Спомени за баба и детството

[Еличка]

Снимката е моя... И винаги като си я видя, много ме натъжава....

[clock]

И моят спомен.... Малка къщичка с две стаи. В едната си живееха баба и дядо, а другата (Голямата стая) беше само за гости. Подът измазан с червеникава пръст, стените варосани. Мирише на чисто. На малките прозорчета, с боядисани в синьо черчевета, жълти перденца. Под прозорчетата градинка - ароматен бял крем (замбак), флокс и карамфили. Стара круша и превита ябълка шушукаха в тишината. В Голямата стая сандък. Там бяха съкровищата на баба. А сандъка изрисуван, с панти и закопчалка - как да не надникнеш какво се крие вътре. На две дървени магарета и върху тях дъски бяха наредени одеалата и чергите на баба. Вълнени, дебели, тежки одеала, които сама е тъкала. Като се завиехме с тях и боцкаха, та майка постилаше чаршаф под тях. И тежки, тежки, като те захлупят и сякаш с печката си легнал. В стаята на баба имаше долап в стената. А закопчалката му беше толкова високо! На ей такава печица баба готви пилешка кашичка - най, най - вкусната гозба! Така и досега не съм яла друга като нея. Пред стаичките малка тераска. И столчето на дядо. Седеше си там и си дялкаше нещо с едно малко ножче. Все си дялкаше. Отстрани на къщата голяма тъмна салма. Дали защото бях малка, но тази салма ми изглеждаше огромна! И тя пълна със съкровища! Като влизах в нея и все за пещерата Сезам се сещах. Всичко вкусно се изнасяше от там - компоти, сладка, месце, сиропи, лютеничка.....
На двора един голям люляков храст с каменно корито до него, а насреща герана. Там ми беше първата баня със слънчева вода. Черешата, орехите, джанката, кошарите - за Марко, за прасетата, за кокошките. И старите кошери от пръчки измазани с кал. Вратникът и малката портичка. И катмите на баба. Със сладко от смокини.
Хем ми е хубаво сега, хем и малко тъжно. Всичко е безвъзвратно изгубено. Само спомен си имам. Но пък е толкова мил....

[сюзан]

Е, сега вече се разбра, защо Тобо е царицата на клематисите. Ми, тя била закърмена с клематиси!
Сега да ви разправя за моята история с клематис. Дълго пазих един детски спомен за чудно красиво цвете, което се увиваше по една съседска ограда на нашата улица. Беше тъмно синьо с ярко жълти тичинки и доста едър цвят. Баба ми имаше много цветя в двора, другите съседи също, но като това цвете нямаше никой друг. Не знаех как се казва, а и защо не съм питала..., но бях доста малка и явно не съм се сетила. Преди 6-7 години случайно попаднах в нета на снимса на клематис Дюранди и детският спомен изплува. Научих, че това е клематис (а Тобо е знаела от дете още) и започнах да търся снимки и да чета. Оказа се, че имало хиляди различни по цвят и пр. Тогава насадих първите си клематиси и попаднах на форума. 1 година четох различните теми и после се регистрирах. И ето ме тук.
Друг път ще ви разправя за дядо си.

[Тутти]

Много миличка тема. Благодаря за нея.
Едната ми баба имаше село, но беше далече и при нея рядко ходех през ваканциите. Тя беше самичка, дядо ми беше убит в Белене и тя с всичко се справяше самичка. Имаше две лозета, две градини. Защо са били по две, не ме е вълнувало. Как успяваше и сега нямам представа. Помня къщата, в която имаше една голяма стая в средата със зидано огнище, а от тази голяма стая се влизаше в други четири стаи, в които имаше много интересни легла с табли, шевна машина Singer, тя сега е при мен, огледала с рамки, и много снимки по стените. Тази баба имаше най-сините очи и говореше само добри думи, а вечер четеше Библията. Помня прасковите и кайсиите в двора и далиите, имаше много тагетиси и бял крем. Готвеше бързо, за минутки в един голям тиган на огнището и всичко беше много вкусно.
Другите ми баба и дядо бяха изоставили селото и живееха в къща в града. Там имаше цветя от всички видове, целия двор се пълнеше с различни красоти. Баба много ходеше на почивки и там отсядаше при хазяйки, от които винаги си донасяше някакво цвете, с което се хвалеше. Не даваше на никой да къса дори стрък, и се караше с майка ми, която обичаше да къса букети, казваше й, че цветята са живи, а майка ми й казваше, че е скрънза. Много ми беше смешно тогава, но баба ми винаги запазваше цветята. Помня как като отидохме с братовчедките в селото, където са живяли преди, баба ни направи в глинена подница( нещо като тава, която се нагрява на огъня) и отгоре захлупена с връшник( като ламаринен капак, покрит с въглени), един огромен плосък шуплест хляб, сигурно беше 60 см диаметър. Ядохме до откат, с масло и сирене от съседката, незабравимо. Баба много разказваше колко трудно е живяла като малка, защото е била сираче, а после машехата на дядо ми как я е пренебрегвала. Много интересно разказваше, до късно си бъбрихме и не заспивахме. Възстановиха къщата на село, но така и не се пренесоха да живеят там, а на мен много ми харесваше, че срещу двора имаше разкошна гледка към един хълм и манастир. Имаше най-разкошните залези, и всяка вечер бях дежурна да гледам, все ме викаха за вечеря.
Приятно е да си припомням тези неща. Прекрасните ни баби и дядовци, много ми липсват.

