Сряда- ден за литература

[greeneyed]

Аз ви обичах; обичта ми може
да тлее още в моята душа;
но нека вече тя не ви тревожи;
не искам с нищо да ви натъжа.

Обичах ви безмълвно, безнадеждно,
изгарях и от ревност, и от страст;
обичах ви тъй искрено, тъй нежно
дано ви друг обикне както аз.

Александър Пушкин

[greeneyed]

Доброта – Петя Дубарова

Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!

[Гео, граф]

Не е сряда, но е 40-годишнина от епохалният български поход по Западния гребен (неповторен и до днес) към и през Еверест. Там под него остана Христо, а Людмата, който си отиде през '88-ма под Камилата в Рила, написа за него стиховете:

Не питай за цената на мечтата -
бори се, литвай, падай и умирай!
Носи я винаги напред - в ръката,
възкръсвай, ставай, искай и намирай!
Не я затваряй в себе си, в душата...
Изправен дишай, никога не спирай,
мечтай за радостта, за красотата.
С възторг и трепет, с вяра в чудесата -
тя ражда и мира и светлината,
с кръвта заплаща любовта и свободата.
Не питай за цената на мечтата.

Людмил Янков

От 24 участника в експедицията девет вече не са сред нас.
Почивайте в мир, момчета! Изпълнихте мечтата си!

[greeneyed]

"Светът се състои от безделници, които искат да имат пари, без да работят, и от идиоти, които са готови да работят без пари”, казва големият британски писател Джордж Бърнард Шоу, чиято 160-годишнина от рождението му честваме днес 21 април 2024г. Шоу е единственият писател, получил едновременно и Нобелова награда за литература, и Оскар за сценария на филма „Пигмалион”. Казва, че не е научил нищо в училищата, които е посещавал, но много е получил от книгите на Дикенс, Шекспир, Джон Бъниан, Библията, арабските приказки от „1001 нощ”, както и от оперите, в които е пяла майка му.

Жизненият му опит и мъдрост са намерили отражение в редица гениални пиеси и тънки афоризми.

По долу следват още незабравими цитати на Джордж Бърнард Шоу.

За отношенията между хората

„Танцът е вертикално изражение на хоризонталното желание.”

„Най-големият грях към ближния не е омразата, а равнодушието; това е истинското дъно на безчовечието.”

„Омразата е отмъщението на страхливеца за изпитания ужас.”

„Нямаме право да употребяваме щастието, ако не го произвеждаме.”

„Идеалният мъж е този, който смята, че има идеалната жена.”

„Да можеш да понасяш самотата и да получаваш от това удоволствие, е велик дар.”

„Опасно е да си искрен, освен ако не си и глупав.”

„Бракът е лавина, която младежът и девойката си изсипват на главата, докато се опитват да откъснат едно цвете.”

„Понякога трябва да разсмееш хората, за да ги отклониш от намерението да те обесят.”

[greeneyed]

Надежда Захариева

Ти и аз

Не заваля дъждът. Нататък сви.
Тежи в гърдите летен лепкав въздух.
И виснат аромати на треви.
И слънцето жълтее като зъл дух.
А трупаха се облаци над нас.
А светкаше и тряскаше отгоре.
И чакахме дъжда с такава страст,
с каквато чака свобода затворник.
Да рукне върху нас. Да охлади
телата ни, душите ни горещи…
Да разтопи във нашите гърди
онуй тежащото и душащо нещо…
И после със окъпани очи,
с окъпани души да се докоснем,
за да усетим, както си мълчим,
че щастието е безумно просто.
Един дошъл съвсем навреме дъжд.
Целебен дъжд, в душите ни се втурнал,
във тях за да измие изведнъж
праха на сухите житейски бури.
…Отмина ни, отмина ни дъждът.
Останахме — задъхани и потни —
излъгани за кой ли вече път,
че нещо ще се случи във живота.

[greeneyed]

— Ето го — това е разклонът за селото — каза шофьорът на малкия раздрънкан автобус и се обърна през рамо към единствения си пътник. — Какво реши? Тук ли слизаш, или да карам към града?
Слаб мъж, около тридесетте, седеше неспокойно на двойната седалка зад шофьора и се опитваше да вземе някакво решение. По изпитото му лице си правеха компания следи от безсъние и няколко бръчки, оставени от безмилостното длето на грижите. Беше облечен в тънко зелено яке и дънки, които му бяха малко големи. В едната си ръка стискаше очукан телефон, който явно помнеше и по-добри времена, а другата беше пъхнал в джоба си.
Навън новият октомврийски ден все още се колебаеше дали да се покаже — като срамежливо дете, което стои зад завесата на училищно празненство.
Шофьорът си запали една цигара и усили радиото, от което един след друг се чуваха златните български хитове. Конкурент, Сигнал, Щурците, ФСБ и т.н. — всичко най-добро от българската музикална продукция през годините.
— Абе я карай към града — каза най-после пътникът. — Оттам ще си хвана автобус.
Шофьорът се почеса под брадичката, където беше свалил маската си, и отговори:
— Правилно! Иначе трябваше да биеш осем километра пеша.
Мъжът се усмихна, без да каже нищо, отвори телефона си и провери нещо във фейсбук.
Изведнъж от радиото се чуха гласът на Чочо Владовски и първите акорди на вечния хит на Тангра „Любовта, без която не можем“.
— Ей, тая любов бе! — възкликна шофьорът. — Ама вярно не можем без нея. Само трябва навреме да й разбереш името. Щото Тя има много имена.
Младият мъж не каза нищо, загледан през мръсния прозорец, и шофьорът продължи своя монолог:
— Моята например се казва Славка. От 32 години сме заедно. Като две обувки сме станали вече — където тя, там и аз. Е, караме се понякога. Така де, тя ми се кара за цигарите, ама…
Пътникът и този път не реагира, това сякаш малко изнерви шофьора и той направи нов опит за разговор:
— Ами ти какво ще търсиш в това загубено село? Младият мъж въздъхна и най-после проговори:
— Една жена. Запознахме се в интернет.
— Ама ти откъде си? — изненадано попита шофьорът и леко намали скоростта, за да може сякаш да чува по-добре.
„… И все по далече, и все по назад стъпки остават, остават зад мене…“ — чу се отново гласът на Чочо Владовски.
— Живея от години в Лондон — отговори пътникът и млъкна, прекъснат от шофьора:
— И си дошъл в тоя пущинак?!
Радиото за момент заглъхна, сменяйки честотите.
— Разбрах името и — усмихна се младият мъж и продължи да гледа навън, където изгревът вече бавно надничаше зад планината.

Илия Михайлов

[Emilly1212]

Благодаря ти, Грийни! Винаги ми е приятно и ми харесва да чета това, което публикуваш!