"ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Аватар
rumivarna
Кафе машина
Мнения: 3564
Регистриран на: Сеп 20, '10, 14:57

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от rumivarna »

Ангелина, прекрасно беше четенето на твоето писание..... Направо се отнесох и не исках да свършва! В главата ми вървеше "филм" с твоите герои, а около мен замириса на топъл леб :D Спомни ми за фурната в моята махала от детските години. При нас леба не идваше, а се викаше "Извади ли фурната" :D
Че и съвпадение има с твоите спомени и моето настояще - моята градинка е в село Доброглед :lol:
Чакам с нетърпение следващата част :daaa:
Никога не се страхувай да правиш това, което не умееш. Помни, че Ноевият ковчег е направен от любители. Професионалистите са построили Титаник.
http://rumivarna60.snimka.bg/?user,albums" onclick="window.open(this.href);return false;
Аватар
Emilly1212
Кафе машина
Мнения: 4357
Регистриран на: Май 10, '15, 21:16
Местоположение: Троян
Дал благодарност: 1650 пъти
Получил благодарност: 585 пъти

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от Emilly1212 »

Благодаря ти Ангелина, за това, което ни подари. Докосна душата ми и върна и в мен спомените от моето детство на село. Толкова е мило...Благодаря ти за начина,по който си го написала, наистина си талант! :tzvetentze:
Започнах да чета, докато бях на работа, ама спрях, че неудобно...Обаче постоянно ме човъркаше, взех си телефона и се скрих на "едно място " - на един дъх изчетох всичко. Чакам с нетърпение продължението! :tzeluvka:
Най-важните неща на този свят са онези, които нямат етикет с цена, защото колкото и много да струват, не могат да бъдат нито купени, нито продадени!

Нашето любимо място - Emilly1212
Донка Тодорова
Кафеджия/Кафеджийка
Мнения: 1305
Регистриран на: Мар 29, '13, 11:11
Дал благодарност: 130 пъти
Получил благодарност: 63 пъти

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от Донка Тодорова »

Ангелина, разказът ти ... замириса ми на топъл ляб/леб/ и прах от топуркащи крачета. Наистина си благословена с много таланти.Дано имаш време за всичко, което душата ти иска , а аз очаквам с интерес следващите ти произведения. :tzvetentze:
Аватар
liubami
Кафевар/ка/
Мнения: 789
Регистриран на: Яну 11, '13, 13:08
Местоположение: софия

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от liubami »

Браво,браво,браво!
https://flickr.com/photos/147607694@N05 ... 9499790383" onclick="window.open(this.href);return false;
Аватар
Angelina_S
Кана кафе
Мнения: 645
Регистриран на: Авг 16, '11, 10:07
Местоположение: София, кв. Княжево
Дал благодарност: 101 пъти
Получил благодарност: 83 пъти

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от Angelina_S »

Хайде, още една историйка от мен: :tzvetentze:

---------------------------------------------------------

....... ....... ....... ОСТА НА БЕЛИТЕ ГЪСКИ, БАБА ГЬОРГИ́ЦА И ДЕДО РАФО-ШИ́ЛЯКА

Белите гъски
Моята широка безименна улица…, всъщност – черният селски път, ограден покрай от дудовете и Поро́а, тръгваше да се катери към нас от площадчето след моста, право по въ́рлото пред Кооперацията на Павлина и опираше о нашата бяла бина́ с големия червен вра́тник, украсен с два зелени слънчеви диска от метал, вписани в бели ромбове. Там сякаш спираше за малко пред пейката, засенчена от дебелия варосан дуд, където по обед често морно запладняха овцете и с плавна чупка на североизток се отправяше към полите на осеяния с лилаво безсмъртниче баир под Ловния дом.
Тази почти права отсечка с висока видимост се явяваше нещо като писта и вечер неизменно се изпълваше от едно важно и опасно събитие, което следваше строго разписание и, ако искате вярвайте, досущ приличаше на военен парад с ескадрила от ниско прелитащи изтребители – прибирането на гъските от ба́рата!