[Еличка]

Много ме зареждат тези разкази с енергия! Даже някоя сълза пускам, ама това не сте го чули!
Еееех!
Тути, ти сега даваш ли да ти се къса от градината?
Сюзан, аз със сигурност съм тук, заради детството. Най-красивите треви и диви цветя растяха на село. Там лятото беше една седмица, средата на август. През останалото време - пролет или люта зима с метър сняг.
Клокче, разплака ме!.....
Мечтице, бабите наистина са еднакви навсякъде - детето да не е гладно и да не му е студено е важно!

[Еличка]

Сега ТАМ (почти навсякъде) е така..
Една врата към спомените!

[Тутти]

Еличка, не давам на никой да къса цветя. Във вази слагам само нещо счупено, нищо не късам и аз. И като прочетох за клематисите от детството на ToBo, съм убедена, че бабите ни са ни повлияли на отношението ни към цветята и животинките за цял живот. Аз и сега препускам към залезите и зяпам планините в захлас, ама няма кой да ми направи онзи хляб, или бърза вечеря на огнището.

[sendi1966]

Аз си живеех на село,но сега като отворихте темата такава ноталгия ме налегна.Няма ги вече ни баба, ни дядо,ни мама,ни тате.
Имах си две баби,третата е мащеха на баща ни.Тя много не ни долюбваше.Но за мен си остана истинска баба-лелята на баща ми.Била съм две годишна когато са ме завели да живеем при тях.Тя ме отгледа с дядо.Въртях се постоянно покрай тях.Мама и тате на работа,баба и дядо се грижеха за мен и по голямата ми сестра.
Пред очите ми е същата печка,която е в началото на темата.Преди да бетонират подовете на къщата,баба за празниците ще замаже пода с червена пръст,ще вароса стените и ще постели хасъри,а върху тях шарените черги.Обичах много да се крия под леглото-ми то толкоз мекичко с тез хасъри.Веднъж и съм заспала,разсипали са да ме търсят а аз под леглото.
Дядо като тръгнеше на центъра,аз с него.Отбива се в хоремака-на него лимонада,на мен кюфте и лимонада.Още помня вкуса на тез хоремашки кюфтета Като тръгваме ще ми купи малък шоколад Кума Лиса.
Баба ме научи да доя овцете.Как се прави сирене и катък пак тя ме научи.Научи ме да готвя.
Учи се баба,като отидеш на чужда къща да не викат- тая снаха баба и майка нямала ли е.Това и бяха приказките като ме учеше на нещо.
При другата баба започнах да ходя сама като тръгнах на училище.Там падаше голяма веселба.Мамини са били седем деца,никой не живееше от тях при бабини,но вечно имаше по няколко внучета при тях.Живееха на края на селото на баира.Цял ден препускахме по тоя баир.Зимата с найлон по снега голямо пързаляне падаше.Отдолу градините оградени с плет,ама бодлив-колко пъти сме нацелвали тръните И най интересното е,като се замисля бяхме чисто мокри като се приберем,но бяхме здрави.
Ех,спомени.Връщат ме в детството и ми става хем хубаво,хем тъжно.

[ToBo]

Не ми е тъжно. Това е ходът на живота. Или просто сега е по-тъжно
Естествено, че са ни повлияли бабите И баба ми с клематисите не даваше нищо да се къса от градината. Не даваше и костилка да се хвърли. Каквото ядяхме по двора, събирахме костилки/семки и ги хвърляхме където тя каже, според нуждите Гледаше и бели малини - бяха ѝ гордост голяма, макар че май не бяха толкова ароматни и вкусни като червените. Някаква нейна си тогавашна гъзария е било Дядо ми пък беше естествен селски човек - мляскаше, пуфтеше и гледаше да се скатае някъде от нея, защото много задачи му даваше Той обаче ни даваше незабравимо забавление през лятото: Косеше тревата и я трупаше на копа. Такова хвърляне и търкаляне не помня да съм изпълнявала в друго време и други условия
Другата баба на село смяташе цветните лехи за похабена земя. Нейните малини бяха като стена и много изобилни. Там в храстите си прекарвахме сутрините Късаше всички цветя, когато си тръгвахме, и правеше огромни букети за нас. Ние бяхме типичната жигула - буркани, зеленчук, цветя и кора яйца на задното стъкло
Тя работеше буквално нон стоп. Имаше двора (около декар с лози, зеленчуци и кокошки), градина на друго място и отделно бостан. Един път, вече беше стара, а аз голяма, не ѝ беше добре нещо. И излезе да копае на двора. Казвам: "Защо сега не си полегнеш, пък като ти мине, ще работиш?" Отговорът беше: "Защото ще видят съседите, че не работя" Странно. Набивано отношение от поколения назад, че така се прави. Робуваше много на хорското мнение. Аз бях там много лета години наред (добре, че в селото имаше библиотека и много книги изчетох ). Не ме пускаше никъде сама, защото не било редно.

[Силвия]

Еличке, страхотна тема това не са само спомени, всичко това ни е направило хората, които сме днес.
Аз село не съм имала, но като малка не съм осъзнавала липсата му. Осъзнавам го сега, и може би затова си наваксвам като си купувам стари вещи (как звучи само ). Имам си даже пернишка печка.. верно, че е леко поизгнила от едната страна, но аз я ползвам за декорация
Баба и дядо (в мн.ч.) бяха прекрасни хора, спомням си за тях хем с радост хем с тъга.