Сряда- ден за литература

[greeneyed]

На просторния потон имаше голяма зидана с камък и измазана с кал пещ. В нея някога са пекли хлябове за цяла неделя, агнета за тържества и всякакви други печива. До пещта бяха положени нощви, в които още си личаха следите от старото тесто. Та един зимен ден някогашната стопанка станала в зори напалила фурната, омесила хлябовете и докато чакала пещта да се нагрее, дървата да изгорят, та да смете пепелта, решила женицата да си свари греяно вино с захар, пипер и резанчета ябълка. Пийнала си тя едно менче, сгряла си второ, нямало кой да и държи сметка. Мъжът и още по тъмно отишъл в гората за дърва. Стопанката волно изпила и второто менче... За трето в преданието не се споменава, но много е възможно да е имало. И така какво точно се е случило по-нататък не може да се твърди със сигурност, защото когато мъжът се завърнал с магарето, казал тъпру! тъпру! Брех! На уличката до портата се валяли едно двадесетина, разпляскани на калдаръма сурови хляба. Зяпнал той нагоре и видял че малкото прозорче, което е до пещта откъм пътя било отворено. Загадка. Качил се бързо на потона и гледа на перваза на прозорчето. опряна дългата фурнаджийска лопата Надникнал в стаята а там жена му спи блаженно на одъра. Мислил, човекът, мислил и накрая разбрал, какво се е случило. Вместо във фурната бабата мятала хлябовете през прозорчето.Че като се разлютил оня ми ти мъж, че като побарал фурнаджийската лопата, че като почне налагай, налагай, налагай, а жена му даже не се и помръднала, спи упоесна и нехае. Уморил се мъжът и от отчаяние се запътил право към кръчмата. А бабата спала през целия ден и се събудила чак на другата сутрин. Станала и ох, отзад нещо я смъди, присвила се, дотътрила, се до мъжа си и взела да му се оплаква:

- Оле мъжо, да знаеш, и аз ще мина на ракия оти от греяно вино ме боли дирника.

Из Къща отвъд света
Георги Данаилов

[Гео, граф]

''... Аз съм мостът между режещия връх на кътинг еджа* и инертната среда. Намирам се между Магьосника от Оз и мъжа зад завесата.
Аз съм завесата.
Не съм изцяло нова порода. Корените ми стигат до зората на цивилизацията, но онези предци са изпълнявали друга функция, не толкова почитана. Те само са смазвали колелата на социалната стабилност; полагали са глазура върху неприятните истини или са инфилтрирали въображаеми чудовища за политически нужди. Били са жизненоважни по свой собствен начин. Но дори най-тежковъоръжената полицейска държава не може да прилага насилствени методи върху всичките си граждани наведнъж и през цялото време. Мениджмънтът на мемите е далеч по-подмолен — пречупването на действителността през розови очила, заразният страх от заплашителни алтернативи… Винаги е имало хора, натоварени с промяната на информационните топологии, но през по-голямата част от историята те не са имали много общо с увеличаването на яснотата им.

Новото хилядолетие промени това. Вече сме надминали самите себе си, изучаваме терена далеч отвъд границите на ограничените човешки разбирания. Понякога контурите му, дори в общоприетото пространство, просто са твърде сложни и мозъците ни не могат да ги проследят; друг път самите му оси се простират в измерения, невъзможни за възприемане от умове, построени да се бият и да се чукат насред някаква доисторическа савана. Толкова много неща ни ограничават от всички посоки. Най-алтруистичните и достоверни философии коленичат пред бруталния базов императив на личния интерес. Нежни и елегантни уравнения предвиждат поведението на квантовия свят, но те не могат да го обяснят. След четири хиляди години ние дори не сме в състояние да докажем, че реалността съществува отвъд съзнанието на този, който я наблюдава. Имаме такава нужда от интелекти, по-могъщи от нашите собствени!...''

Слепоглед
Питър Уотс

= кътинг едж* - (англ. Cutting edge — режещо острие); изразът се използва в смисъл на ''супер-свръх-модерен и напредничав'', много често и с подтекст на ''супер-сложен и неразбираем''.

[greeneyed]

