В момента чета...

[Гео, граф]

"Като съвсем млад Стоунър бе възприемал любовта като абсолютно състояние на битието, до което, ако ти провърви, можеш и да намериш достъп, вече на зряла възраст бе решил, че тя е раят на някаква мнима религия, към който трябва да гледаш развеселено и невярващо, с познато леко презрение и смутена тъга. Сега, на средна възраст, Стоунър започна да проумява, че любовта не е нито благословение, нито илюзия, той я виждаше като акт на човешко съзряване, като състояние, което миг след миг и ден след ден сътворяваме и променяме с волята, ума и сърцето си."

''... човекът, когото обичаш в началото, не е човекът, когото обичаш накрая, а също че любовта не е цел, а процес, чрез който един човек се опитва да опознае друг.''

Стоунър
Джон Уилямс

[dung]

В момента чета "Паула" на Исабел Алиенде, но нещо ми върви много мудно. А другите й романи ги прочетох на един дъх.
Май ще я зарежа по средата...

[Мариана Бечева]

Днес се рових из нета, за да търся какво е писал дядо Вазов за моя роден край и го открих в " Пътеписи".
Ами... за пореден път словата му ме накараха да се гордея че съм БЪЛГАРКА!
Споделям текста с вас, а ако съм сгрешила темата, моля за извинение.
из " ПЪТЕПИСИ"
ИВАН ВАЗОВ.
„…Минахме Тунджа, която още три пъти ще се минува. Тя тече тука, скрита в тайнствените сенки на високи гъсталаци, из които, навярно, ноще изскачат русалките да се къпят в огрените от месечината вълни. Не зная по-омайно-романтическа река от Тунджа, която прави хиляди прелестни завои из прекрасните долини, блести, синее се, сребри се под чистото небе, между шумести дървеса, и представлява жив образ на един безбурен и блажен живот.Тя е горда с произхождението си: тя извира из могъщите плещи на двата най-големи гиганта на Стара планина – Юмрукчал и Марагидик, отдето ручи и сестра й Тъжа, която, види се, носи името й, гърми по снежни урви, скача от стръмни скали в бездните на планината, а след един час – тиха, мила, тече измежду трендафилови градини, като една победоносна царица, която празнува триумфа си. Рояк ручейки и поточета балкански весело търчат из долината и идат да уголемят свитата й.
Слънцето залязваше. Море от пламъци, рубини и топази блещеше зад зелените бърда пред нас. Горите и хълмовете, и усоите ставаха любовно тайнствени под златната ведрина на вечерния час. Шумата мълвеше наоколо тихо със зефирите и полските щурци-пискуни пущаха редки звънливи ноти из утихналия въздух… Сладки благовония, като из парфюмираните пазви на една фаворитка, разнасяха около нас една страстна упоителна атмосфера…
А Средна гора все повече и повече тъмнееше в лазурната дрезгавина, а разкошната долина сладко и успокоително затихваше, като че ще чете вечернята си молитва, при курението на трендафиловия си аромат, към небесата, а царствения Юмрукчал все още показва на изток бялата си тиара, обляна с последните издихающи розови зари на слънцето и с първите сребристи лучи на месеца…
Хубаво си Отечество мое! Не ще се никога нагледам на божествената хубост на твоята природа. Само твоя образ, мил и величествен, стои неизгладимо в душата ми, която те люби, милува и слави. Малко ли пъти съм се катерил по твоите гигантски планини и съм се чудил и дивил на твоите гори и поля, и райски картини! И колчем ги пак видя, като че то е първи път, а се възхищавам от тях и душата ми се обръща на лира и иска да пее. Само ти, Отечество, само твоята божествена природа вечно съхранява те за мене очарованието си, което е пленявало детинството ми, и младостта ми, и тая възраст на разочарования -дни на жестоки изпитания и мъки. Когато всичките цветя в сърцето ми завехнаха: когато надеждите и младежките ми пориви се сломиха като крилата на устрелен орел: когато в тежката житейска борба умряха много мои идеали, изсушиха се всичките извари за щастие и радост-само ти не ме оставяш още и нежно ми разгръщаш обятия и шепнеш на моето ожесточено сърце думи на примирение, на чародейна утеха и на поезия… Бъди благословено, Отечество мое: бъди честит, балкански раю! Бъди голяма и славна, о, чудна земльо, дето е цъфтяла люлката ми, дето ще се зеленее гробът ми!“

