Вечните български стихове

[dung]

ЛЯСТОВИЧКИ

. . . Черни кръстчета над мене запокитени -
лястовичките се стрелкат и кръжат. . .
Ах, ще обеднеят неусетно дните ни —
скоро лястовичките ще отлетят. . .

Свидна моя! —
и мечтана, и тъгувана —
утре с тях ще отлетя и аз на юг!
Сбогом, ненагледна!
Сбогом, немилувана! —
с белите пътеки ти оставаш тук.. .

Всички лястовички, обич непогалена,
пак ще се завърнат, пак ще долетят. . .
Само аз при тебе, жалбо непрежалена,
няма да се върна никога назад!. . .

. . .Черни кръстчета край мене запокитени
лястовички над площадката кръжат. . .
Наближи часът прощален за отлитане —
моите очи те гледат-
. . . и тъжат. . .

Пеньо Пенев

[мимка]

И всичко пак е вечно

Голямото е в малките ни дни,
понякога съвсем обикновени.
Една тревичка, спряла отстрани,
улавя думите като антена.

Една калинка с шарени крила,
застанала на белия прозорец,
донася от далечните поля
забравения дъх на прясна оран.

Едно покрито кладенче със лист,
намерено сред камъните тежки,
подсказва, че живота пак е чист,
макар понякога да правим грешки.

Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.

И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее :
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.

Евтим Евтимов
***********************
Обич за обич

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх...
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.

Евтим Евтимов
***********************
Последни думи

Не те обичам,
чуваш ли не те...
тревожен миг,задъхано мълчание...
В очите ти сега не се чете,
ни злоба,ни обида,ни страдание.

Ти сякаш си от камък,
ти си ням.
Аз знам ,че болката е нетърпима...
Не ме осъждай ,ето виждаш сам
над нас се спусна безпощадна зима.

Срещу вилелици ще крача аз,
по ледни склонове ще губя сили,
но няма никому с притворен глас
без обич да прошепна"МИЛИ"

Лиляна Стефанова

Любими за мен

[Малката Ида]

...И само нощем, само нощем
кога и Господ спи, свит в здрача,
си позволявам аз разкоша
във тъмното да си поплача.
Защо ли? Ей така, от нерви,
от жар, от нежност и от мисли.
Причини - колко щеш. Все черни.
И само плач човек да иска!

Д.Дамянов

[Миша]

Нарисувай ме,
щом си художник.
Нарисувай ме с цветни бои.
Нарисувай нозете ми,
нарисувай ръцете ми,
нарисувай ми дълги коси.

Нарисувай ми тяло от восък изваяно.
Направи ме красива, за теб.
Нарисувай ме,
щом си художник.
Нарисувай ме, но без очи.

Да не плачат когато на пътя си срещнат
хорска злоба, сиротни деца
да не виждат бездомни и просещи хора,
да усещат добрите неща.
Нарисувай ме,
щом си художник.
Нарисувай ме с цветни бои.
Нарисувай ми свят,
в който всички сме равни
нарисувай ми слънце, вместо очи!

Анета Джурова

[Малката Ида]

Защо е нужно да ме унижиш,
за да повдигнеш свойто самочувствие?
Нали и ти си като мене жив
и уязвим? И аз не съм Исуска.

Знам как човек докарва се до плач.
Но чуждите сълзи са жалка жетва.
В мига, във който стана твой палач,
аз ще призная, че съм твоя жертва.

Н.Захариева

Парадокс

Вървях през луда радост и лют гняв,
през жежка обич и мъртвешка хладност.
Задържаха ме със прегръдки прав
и от шамари не можах да падна.
Приспивно ме люля в зъл скут мълва,
ръка любовна смля ме като лапа.
И от милувни нокти прокървял,
и от целувки юдини изхапан,
вървя днес, оживял от смърт. Коя
по ред е, ги обърках. Нямат чет те.
От "пляс" и "мляс" съм спрял да се боя.
По раните другарите броя,
по белези от устни - враговете.

Д.Дамянов

Казваш ми: "Тежък и мъчен човек!"
Вярно. Такъв съм. Не искам да споря.
Но във живота - ни лесен, ни лек -
вече ми втръсна от лесните хора.
Тях ще ги срещнеш на път и под път -
не хора, а ангели същи небесни.
Пълен със тях е и пъка светът
от лесните хора.
Те, хората лесни,
ще дойдат край тебе, край мене, край нас
и без да ги викаш. И в лесното само.
В минутата лека и в лесния час,
когато от тях нужда никаква нямаш.
Празни и леки, със дух - пушек лек -
те ще изчезнат в минутата съща,
в която най-тежкият мъчен човек
с най-тежките крачки внезапно се връща.
С най-мъчната дума, с най-лютия лек
ще дойде той раната в теб да затвори.
Да, нека съм тежък и мъчен човек!
Влудяват ме леките, лесните хора!

