Лирика

[Светката]

[JuliS]

Очите ми танцуват във небето,
сияйни днес прегръщат птиците.
Рисуват нежни стъпки, шепот,
със древен отпечатък по зениците.
Сърцето ми танцува влюбено
и в танц превръща всеки повей в клоните.
И всеки звук е песента изгубена...
И ветровете в мен са луди... Гонят ме..
Ръцете ми приветстват утрото
и то във мен се ражда, в спомена.
Нощта напуска моят сън - безумен е -
от ехото съм светлина, отронена.
Танцувам във прегръдките на слънцето.
И то ме носи с обич над земята ни.
И в мен заражда се на обич зрънцето,
Което Сам посял си във душата ми.
JuliS

''Слънцето, което ме сбра,
сега не може да ме разпилее ... ''
Халил Джубран.

[Гео, граф]

Какво каза старият дъб, когато го отсякоха

Беше бърза ръката. Брадвата беше остра.
И се сринах за миг.
Точно любех небето.
Изхрущяха зелените мои кости
вместо вик.
Не намразих палача. Невинно е острието.
И на земята, която пое ме, простих.
Ала сапът, свързал брадвата със ръцете,
е от жълъда, който родих.

Силвия Недкова

[viktoriaivanova]

Джулс,
харесвам как очите ти танцуват!
Поздравления!

[viktoriaivanova]

СИНОПТИК.БГ

Април.
Усеща се
като март.

[Светката]

Еротично предложително
Да стенеш искам щом те обладая.
Да закипи неистово страстта.
Да се усетиш стигнала безкрая
със впити нокти, котви във плътта.
Струйки пот с наслада да се смесят.
Гласът ти да е шепот от екстаз.
Косите, като разпиляна есен,
с дъха си зачестен да милвам аз.
Погледът ти жаден да танцува
по мъжкото ми тяло нежен блус.
Да чувстваш, че си с мен, да ме целуваш...
Страхът, че ме загубваш, да е чужд.
С напуканите устни от наслада
оазис да откриеш в мойта страст,
а любовта, двуостра, без пощада
да бъде впримчена до болка в нас.
Да молиш този миг да продължава,
(в безкрайност да прерасне, може би)...
Такава близост на един се пада.
Поискай ме сега... и ме вземи...
Валентин Йорданов

[Гео, граф]

Наследство

Такава съм.
ПрокЪлнала ме мама
да виждам красотата у злодея.
И даже там, където кълнче няма
да се събуждам и заспивам с нея.
Посял ме тате в мрак да се оглеждам.
И с дървени хриле да дишам утро.
Добро над зло до тъмно да нареждам
и да отсявам плевели отвътре.
И рало дали ми, да тегля иго
в безплодната земя на Аза черен.
И две зеници, за които стига
едно сърце в калта си да намерят.

Меги Гювенал
нашата secret_rose

[milena02]

Да се отчета в хубавата тема с две стихотворения на Бойко Ламбовски:


СПОДЕЛЯНЕ НА МЕТАФИЗИЧЕН ОПИТ

На Панко

Човеците отглеждат плодове,
стада и челяд в земните градини.
На много и различни богове
се молят за реколтата си, сине.

Аз тези богове по имена
познавам, но не съм им бил на гости.
целвал ме е с кратка светлина
единствен Пеперудения Господ.

Той всеки ден, докато си дете,
кръжи над теб с прозирното си тяло,
и бликове танцуващи плете
като видяло слънце огледало.

Но ти не го и забелязваш - не.
Тогава още сам си пеперуда,
размахала криле и колене
в поток от непресъхваща почуда.

А после той е друг. Дали цвета
мени, или се вдига в своя космос;
все по-широка сянка над света
намята Пеперудения Господ.

И става синкав и недоловим.
За миг го мернеш - кацнал върху храма,
но ето - пеят, служат му, а дим
е вече той и никакъв Го няма.

Или - подобно бомбардировач
над пясъците тъмен кръст развява,
а след секунда - нищо. Тънък плач
на мястото му се доизпарява.