[Гео, граф]

Името Дина Рубина говори ли ви нещо? На мен не, но съвсем съзнателно си купих книгата ѝ само заради впечатляващата корица:



Нищо общо няма корицата със съдържанието, от мен да го знаете. Но не е и нужно, със същия успех можеше да е едноцветна само с имената на книгата и авторката, няма значение. Четох я бавно, на малки глътки, с връщане и препрочитане. Исках да цитирам нещо, но не мога да подбера - трябва да я препиша цялата.

За сюжета ще спомена само, че се върти около любов. Любовта на Петка към Лиза, която избухва в момента, в който осемгодишния Петруха вижда в количката пред един магазин бебето Лиза с огненочервените къдрици, грабва я и си я занася в къщи, за да си е само негова. Ама една такава странна, обсесивна съвсем по руски любов, загадъчна, понякога страховита или пък мистична. Любов на твореца към Жената, която може да бъде въплътена в куклата, която от своя страна е съвършено копие на Жената... абе объркано е! Трудно ми е да пиша за книги, в които постоянно изригват или бълбукат вулканични чувства. До средата че и повече ми се въртеше мисълчица за девиации, но не, никакво отклонение от нормите на една любов. Просто тя е толкова колосална, че обикновен човек като мен не може да я обхване с поглед, трябва да отстъпи назад и да вдигне много високо глава, за да успее. Съзнавам, че звуча малко шизо, но и книгата има такъв нюанс. За да ме разбере някой, трябва да я прочете.

Езикът на Рубина е важен. Даже помоему езикът е един от героите в историята. Нестандартен, експресивен, жив, без повторение на фраза, без грапавина в цялостното звучене, понякога плашещ, след това нежен - точно каквито са и героите. Можеш да интерпретираш езика според себе си, да откриваш всякакви ракурси в него.

Все пак един цитат иначе няма да съм аз :

"След това цял час и половина тези двама полуидиоти бавно минаваха от стелаж на стелаж, отваряха шкафове, оглеждаха, пипаха и дори вадеха кукли от витрините; спореха, прекъсваха се един друг и си бутаха ръцете, изразяваха възторга си, без да се притесняват от нецензурни думи, кикотеха се, категорично не се съгласяваха един с друг; връщаха се към предишните витрини, та да погледнат още веднъж някоя амиенска марионетка на Лафльор от края на XVIIIв. например (поредния Петрушка с лилава кадифена камизола, панталони до коленете и червено-бели чорапи), или пък да опипат цял отряд порцеланови кирайски "дребосъчета'' от края на XV... или с лакоми гримаси възторжено да помиришат една английска восъчна кукла, намерена от професора на битака в Амстердам през хиляда деветстотин - боже мой! - седемдесет и втора, представяте ли си!...
Млъкна, оставил ръцете си да скучаят на ръба на масата като пианист на ръба на клавиатурата, все едно се колебаеше дали да продължи или на госта вече му стига...
И внезапно, неизвестно откъде, най-вероятно изпод масата, запищя пронизително гласче:
- Пусни ме! Пусни ме! Пусни ме още в този миг, мръсник с мръсник!!!
Беше жестока шега разбира се, професорът скочи от стола и почна да се оглежда - безумни черни очи над жълтата престилка. А Петя, за да не го измъчва повече, разкопча сакото си и мълчаливо посочи с брадичка вътрешния си джоб, от който все едно иззад параван надничаше малка нахална кукла и продължаваше да крещи:
- Цял ден ме държиш тука, все едно съм за боклука! Не те е срам, аз к'во ще ям? Простак с простак, ти се наяде, а на Петрушка що не даде?
- О, Господи... - изпъшка професора като разтриваше гърдите си. - На всичкото отгоре сте и вентролок?! Ами предупреждавайте де!..."

Във възторг съм от Рубина! Любовта в книгата ѝ е онази с изгубения разум. Улиците на Прага, Лвов и Южносахалинск са живи, дишащи, почти разумни - също като куклите в ръцете на Петруха. Не мога да пиша повече, тази книга ме обсебва!

