Илюзорно

[илюзия]

* * *
Седя, като врабче,
на перваза на деня си,
сред мислите си, че
все крилцата ми са къси.
Че моето не бе
нито полет, нито песен,
че моето небе
ниско бе, а идва есен.

Един живот – троха.
Как да я делиш с орлите?
За някого – стреха,
другиму – височините.
Вали и застудя.
Аз, като сълза в окото,
един врабец – седя
на перваза на живота...

/Р. Даскалова/

[Гео, граф]

* * *

Илюзия, това, което си показала е изключително красиво - и стиховете, и снимката към тях.
Благодаря ти !

[Lalel4e]

[Миша]

Благодаря, Искрице!

[scleri]

Мария Лалева –„ Не съм ви ближна“

Познаваш ли ме гола и без маска?
Със белези от скалпел по корема.
Със рана от лъжлива сива ласка.
Разплакана, крещяща и сломена
от минувачи, клели се във вярност,
от сто шамара, шибнати с усмивка,
от думи, произнесени нахалост,
от злост до черно. Тъжно некрасива.
Разрошена от нежности на заем,
помилвана до синьо от убиец.
Познаваш ли ме? Питам, за да зная
защо и ти след ден ще си отидеш.



Реплика, отговор: Боби Кастеелс…

Познавам те, от нищото скроена.
Душата ти едва ли е по мярка?
Нещастна Жулиета от Модена,
но муза на Верлен и на Петрарка.
Рисувана, римувана, изпята,
обичана от смъртния си враг.
Ти, крехко цвете стъпкано в полята,
не ме позна любов на твоя праг.
От нежности престорени сломена,
от драми, от крушения и крах.
В прегръдките ми може би спасена,
ти тихо ще погребваш своя страх!



Не намерих по-подходяща тема за тези хубави стихове, а не исках да пускам нова само за няколко, макар и силни, реда.

[scleri]

Под наем сме дошли на този свят.
И всеки ден си плащаме цената.
Животът се откупва със дела,
с горчив урок, с любов към непознати.
Животът струва! Колко ще платиш?
За всеки стойността е най-различна.
Можеш на врага си да простиш -
зависи колко силно ще обичаш.

Защо си мислиш,че е подарен?
Че просто ти е даден за заслуги?
Прахосвайки един единствен ден
ти губиш много, страшно много губиш.
Не трупай вещи, трупай простота,
отрупвай се с емоции и радост.
И ако ти останат до нощта,
със утрото раздай ги на приятел.

От гроба няма кой да те спаси.
И времето безмилостно изтича.
Не са ти нужни къщи и коли,
а някой който теб да заобича.
За кратко си дошъл на този свят.
Не ти е нужно да градиш палати.
Гради надежда, вяра, доброта.
Създай живот, жадувай свободата.

И знай, че красотата е тъга.
От залеза днес по-красиво няма!
Залязвай със достойнство, без вина.
И със усмивка силна и голяма.
Живей така,че в сетния ти ден
децата ти със гордост да закрачат.
Врагът ти да склони глава,
а небесата силно да заплачат.

Goryana Panayotova

Стиховете на перничанката Горяна Панайотова завладяват сърцата на хората. Само за три дена над 500 хиляди читатели, 10 хиляди лайка, и над четири хиляди споделяния във Фейса.

[Миша]

Обърни ми света...

Обърни ми света. Със главата надолу.
За да знам, че съм още дете.
И когато вървя, да е истински полет,
а земята да стане небе,
и цветята да литнат със листа-пеперуди –
колко чудно ще бъде това!
Обърни ми света. Всяка мъничка лудост
е започвала първо с мечта…
Нека всички проблеми отведнъж станат смешни,
нека всеки товар да олекне.
Да вървиш по небето е безкрайно човешко,
а над теб и тревата да свети,
да се пръснат щурците – милиони звезди –
в най-прекрасната тиха симфония.
Сякаш всичко е същото. Пак светът се върти.
Но погледнат от нови простори…
И е толкова хубаво. Със главата надолу.
Не е късно да станем деца.
Няма нищо по-светло от лицата на хората,
осъзнали, че имат крила.

Мира Дойчинова

[Миша]

Църква за птици

В руините на мъничко селце,
под сянката на стогодишен орех,
прегърбена, с набръчкано лице,
тъжеше малка църквица за хората.

Припомняше си първо кръщене
(погребала отдавна сетен мъртъв)
и знаеше, че грях е да кълне,
но пак пустоса всички земни смърти.

Стопи се после бавно – като свещ
и бурени ѝ влязоха в очите.
Забравена от Бог (ненужна вещ)
с човеците поиска да си иде.

Но църквица без село и без поп
престава ли да бъде вече жива?
Незнайно как житейският Потоп
доведе в храма гълъбчета сиви.

На покрива два щъркела гнездят,
в камбаната танцуват пеперуди.
Такава Бог в небето я видя
и с тъжните руини стори чудо.

Днес в църквата на липсващо селце,
под сянката на стогодишен орех,
с камбанен звън невидими ръце
зоват за служба птици, вместо хора.

Цвета Иванова

[scleri]

ЕДИН ЖИВОТ

На този свят без нищо съм дошла.
И пак без нищо, знам, ще си отида...
Ще легна тихо в меката трева
без болка, без омраза, без обида...

Със себе си ще взема спомен тих
за залез, за море, за топъл смях,
за обич и за чуден юлски бриз...
и радостта, че истински живях...

Раздавах от сърцето си на всички.
И нищо не очаквах във замяна.
Че щастието, знам, е да обичаш,
а щом обичаш, значи - да останеш...

Аз знам, че ми е рано да си ида.
Но кой ли пък "навреме" си отива.
Не в броя на годините е смисълът...
Един живот на никого не стига...

ВАНЯ СТАТЕВА©
От стихосб. "НЮАНСИ ЛЮБОВ"
Картина: Несрин Гюлистан

[Миша]

***

Не ме питай, чедо, как се обича.
Не ме питай. Мълчи…
То, не беше любов, нито вричане.
Беше сливане. Очи със очи.
Беше жива вода. Беше клада.
Беше бяла и черна смокиня.
Беше прошка и грях,
и бях, и ме нямаше,
защото – в него живях.
С него се случвах.
С него падах и ставах.
С него и в него вървях.
И си губих посоките,
и забравях коя съм,
и нагоре летях.
Беше ми всичкото – и хляба, и виното.
Беше ми утрото. В него изгрявах.
Беше ми църквата и камбаната,
жажда ми беше и шепа завет.
Беше душата ми, чедо,
а без душа и сълзата боли.
И не питай, как се обича.
Не ме питай. Върви.
И гори, но не на талази.
Като факел изгаряй. Светѝ.
И нека… Бог да те пази!

Йорданка Андреева