Гъските на село бяха стока със сериозна численост. Всеки двор гледаше някакви, минимум десетина, а нашите не помня да са били по-малко от петнадесет. Откакто се знаем, все сме имали по един-два гъсъ́ка с няколко гъски и несметен брой бибе́та, които издаваха много сладки и напевни гърлени подсвирквания, докато бяха само на жълтеещ пух и още не можеха да крякат и да съскат.
Та така, по тукашния край на селото сутрин от всяка къща бабката или дедкото пускаха из портите своите наперени гъши фамилии, които в строга йерархия и по независими маршрути се отправяха към ба́рата, клатушкайки се по стръмните пътеки из Поро́а. Не съм споменавала, че по къщите нямаше течаща вода, повечето домове черпеха от герани с помпи, обаче през пъта, на всеки пет-шест къщи бяха разположени питейни чешми на водопровод, които се ползваха за пране, за раздумка и за пълнене на домакинската посуда от бардаци, дамаджани и котли. Всяка от чешмите се оттичаше по вада през Поро́а, а до вадата неизменно имаше и пътеки за слизане до ба́рата. По изгрев гъските хлътваха с навирени трътки из тия влажни шубраци, после по цял ден се къпеха из вировете и ритуално се прибираха чак привечер.

Е, това прибиране беше грандиозно и се извършваше по съвсем различна схема. Вместо да се разделят по къщи и да поемат кротко и семейно по малките пътечки към портите си, гъските по отсамния брег на Цибрицата вечер се строяваха в няколко лъча и от реката тържествено се стичаха на голямо ято до върлото пред Кооперацията. Бяха такова множество и така запушваха и трите пътя там, че нищо не можеше да премине – дори кола! После с шумни препирни и организационни крясъци гъсъ́ците повеждаха птиците на групи и заставаха по реда на къщите в очакване (нашите бяха по средата на ятото). Отвореше ли се дори и една порта по улицата, от която да се подаде забрадена глава и с висок напевен глас да подхване: „Би-би-би-би-би! Гир-гир-гир-гир!“, първо се разкрякваха и запърхваха гъските на повикалата жена, но после очите на едроглавите водачи започваха да хвърлят струи от зли мълнии, със съскане те изпъваха шии стремително, разперяха крила над метър и се отделяха от земята с мръсна газ, повеждайки след себе си завихрящата се бяла вълна от ниско летящи женски, сподиряни от панически пищящи и съпѝнящи се бибе́та.
Страховита гледка!

Над цялата улица, прорязана от косите лъчи на залеза, се разстилаше турло́ от златист прашоляк, шумът беше толкова оглушителен, че нямаше как да го надвикаш, а клет човек, попаднал в капана на ятото, знам ли, трябваше направо да се просне по очи, за да не бъде повален с груба сила или заслепен от вихрушката.
Не искам да ви описвам какво пребиване ми е устройвало това гъше цунами, когато веднъж непредпазливо се оказах на пътя му със своето крехко детско колелце, марка „Школьник“. (После дълго помнех гъсъ́ка, който ми се разсъска и ме цапардоса с крилете си и го гонех по пътищата с една пръчка.)

Достигнеха ли до своята порта, гъските рязко се „откъртваха“ от туловището на вълната и с високи крясъци на радост и превъзбуда поемаха по серпентиновите разклонения между дуварите, а после влизаха в дворовете – с гушите напред и повдигнати на пръсти, като златните български момичета, напускащи очертанията на терена след поредното си победно съчетание.
Приветстването на гъшата делегация беше съпроводено от трогателни сцени, гъсъ́ците бдително сновяха покра́й и барба́реха ниско с човките си, дочуваха се женски подвиквания на чист гъши език и, едва ли не, се разменяха прегръдки и целувки с ненагледната стопанка, която стоеше умилена и току им пръскаше жълт кукуруз от крината или направо от престилката си.
И така всяка вечер, пред всяка къща!
А като подминеха нашата порта, оредели вече, последните гъски пак тичаха като изпущени – съвсем до края на улицата, а и на самото село, където беше къщата на…

Дедо Рафо-Шѝляка
Дедо Рафо, поне от годините, които аз помня, живееше сам. Имаше голям подреден двор точно на завоя за Пункино кладенче и от входната му врата се тръгваше по една наистина впечатляваща пътека, цялата обточена с високи метли – като че ли минаваш през зелен пухест тунел! Беше много сърдечен човек и ни черпеше с жълти малини.
Но най се отличаваше като единственото създание измежду дедовците ни по село, способно да се заиграе с малки деца и да ги заплени.