[dung]

От Дина Рубина съм чела "По слънчевата страна на улицата". И тя е разтърсваща.
Бях писала за нея в "Резюмирай и познай", но никой не я позна... Явно никой не я е чел. А определено си заслужава!

[Гео, граф]

От Дина Рубина съм чела "По слънчевата страна на улицата". И тя е разтърсваща.
Бях писала за нея в "Резюмирай и познай", но никой не я позна... Явно никой не я е чел. А определено си заслужава!

Издирват ми я от една книжарница, dung, защото била издадена по-отдавна, та ако не я намерят в издателството, ще я търся в Книжен пазар. И друг път съм споменавала колко много държа на езика, на начина на структуриране на произведението (и на други работи де). Рубина има искрящ, силен език, без да е елементарен, напротив - засукани фрази, необикновени словосъчетания, ексцентрични идеи, осъществени просто изумително. Има и завидно чувство за хумор, което често разрежда напрежението. За съжаление на български са издадени само тези двете, но ако се видя в нужда, ще я чета в оригинал, поне руския не е недостъпния за мен английски. Благодаря ти за подсещането

Ти дочете ли Паула! Всеки път когато някой каже, че ще я чете, на мен ми се свива сърцето...

[dung]

Ти дочете ли Паула! Всеки път когато някой каже, че ще я чете, на мен ми се свива сърцето...
[/quote]

Ами не Може би по-нататък ще я завърша.

Почнах "Възвишение" на Милен Русков, но и тя ми върви много бавно...

[Гео, граф]

За Възвишение си е нужно малко време за усещане на диалекта. Когато престанеш да сричаш непонятните думи и започнеш да ги възприемаш на подсъзнателно ниво, тогава идва удоволствието от творбата. То е нещо като да четеш на чужд език, който знаеш добре, но не си ползвал отдавна

[elmaz]

"Кривата на щастието" - Иво Иванов
Български спортен журналист, живее в Америка.
Това са статии за в."Телеграф".
Разказва увлекателно, за интересни хора, има хубаво чувство
за хумор.
Харесва ми.

[Гео, граф]

След Кралицата на юга на Реверте ми беше трудно да се спра на следващо четиво, затова реших да е нещо съвсем, ама съвсем различно като тематика и изказ. Затова започнах Тополи по пътя на Пенко Пенков.



Не е нашия Пенко Пенков, дето работи в БАН с ацерите, само е негов съименник. Този Пенк ми е приятелче по книжки и взе, че изненада приятелите-читатели със своя книга. В личен контакт е абсолютен сладур, с фонтаниращо чувство за хумор и автохумор, едър, подобен на мечка, добродушен, усмихнат - има негова снимка на гърба на корицата, но няма да ви я покажа, за да си купите книжката. И щото съм хитра-хитруша, ще сложа тук ревюто на една друга приятелка, за да не се пъна да измислям аз . Освен това съм прочела само 30-40 страници, оюе не съм си съставила окончателно мнение, но ми е страшно приятно да я чета :

''Представете си, че има място, на което децата от различни епохи се събират и си говорят. И се разбират. Пътят е между тополите, а той води до подножието на три тракийски могили. И там има нещо, което трепти като мараня и се нарича ... Трепкалото. Преминаваш през него и се намираш...., а не, няма да ви кажа.
Само ще загатна, че съдбата на света е в ръцете на няколко луди тракийци.
Историята е едно мило и нежно връщане към детството - със сандвичите-принцески от масло, сирене и яйчица, с хладничката чаша айрян, с кюфтенцата + салатка от домати и краставици, набрани от двора...С разбиращата обич на родителите, които днес все нямат време. Едни прекрасни лета. На топло и уютно усещане за живота. Докато не се появяват едни странни същества, търсещи начин да получат власт над света, който познаваме.
Плаках на тази история, защото за миг си помислих, че това, което разказва Пенко Пенков може - а защо пък не! - да се случи. Времето да не е това, което е, и някъде да има място, където да се срещнеш с хора, които си загубил завинаги. Някак си вярвах, че той ни разказва тази приказка с тази вяра.

Повярвайте ми, той ги разбира нещата.''