Свършило се житото на един беден селянин. И намислил той да си поиска жито от господаря. За да не отиде при господаря с празни ръце, селянинът хванал гъската си, изпекъл я и я понесъл. Господарят приел гъската и рекъл на селянина:
— Благодаря ти, селяко, за гъската; само че не зная как ще разделим твоята гъска. Аз имам жена, двама синове и две дъщери. Как да разделим гъската, без да обидим никого?
Селянинът казва:
— Аз ще я разделя.
Взел едно ножче, отрязал главата и рекъл на господаря:
— Ти си глава на целия дом, на тебе главата.
Сетне отрязал задната част и я подал на господарката:
— Ти — казва, — седиш в къщи, къщата наглеждаш, на тебе задната част.
Сетне отрязал краката и ги подал на синовете:
— На вас — казва — крачетата, да тепате по бащините пътечки.
А на дъщерите дал крилете:
— Вие — казва, — скоро ще отлетите от къщи, ето ви по едно крилце. А останалото ще си взема аз! — И си взел цялата гъска.
Господарят се позасмял и дал на селянина жито и пари.
Чул един богат селянин, че господарят наградил бедния селянин с жито и пари за гъската, опекъл пет гъски и ги понесъл на господаря.
Господарят рекъл:
— Благодаря ти за гъските. Но аз имам жена, двама синове и две дъщери — всичко шестима; как да си разделим по равно твоите гъски?
Почнал богатият селянин да мисли, но нищо не измислил.
Пратил господарят за бедния селянин и му заповядал да раздели гъските. Бедният селянин взел едната гъска, дал я на господаря и господарката и рекъл:
— Ето че сте трима с гъската.
Една дал на синовете:
— И вие — казва — сте трима.
Една дал на дъщерите:
— И вие сте три.
А за себе си взел две гъски:
— Ето — казва — и ние сме трима с гъските, на всички по равно.
Господарят се позасмял и дал на бедния селянин още пари и жито, а богатия прогонил.

Лев Толстой

[Мария Николова]

Радказът ми припомни един момент от живота на Лев Николаевич.
На мнооого стари години живеел със семейството си в крепостното си село - само на 2 км. от ж.п. гара.
Един ден не го открили никъде из имението. Не останало кътче не претърсено - няма го!
Продължили да го търсят конници извън имението, та чак до гарата. Да, графът се качил на влака. Препуснали по най-преки пътеки до следващата гара и го спипали.
- За къде тръгнахте, Лев Николаевич?
- Отивам в България - отвърнал той.

Не могли да разберат от къде му е дошла мисълта за България, за която никой наоколо не бил чувал, нито някога той в творчеството си е споменавал тази страна.

[greeneyed]

Видиш ли долу в полето
дет се мержеят, чернеят
дестина дръвя върбови?
Там било село Бисерча,
в стари години, отколе,
там се родила, живяла
мамина мила Гергана.
Гергана, пиле шарено,
Гергана, кротко агненце,
кат бисер между мъниста
тя била между момите;
първо й либе Никола -
вакло огиче пред стадо
помежду селски ергени!
Гергана още Никола,
двамата лика прилика,
като два стърка аглика;
двамата млади, зелени,
един за други родени,
един у други влибени,
влибени вярно, примерно.
Либил Никола Гергана,
либил я и я задирял:
заран и вечер по извор,
по хора` всяка неделя,
по тлъки всяка прилука,
и по седенки всяка нощ.
Било то вече посреднощ.
Седенките ся разиждат -
праща Никола дома й
своята мила Гергана,
китка и цвете поиска.
Гергана тихо говори:
- Късно е, либе, за китка,
месечинка си залезе,
а петли не са попели -
време е сега потайно,
грозна, невярна полунощ;
звезди блещукат над нази,
веди прелитат край нази -
змееве, змейски духове
и самодиви-пощянки,
ще видят, ще ни завидят -
китка се дава за обич,
кога се зора зазори;
в зори е китка кръвена,
утре ти китка готова.
Дигни се рано да станеш,
утре на нива да идеш,
на изворът ме почакай,
биволи докат напоиш,
аз с бели менци ще дойда
за прясна вода студена,
ще ти дам китка кичена
от мое чело на твое,
с тебе за мене да бъде. . .

Началото на
Изворът на Белоногата
П.Р. СЛАВЕЙКОВ

[greeneyed]

То наистина беше много грозно.
Всички се смееха и го сочеха:
— Колко грозно пате!
Това беше толкова неприятно, че патето реши да се удави. И тъкмо се готвеше да скочи във водата, видя книга — приказката на Андерсен „Грозното пате“.
Грозно пате?!
Патето веднага зачете приказката. Боже мой, как удивително съвпадаше съдбата на Андерсеновото пате с неговата! И патки, и кокошки, и котки му ревяха:
— Ти си грозно! Ти си ужасно грозно!
И когато срещна лебедите, помисли, че ще го убият. И наведе глава в очакване на смъртта. Но вместо удари усети ласки. Тогава се огледа във водата и видя, че е лебед.
„Защото — както казва Андерсен — само лебедите могат да познаят и признаят лебедите.“
— Ето каква била работата! — ахна нашето пате. — Бегом към лебедите!
И хукна да ги търси. И ги намери.
Те стояха като втрещени, заградени от стотици и хиляди грозни патета, които ревяха с пълно гърло:
— Признайте ни! Признайте ни!

