Вечните български стихове

[Миша]

Друго няма какво да ти дам.
Само обич самотна и дива...
Само обич, много малко е знам,
затова пък не е ли красива?

Не е ли шеметен всеки наш миг?
Всяка истина, всяко докосване.
И всеки път този, силният вик.
На звездите прогонващ въпросите...

И ако някога всичко умре,
за това аз няма да имам вина.
Щом така трябва да бъде, добре.
Свети болка в очите ми вместо тъга.

Само обич самотна и дива.
Само обич, много малко е знам.
Но затова пък не е ли красива?
Нямам друго какво да ти дам.

Дамян Дамянов

[dung]

Къде остана детството

Къде ми са детските книжки,
кажи ми мой прашен сандък?
Закусиха сивите мишки
с вълшебните букви – язък!

Къде ми е класната стая,
къде е коравият чин,
а, б, в, тире, запетая,
забравих ги вече – амин!

Къде е момчешката дързост,
след мене защо не върви,
отминаха стъпките бързи
и ехо не чувам, уви.

Къде ли се водят войните
за мойте наивни мечти,
дали пък не са ми сърдити,
че съм ги отрекъл почти?

А днес моят собствен наследник
извършва геройски бели.
Не съм се изгубил безследно
щом той ме повтаря, нали?

Щом той ме повтаря, дали?

автор: Миряна Башева

[Миша]

Църква за птици


В руините на мъничко селце,
под сянката на стогодишен орех,
прегърбена, с набръчкано лице,
тъжеше малка църквица за хората.

Припомняше си първо кръщене
(погребала отдавна сетен мъртъв)
и знаеше, че грях е да кълне,
но пак пустоса всички земни смърти.

Стопи се после бавно – като свещ
и бурени ѝ влязоха в очите.
Забравена от Бог (ненужна вещ)
с човеците поиска да си иде.

Но църквица без село и без поп
престава ли да бъде вече жива?
Незнайно как житейският Потоп
доведе в храма гълъбчета сиви.

На покрива два щъркела гнездят,
в камбаната танцуват пеперуди.
Такава Бог в небето я видя
и с тъжните руини стори чудо.

Днес в църквата на липсващо селце,
под сянката на стогодишен орех,
с камбанен звън невидими ръце
зоват за служба птици, вместо хора.



Цвета Иванова

[Гео, граф]

Отечество любезно, уроки да не са ти,
ама си много мило и убаво си много!
Земята ти - земя, небото ти - небо!
Ете бая със зор изкаруваме лебо
и малко на законо дъската му клопа,
ама инат чиним на цела Европа,
със тебе се хвалим дек бива и не бива…
Твойта убосия сърца ни опива
и със нея вечно ще се костоверим,
ще да й се чудим, ще да й се дзверим.
Твоят въздух чисти с леб да се руча -
благ е като млеко…
А студна ти вода може да се смуче,
отечество мило, и на гладно сърце.
Отечество любезно!
Да е да пада лебо, готов от небото,
че турим у торбата, че седнем край селото,
цел ден, че да се дзверим на твойте красоти,
че окам колко можем:
Отечество любезно, е убаво си ти!
Отечество драго, земя моя мила,
оно много пати гърбо ми е била
ръката стражарска, ама ти прощавам -
обичам те много, не сакам да шавам.
Народо, да кажем, оно е немотен,
отечество мило, ама е работен -
иди къде сакаш:
по връх планините или у механите,
иди у джендемо, ако ти е воля -
сваде че намериш свидетели много,
сваде че намериш от цървул парчета,
петал от магаре, кости мъченишки от некоя крава,
в ралото умрела от труд и от мъка -
сваде че намериш босонога диря
или на орача, или на пастиря!
Гявол да те земе, отечество мило!
Нека да си дума кой каквото сака,
нека да ни лаят пцета по сокака,
ама и Русия на деда Ивана
да дойде да каже: триста гроша давам!
Отечество мило, я те па не давам!

Елин Пелин
Пижо и Пендо