Тогава бабината махала все още беше пълна с по-големите внуци и внучки на съседските домове, а ние от ранна пролет се събирахме на пейката пред нас. И ето, точно преди да мръкне, с колелото се задаваше дедо Рафо от своя край на улицата изпод баира – обут в галоши и бели вълнени чорапи, с втъкнат вътре черен голф (всички възрастни мъже носеха такива широки панталони от тънка вълна, не точно потури, но в никакъв случай права кройка), с някоя тъмна риза и елек, и с една избеляла ватенка на гърба. Беше източен и дългокрак, с деликатни ръце. Лицето – слабо, но окръглено и симетрично, с изразени скули, малко стърчащ нос с големи ноздри и неимоверно живи тъмни очи, които сякаш приемаха блясъка и извивката на усмивката му. Ходеше леко брадясал, имаше гъсти и сключени вежди, бриснати с по няколко дълги бели косъма в центъра на челото, сякаш са оперените мустаци на аристократичен котарак. Ушите му бяха пеленгарести и стърчаха, а някъде върху тях, може би за да ги поприбира, на яйцевидната му глава се мъдреше дълбок черен каскет, който му придаваше особено колоритно изражение и контурираше драматично дяволитите му очи, заравяйки пламъка им съвсем надълбоко – под три пласта вежди и клепналата черна козирка.

Дедо Рафо умееше да мяука като изгубено коте, ама толкова истински, че направо да те разплаче, без изобщо да си отваря устата и човек не можеше да разбере откъде идва звукът! Като ни видеше, затаени на пейката, доближаваше ни, опираше колелото на дувара, клякаше из близката по-избуяла тревичка, протягаше ръцете си напред със сключени шепи и почваше да нарежда:
- Те́ го ма́ченцето, глей кво а мъни́нко, аууу, чрънко́ и белко́ и има сини оченца, не видите ли го, ма? – И ние се налепяхме покрай него. – Те́ го те́! Те́ го те́, я́ле го тука из тревата! Мрня̀че, чуаш ли го? Миииуу, миуууу!

И дедо Рафо, приклекнал и пъргав, независимо от годините си, които никой никога не разбра, започваше да гони с пружиниране въображаемото коте из тревите, захлупвайки го с длани и оставяйки го пак да побегне и да запищи, като не ни изпускаше от поглед.

Толкова пронизително котешко и плачевно беше това мяукане и така кънтеше между бина́та и грамадните върби на Поро́а, че аз се побърквах – както от страдание по котето, така и от съмнения, че дедо Рафо ни баламосва. Гледах ту в ръцете му, които шаваха из тревата на метър разстояние, ту дали си помръдва устните, надничах не трепват ли мустаците му и се напрягах да отгатна посоката на гласа, кляках и залягах, да не изпусна нещо, а той се смееше сподавено. Като усетеше, че сме лапнали въдицата яко и вече всички лазим след ръцете му, се изправяше и, уж държейки „котето“ в шепи до гърдите си, продължаваше да мяука, но се упътваше към Поро́а и…, за наш най-голям ужас, го пускаше в шубрака, защото там с изразително мяукане изведнъж изскачаше и „майка му“ – да си го дири. До последно ме глождеше, че тия котета са от плът и кръв и копнеех да ги намачкам, изпровождайки дедо Рафо с жален поглед, докато той мило обещаваше пак „да ни фане ма́ченце“, взимаше колелото и с победоносна тържественост се отправяше Одъ́нака.

Баба Гьорги́ца
Точно в средата между тези две напрегнати полюсни точки на улицата, белязани от сборището на гъските и къщата на дедо Рафо, всеки ден се наблюдаваше шетането на един неотразим и също толкова характерен образ – прегърбената баба Гьоргица. Движенията на нейната дребна и суховата фигурка, която щапукаше през пъта до най-близката чешма, има-няма на всеки два-три часа, теглеха оста на симетрия между двата хоризонта и сякаш уравняваха човките на мисловната везна, връз чиито блюда тежаха събитията и хорските присъствия от двата края на улицата.

