача на горната улица да си помоля за дюля, затова измислих план: Понеже дюлята беше стара и крива, чак почти полегнала, и част от нея се надвесваше над нашите гаражи, аз заложих "капан за дюли" - един леген. Че като падат, да падат в легена ми. После майка мнооого дълго време го търси тоя леген Ама тайната, че е бил капан за дюли и някой никаквец-апаш го е свил, ще отнеса в гроба.
От там някъде, от тоя двор, се появиха едни кутрета, дето осинових, ама ги осинових при гаражите, че нашите не ми даваха вкъщи. Нарекох ги Чикита и Чилау - заради някаква песен, дето я чувах така и смятах, че това са имена. Нищо, че кутретата бяха момчета. Горкият Чикита, така и не усети тъпотата на името си.
Там имаше един котарак - Меркурий, дето го играеше старшина на всички котки в квартала. Веднъж Меркурий се заклещи връз дюлята и го спасиха някакви котки от по-горната улица. Тогава той им разреши да му ядат от паницата и когато произволна баба призоваваше на сопран: "Маааац-пис-пис-пис", се струпваха цяла армия котки от навсякъдето. Бабата пищеше, ама какво да прави - Меркурий им беше разрешил.
Веднъж малките дяволи, или момчетата на моята възраст от въпросната къща - единият сламено рус, другият тъмен като конник на Апокалипсиса, така ме цапардосаха с камък връз китарата по време на една война между улиците, че трябваше моят боен другар да ме свестява. Аз отворих очи и промълвих: "Отмъстете за мен..."
И въобще не го казвам, за да се смеете. Нямате представа с каква сериозност го изрекох тогава. Па като скочиха войските, па като се сбиха с камъни и дърве...Сега ако се случи такова нещо, няма как да мине без една сюрия припаднали родители, скандали, наказания и поне едно съдебно дело.
Ма се млатехме, шиеха ни, после си ходехме на рождени дни и после пак...
Ужас.
Къщата почна да затихва. Когато си отиде "младата баба" настана такава тишина...
Никой вече не крещеше: "Бубаааааа! Янтрааааааа!" или "Иванееее! Мартинеееее!", само котки останаха някакви, изчезваха и пак се появяваха. Появи се и една немска овчарка - раса на расите, нищо общо с опърпаните Буба и Янтра.
Живееше се там, ама така - тихо, тихо...
Не че ми пукаше. Самата аз изчезвах и се появявах, пък и (както знаете) се фокусирах върху Катилина - грамадна и красива, и пищяща от самота, и романтична, и магическа, и непостоянна, и всичко, което са онези, дето търчим след тях и им викаме: "Ето ми го сърцето, взимай го, нищо, че си развалина, аз ще те спася с обичане!", а те никога не стават наши.
Въобще не забелязвах другата къща. Тя просто беше нормална и беше вечна. До днес. Днес навестих стария си дом, погледнах към Катилина и в този момент тишината се сцепи. Покривът на малката къща го срутиха, отвътре се виждат детски бюра и етажерки, където някога е имало книги. Утре ще видя какво има на втория етаж, после на първия, после в мазето. И край.
Никога не е била великолепна като Катилина, нито така самотна. Просто когато моментът дойде, тя се огледа, спомни си цялата лудница през изминалите десетилетия - и шума, и тишината, всички прохождащи крачета, всички крясъци, смях, всички кучета и котки, дюлята, дето седеше ей там, подпря се на вишната, която знае от мъничка фиданка, а сега е по-висока от нея, усмихна се и си замина.''
.......................................
Ето и снимка на самата къща Катилина (не ме питайте защо я нарича така, аз също не знам)