Sci-fi, фентъзи, киберпънк и други дивотии

[Гео, граф]

Геновева Димова
Мръсни дни

Снощи до късно, до много късно четох, днес на бачкането я довърших. Ей, отдавна не ми се беше случвало така да ме заплени фентъзи, ама от най-приказния вид, с всичките му там чудовища, магии и як екшън. Май от Кралете на Дивото на Йимс. Не че е велико произведение, без което не бива да изживееш живота си, но ми достави истинско удоволствие.
Историята е шеметна, образите са отлично изградени и реалистични до степен да ми идва да ѝ плесна един шамар по циг@нски на главната героиня. С две думи веселяшко фентъзи за отмора и проветрение на бръмбарите в главата. Нямам търпение да излезе и Страшни нощи.



След като прочетох книгата, потърсих друга информация за авторката и открих два нейни разказа в Читанка.бг (да се слави името ѝ ).

Прекрасната вечер, когато умрях

Започнах го сутринта в метрото и едва се устисквах да не се изхиля гръмовно за смущение на останалите пътници. Хареса ми не само заради веселяшкия начин на писане, но и заради факта, че протагонистът е китарист, блъснат от пиян шофьор с джип . Само един цитат за зарибявка:

''Свестиха ме едри капки дъжд, които забарабаниха по челото ми и пролазиха в косата. Чувах гласове, но не можех да отворя очи. Върху гърдите ми явно лежеше слон.
— Ще интубирам! — провикна се възторжено някой. Звучеше сякаш му предстоеше да се качи на въртележката в лунапарка с голям розов захарен памук в ръка.
— Можете ли? — попита го непознат женски глас.
— Сестра Иванова — позасегна се оня с памука, — аз съм дипломиран лекар!
Нещо метално и студено отвори устата ми и в гърлото ми беше набутана тръба.
— Вътре съм! — възкликна лекарят. — Обдишвайте!
Усетих как дробовете ми се изпълват с въздух.
— А сега ще хвана венозен път! — обяви следващата точка от шоупрограмата си докторът.
Стана ми лошо. Искам да кажа, стана ми по-лошо. Имам ужасна фобия от игли, особено игли в спринцовки и най-вече игли в спринцовки в ръцете на млади, неопитни, определено садистични медици. Отново изгубих съзнание.''

Авторката е българка, живееща в Шотландия и пишеща на английски. Уважавам българки, живеещи в Шотландия и пишещи на английски, особено след като се запознах с романите-пътеписи на Капка Касабова. Забравих да спомена, че съм впечатлена и от избора на имената в книгата - първоначално звучат леко странно, но с течение на разказа се наместват удобно в съзнанието на читателя (в случая в моето) - Косара, Маламир, Асен Бахаров... Винаги съм се дразнила от добре поставени имена на герои, които постепенно се трансформират в съкратени форми, често нелепи. Ето започнах другия ѝ разказ Драконът и портокаловия сок и на секундата ми се навря в лявото око съкращението Влад от Владимир. Защоооо!?! Или е Владимир или е Влад! В такива случаи все се сещам за Нефертити. Ако тя е героиня на роман, дали съответният автор ще съкрати името ѝ на Тотка примерно ... И докато се чешех раздразнено по главата, забелязах, че автор на този разказ е пак Геновева, но не Димова, а Детелинова (пляяяс по челото!) ... Обаче и тя ми хареса, много при това !

[Гео, граф]

Като съм казала, А, да кажа и Б!

За мен истинското фентъзи е епическото в стил Меч и магия. Легенда на Гемел ми даде всичко, което искам, допълнено с изключително важната добавка - чувство за хумор. А толкова дълго отказвах да го чета, след като Троя ме подразни и не ми хареса, даже леко я нахейтих преди години. Поръсвам си главата с пепел заради това ...
Сега се потапям в следващия том на Сага за Дренай - Кралят отвъд Портата и очаквам същата литературна магия, ако не и повече.
Великолепен Дейвид Гемел !

Това съм писала на 6 февруари.