Васил Цонев

[greeneyed]

Легенда за Копривщица
Много отдавна районът около Копривщица е бил горист и осеян с тучни поляни и бистри извори.
През лятото там пасели огромни стада, а медни кавали и силни мъжки гласове огласяли с песни и музика цялата околност. Имало много овчарски колиби и мандри за през лятото, а през зимата, когато падали тежки и дебели снегове, всичко запустявало и чакало пролетта. От многото животни, които пасяли в района израствала едра коприва, и местните започнали да наричат мястото Копривщица.
Когато турците завладели Българските земи, хората от Пловдив и Златица заедно с добитъка си потърсили спасение от нападателите в Средна гора. Те намерили запустелите колиби и мандри на Копривщица и се заселили в тях. Скоро след тях дошли и други бежанци от по-далечни селища.
С течение на времето хората започнали да си строят къщички и да се установяват на мястото. С една от бежанските вълни пристигнала и една чудна жена от село Рила. Според народната памет тя е била от болярско потекло.
Като пристигнала в Копривщица мястото ѝ харесало. Тя оставила на пастирите си многобройното стадо което водела със себе си и отишла в Едрине (Одрин), Турската столица по това време. Жената отишла с молба при султана да ѝ даде ферман за владение на цялото копривщенско землище.
Българската болярка успяла да склони султана да изпълни искането ѝ. Тя получила ферман в който било записано, че землището е нейна собственост и турчин не може да мине с подкован кон през него, нито туркиня да роди.
Името на населеното място според турските документи е Авраталан (женска поляна) и разполагало с много големи привилегии. Когато жената се върнала и населението узнало за фермана, от благодарност към благодетелката си я нарекло „султанка“. Според легендата нейните потомци и досега носят прозвището Султанековци.

[greeneyed]

Ваканцията при баба - едно време и днес
Едно време...
Всеки, иска - не иска, му се налага
през ваканцията на баба да помага.
Днес...
Всеки, малък - голям, е много зает,
но чака от баба бурканите в колет.
Едно време...
Щом има ваканция в нашата Родина,
внуците отиват на бабината градина.
Днес...
Бабиното село нейде там замира,
внуците не знаят и къде се намира.
Едно време...
Баба от леглото рано внука тика
с думите: "На ти тая мотика!"
Днес...
Баба се държи, та да не падне,
не може внук си да вдигне и по пладне.
Едно време...
Ваканцията, който не работи, не яде,
чака, каквото Господ и баба му даде.
Днес...
Който не работи, търси къде
при баба само нещо да яде....
Ваканцията едно време и днес,
още е на един и същ адрес,
всеки там се завръща,
но тя не е съща...
Защото внуците, вместо бутер,
търсят дали баба има рутер,
вместо в кооперативния блок,
прекарват с часове в ТикТок,
вместо да се интересуват от баба,
само от връзката, когато е слаба...
Но то и баба за внуците няма време,
че цяла ваканция във Фейсбук дреме.
Как да среща и да се грижи за гост,
като пуска през час нов пост!?...
Автор: Петър Донкин

[greeneyed]

Не искам септември да бъде май

О, поете,
не искам септември да бъде май,
а да видя на лятото красивия край,
как есента рисува с жълти акварели,
и вятърът откъсва листата умрели,
как на плажа пясъчни кули се ронят,
и вълните самотни към брега се гонят,
как слънцето гасне - жарта му тлее,
и тихо почуква дъждът, докато се лее,
как тъжно отлитат птиците на юг
и само септември остава тук...
Септември - със солен дъх на лято,
с кацнало на жица отлитащо ято,
септември - с вълни, мътни и сиви,
с плажове в самотата си красиви,
септември - лодка по залезния път,
водещ към хоризонта отвъд,
септември - ронлив като пясък,
отлитаща чайка с крясък,
септември - шепот на вятър в листата,
първи кичур сребро на живота в косата,
септември - скрита сълза за раздяла
с онази пролет - за последно бяла.
Автор : Петър Донкин

[greeneyed]

"Мога ли да спя днес при баба?!"...

И най - силната поезия е слаба
пред "Мога ли да спя днес при баба!?"...
пред тези думи така прости
да отида при нея на гости,
пред този дар от Бога
да знам, че още мога...
Но това днес стана вчера
и я няма баба на миндера,
времето завъртя своето колело
и вече е празно бабиното легло,
все така постлано с черги тъкани,
сякаш у дома за лека нощ те кани,
все така с възглавницата от пух,
от която иде приказка до твоя слух,
все така с металните зелени табла,
на цветя с изящни листа и стебла,
все така с пружината като лодка,
която скърца, монотонно кротка,
все така с дебелото родопско одеало,
под което цяло домачадие е спало,
все така с чаршаф, ухаещ на чисто,
сбрал топлия дъх на утрото лъчисто,
все така с иконката над леглото,
та да пази Бог от злото...
"Мога ли да спя...!?", с ехо отлита,
но напразно душата ми днес пита.
Ех, това наше детско днес,
вече го няма на този адрес!

Автор: Петър Донкин