Светулчесто разсее твоя мрак;
ти почнеш да ликуваш - Той въздиша.
Отец намериш ти, а Той - сирак...
Ти тържествуваш; Той си е отишъл...

Внимавай, сине - Той изглежда плах,
и лековат, и присмехулник просто...
Не е така: и с тихия си смях
е страшен Пеперудения Господ.

Мнозина се догаждат за това,
и правят всичко, за да оглушеят.
Но оня смях расте като трева,
а после ни затиска като нея.

Дано усетиш яркия му зов
през някоя Марина, Нина, Ина...
Човеците го смятат за любов -
възторг и Божа мъка то е, сине.

Дано, когато напълзи все пак
и теб смехът, всесилен като троскот,
не се страхуваш вече. То е знак
за близост с Пеперудения Господ.



* * *

Мразя да чета и да пиша стихотворения
мразя да бързам мразя да се мотая
мразя да ставам рано мразя деца кучета и хлебарки
мразя роднини приятели колеги и врагове
мразя инкасаторката мразя домоуправителя
мразя Цецо Горанов евреите и арабите
мразя правителството и опозицията
мразя честния и нечестния труд
мразя тъпото кино мразя тъпите зрители
мразя тъпите просяци и тъпите богаташи
мразя тъпите попове мразя тъпите атеисти
мразя тъпите почитатели и тъпата им възхита
мразя да напълнявам мразя да се напивам
мразя да нямам пари мразя да ги печеля
мразя още много неща но цялата ми омраза
е крехка като видение крехка като мечта
пред озъбената доброжелателност
не неизбежния свят.

[viktoriaivanova]

Споделям с вас любимото от три десетилетия стихотворение - на Петър Анастасов, редактор и издател на последната ми книга.
И една интересна случка, свързана с това стихотворение - също отпреди толкова години:
Рецитирах наизуст това стихотворение навсякъде - на сбирки с приятели, на гости,пред колеги , на път, в ресторанти, в кафенета, на улицата, навсякъде където ми се отвореше възможност да представя едно великолепие в поезията. На една сбирка с приятели, пристигна семейство, с което се запознах същата вечер. Запленени от стихотворението /и от мен/, след седмица получих като подарък ръчно изработено от орех трикрако столче. Пожеланието бе да сядам край Млечния път. Бях на върха на щастието. /Мъжът бе учител по трудово обучение и го изработил за мен, заедно с учениците.
След десетина години, когато Петър Анастасов дойде във Враца на Ботевите четения, му разказах тази история. И, естествено, изрецитирах и стихотворението му. И двамата се просълзихме.


ПЕТЪР АНАСТАСОВ
* * *
В полунощ
ще си взема трикракото столче
и ще седна край Млечния път.
Аз опитах от всички наслади и повече
не желая да служа на своята плът.

Поживях на земята, за нищо не плача,
само дето пропуснах да бъда щастлив.
Но ще бъда навярно, когато палача
се надвеси над мене, добър и вежлив.

И навярно под лудата лунна секира
ще усетя в един възхитителен миг,
че човекът се ражда, когато умира
и с това е безсмъртен, и с това е велик.

Аз отвикнах от близкия край да се плаша,
много свои неща не довърших докрай.
Но докрай ще изпия отровната чаша,
а пък вие решавайте - ад или рай.

А сега
ще запаля цигара от горест
обгорен от поредната земна беда,
и ще хвърля кибритена клечка отгоре,
а пък долу ще мислят, че пада звезда.

[Светката]

Ако решиш да уловиш мига,
то по-добре не се бави,
не се повтаря нищо на света,
не се повтарям аз и ти.
Не стига никога един живот,
за всички истински неща,
да преживеем болка от любов,
и да забравим след това.
Не питай своето сърце,
дали да бъдеш или не,
вземи мига такъв, какъвто е,
накарай времето да спре.
Мига случайно ако уловиш,
дори да бъде закъснял,
знай този свят не ще го промениш,
но ще си истински живял!
Александър Петров