И един скрийншот за илюстрация:



Два дни по-късно:

Да си бях останала само с Легендата, щях да запазя доброто си отношение, а то ... Още мисля какво толкова ме подразни в Кралят отвъд Портата и май го измислих - Гемел копира сам себе си в авторско безсилие, което ми говори за комерс, а замирише ли ми на комерс, обикновено дърпам шалтера и трудно прощавам. Поради тази причина спрях да чета Алиенде, Е.Е.Шмит, натам върви и Реверте. Кофти, но предпочитам да запазя първоначалната еуфория, затова по-добре да не ги чета. Може би ако не бях прочела Кралят веднага след първата, ако бяха минали няколко години и я бях позабравила, щях да я приема, с резерви, но щях да я приема. А сега така ми се наби клишето, че чак не ми се посяга повече към този автор. Ще пробвам Риганте (след време) и ако не се промени схемата, с цялото ми уважение ще изметкам и Гемел у лево ... Мразя да се разочаровам !

[Гео, граф]

Селцето
Кир Буличов




Нали знаете, че руските фантасти доста се отличават от англоезичните и като тематика, и като начин на писане, и някак успяват да вмъкнат в творбите си социалните взаимоотношения, ама по техния специфичен начин, който не мога да обясня (щото не съм литературен критик сепаГ налЕ), но усещам интуитивно. Братя Стругацки са учебникарски пример за това, те са тежката артилерия, процедила дисидентски намеци във фантазиите си, а най ми харесва, че тези намеци са минали през драконовските цедки на кагебейската цензура. Но исках да пиша за друго, пък се отплеснах...

Като са рекли някои приятели в читателските групи Кир Буличов, та Кир Буличов и аз рекох дай да го видя тоз Кир Буличов! Естествено започнах със Селцето. Моят простичък мозък очевидно има нужда от време на време да получава този тип храна, прекалено хипер-мега-супер-техничарските фантастики не ме радват чак толкова.
Сюжетът няма да разказвам, не той е чак толкова важен. Книгата е наръчник по оцеляване и не само физическо, защото не става дума за кратък период, а за едно поколение време на непозната планета. Оцеляването на социума на пръв поглед изглежда неважно на фона на индивидуалното спасение, но Буличов успешно доказва от какво съществено значение е да се помни историята, да се опази знанието, дори да се спазват традициите (тия хора продължаваха да си говорят на вие след толкова години изолация!), да се зачитат авторитетите, но и да не спира развитието. И всичко това в една чисто руска по описание действителност, сякаш фотографирано крепостно селце някъде в дълбоката провинция или в Сибир. Героите в Селцето, загубили голяма част от лустрото на цивилизацията в борбата за съхраняване на живота, не губят от поглед мисълта за останалите, саможертвата, отдадеността към мъничкото човешко общество, взаимната помощ и подкрепа. Интересен възел беше координирането на герои с разнообразни умения и характери за работа в екип (Дик ловецът, Олег интелектуалецът и Мариана лечителката) в двете им големи задачи - откриването на катастрофиралият кораб и търсенето на новата експедиция. Накрая малко слабичкия и предвидим финал с този deus ex machina в лицето на другия космически екипаж леко развали вкуса на победата на нашите герои, но и там в тричленна социална група също се оформиха любопитни ситуации. Хубаво произведенеи макар и технически остаряло, но поучително

[Мария Николова]

Аз съм от тъпите читатели, които заобикалят всякакво фентъзи.
Първото и последно фентъзи - от Рей Бредбъри - което прочетох, ме очарова за цял живот. Напънах се, но заглавието се е изпарило.
Още помня онази вълнуваща тъга по любимите, които са напуснали белия свят. Толкова силна тъга, че ги "съживяваше"

[Гео, граф]

Аз съм от тъпите читатели, които заобикалят всякакво фентъзи....

НЯМА тъпи читатели, Мимет ! Както няма и тъпи книги, защото ако за мен криминалната литература не е в сферата на интересите ми, това не означава, че е некачествена или не струва. Обичам приказните истории във фентъзито, а напоследък се хващам, че на фона на ужасното време, в което живеем, нямам никакво желание да чета съвременни творби. Предпочитам вълшебните истории с ярки герои, бесни битки и напрегнати приключения в измислени светове, където доброто и злото са в постоянна борба. Или историческите произведения за едни други времена, когато хората са били по-близо до природата, по-истински някак.