Черният силует на баба Гьоргица беше един смайващ прав ъгъл, който, за моя най-голяма изненада, понякога започваше да пресича белия прах на улицата баш в най-пържещата жега и се открояваше като геометричен рисунък от въглен на бяло платно. Тя носеше вода. Така ситнеше, че изпод полите ѝ почти не се виждаха крачки, а слабичкото ѝ тяло, изопнато до раменете, се плъзгаше водоравно над пътя и човек оставаше с усещането, че ако не беше главата с черната забрадка, леко вирната напред, та да скъси малко водещото рамо на ъгъла, центърът на тежестта ѝ можеше да я катурне и да я забие в земята. Тя вървеше приведена о́две и никога не се изправяше! Ама до такава степен никога, та чак се чудех как я слагат да спи – дали само на ребро, опряна ниско о някой ъгъл на къщата или пък по гръб, в равновесен седеж!?
Беше трудно човек да срещне баба Гьоргица. Тя не вървеше по пътя, а само го пресичаше – до чешмата и обратно. Лицето ѝ не стигаше чуждия ръст, не се изпречваше пред чуждите очи. Нейният свят беше обърнат към земята – там, където ние тъпчехме с нозете си. Беше стара и изглеждаше по-древна от папирус, а бръчките пронизваха смуглите ѝ обра́зи гъсто, като резки по кората на дъбово дърво. Изпод забрадката и́, над челото, се подаваха прибрани бели коси и сега, докато я описвам, си давам сметка, че винаги съм я виждала само в профил. И, да, при все дребните си пропорции, вечната си смълчаност, сгърченият вървеж и непрекъснатото мъкнене на посуди с вода или на изпрани и извити дрехи от чешмата, тя излъчваше сила и решимост. Излъчваше живот!
И… в престилката си криеше най-фантастичните орехи, събрани току-що, след като са паднали и са се пръснали в земята. Тя почти не можеше да носи нещо повече от самата себе си, но подобно на много добри души от селото, умираше да ти засвидетелства своята любов и уважение, като с нещо те почерпи. Този мълчалив жест беше привилегия!

Вероятно ще се запитате какво свързва гъските с тия два нахвърляни човешки портрета, освен улицата? Аз ги свързвам. Дедо Рафо беше върлинест, миловиден, бъбрив и изобретателен, като непораснала невеста, която все гледа да побегне из къщи, за да си доиграе с децата, а баба Гьоргица, ако и педя-жена, сновеше обрана и стегната като воин, сбъркал доспехите… Дори в момента душата ми върви там и отново се свива от уплах, че в далечината се задава ятото, тъмно и сгъстяващо се като облак на фона на ниското залязващо слънце и, току виж, докато тя едва пристъпя към портата, като нищо може гъските да подхванат безмълвната ѝ черна фигурка и да я понесат на крилете си – чак до къщата на дедо Рафо…
Аватар
tili
Кафеджия/Кафеджийка
Мнения: 1812
Регистриран на: Юни 25, '14, 16:09
Местоположение: София

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от tili »

Аз тук само се записвам и довечера започвам да чета. Навлизам в нов свят с притаен дъх. Много ми хареса началото :tzvetentze:
Аватар
juliboss
Кафевар/ка/
Мнения: 891
Регистриран на: Яну 15, '15, 15:45
Местоположение: София

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от juliboss »

хм, Анджи, много уютни, топли, вълшебни, обични, живителни, палави, лъчезарни....разкази :tzvetentze: Богати като градината ти, завладяващи като гласа ти :dovolen: с огромно удоволствие ги чета и си спомням детството в моето село, където само трябва да заменя гъските с кози, бабите и дедовците бяха същите и усещането за живота и слънчевите ваканционни дни е същото :dovolen: ти пиши, пиши...ние ще се греем :liubov:
Аватар
liubami
Кафевар/ка/
Мнения: 789
Регистриран на: Яну 11, '13, 13:08
Местоположение: софия

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от liubami »

Благодаря за удоволствието :tzvetentze:
https://flickr.com/photos/147607694@N05 ... 9499790383" onclick="window.open(this.href);return false;
Аватар
Angelina_S
Кана кафе
Мнения: 645
Регистриран на: Авг 16, '11, 10:07
Местоположение: София, кв. Княжево
Дал благодарност: 101 пъти
Получил благодарност: 83 пъти

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от Angelina_S »

------------------
Хехе, в селските групи ми откриха фактическа грешка, та с леко закъснение вмъквам уговорката, че явно съм смесила образите на дедо Рафо и на дедо Симеон, ама съм била на около 5 години по това време. Тогава баба взимаше метли от него и казваше: "Да одиме при Рафо-Шиляка за метли", а сме се отбивали и до къщата на дедо Симеон, с подредения двор, който описвам - той също правеше метли. Ще редактирам, няма страшно! За успокоение на знаещите и на близките. :tzvetentze:
Но във форума няма да пускам редактиран текст.

Ако някой може да слее двата ми последни поста, ще се радвам! :daaa:
nora
Кана кафе
Мнения: 683
Регистриран на: Фев 6, '12, 19:22
Местоположение: София

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от nora »

Аферим Анджи, машаллах!!! :tzvetentze:
Публикувай отговор

Обратно към “Литературен кръг за аматьори”