Д.Дамянов

[Margaritenia]

Жената с белия шал

С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам – защо красотата й, господи, бяла
на човека със малката черна душа си дал?
И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,
наместо да стопли ръката й – бялата – там.
Дали е сляп, Господи, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай!

Ивайло Балабанов

[Малката Ида]

Боса да тръгна... Дали ще боли?...
В тревата да легна... Дали ще е твърдо?...
Детство да върна... Не мога, нали?...
А някога можех света да обърна...
Време да спирам... Дали ще е трудно?...
В локви да скачам... Ще се намокря!...
Света да изследвам – вечно учудена,
без страх, че ще имам петна по роклята...
Цветя да откъсна – сега ми е жал...
Къде ли онази невинност остана?...
В дъжда да се втурна и цялата в кал
да се прибирам при мама...
Облак да хвана?... Ще го изпусна...
След коте да хукна... Ще ме одраска!...
А някога беше филията вкусна
поръсена само със сол и щастие...
Стига ми толкова. Достатъчно раснах.
Вече избирам да се смалявам.
Боса ще тръгна... Боли ме... Прекрасно е!
Божичко... Нека!... Не съжалявам..


Мира Дойчинова

[Миша]

не искам да забравяме...

На днешната дата преди 68 години си отива Елин Пелин , Певецът на българското село , така го наричат, аз бих го нарекла Певецът на българската душа


Забравена песен

Аз знаех една песен.
Трябва да е било много отдавна, още в детинството ми, защото не помня вече нито мелодията, нито думите. Сърцето ми се топи от спомена и копнее да долови и да се изпълни отново с тая сладка пролетна мелодия и тия пълни с тайнственост думи на моята песен, но не може.
И всеки път, когато изляза на полето, видя неговия пролетен празник, срещна взора на срамежливите теменуги, чуя над главата си песента на чучулигата, усетя младата милувка на вятъра, който закача зелените листа и танцува по поляните като момиче: всеки път, когато видя пръснати по черните угари, наведени над ралото бедните деца на майката земя и погледна тоя безкраен пейзаж от селца, пътища и речища, огрян от небесната усмивка — тогава в душата ми се наливат вълни от сладкото томление, от тържеството и надеждата, с които ме изпълваше някогаш моята малка песен. Моята забравена песен!
Есени, когато тежки мъгли легнат на небосклона, когато огнени и златни рани нашарят гората, когато птичките бягат, когато цветята мрат и тревата более, колко мъчно ми е тогава за моята забравена песен!
Каква беше тя? За моето детинство ли разправяше, моето малко селце ли рисуваше? Или то беше песента на бързата рекичка, при която си играех? Или това не било песен, а само тъй ми се струва? Може би това е мъничката другарка на детските ми игри, която сега тихо почива в своето малко гробче! Може би това е нежната майчина милувка, топлата майчина сълза!
Съществуваше ли тя, пял ли съм те, моя малка, мелодична, тайнствена песен, или това са били блажените сънища на едно мечтателно и болно дете?
Плаче ми се за тебе, моя забравена песен!
Дали ще си припомня някога думите ти, дали ще чуя пак твоята нежна полска мелодия?
Тогава, когато, уморен от живота, легна да си почина в гроба, освободен от хилядите предразсъдъци, които правят живота мъчен, от хилядите условности, които го правят суетен, когато над мене се зазеленее тревица и цъфне саморасла шипка, когато забравя всичко и моят ум престане да търси истината и да се тревожи от лъжата за добро и зло — тогава, в тая гробна тишина, аз вярвам, ще чуя тебе, моя сладка забравена песен, и под твоята тиха мелодия, и под твоите тайнствени и мили думи ще спя, ще спя тихо като на майчини си скути.
Елин Пелин

[viktoriaivanova]

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, СТУДЕНТИ - настоящи, бивши, бъдещи!

---------------------------------------------------------------

СТУДЕНТСКИ СПОМЕН

Аз не зная защо, но когато с теб бяхме студенти
и варихме кафето с един разкривен бързовар,
и след сесии режехме всички конспекти на ленти,
две стипендии стигаха да си моя царица, аз – цар.
И събирахме с песни в нощта пощръклелите котки.
Две-три кучета виеха с нас и ни гледаха с тъжни очи.
И се чудех защо 6 милиарда живеят под покрив?
И не тегне ли покривът на човек цял живот да хвърчи?
И не е ли Земята едно старо, добро общежитие,
във което за малко – за последния изпит дошли,
се прибирахме с теб да отдъхнем от дългото скитане
и заспивахме чак след безсънните трети петли?
Подир всичко това други дни и за нас придойдоха.
И над двете заплати клатим своите умни глави.
Ала ти не тъгувай! – само с нашия данък общ доход
някой влюбен студент по пътеките наши върви.

Валери Станков

[сюзан]