Ядоса ме това, че ......

[clock]

Марго, няма как да се съглася с теб. Не ме е страх да мисля различно от другите, пет пари не давам, че не се вмествам в техните норми, не ме интересува, че ще ми се присмиват и че ще съм трън в нечие сляпо око.
Ще го кажа с картинки.





Новото поколение! Поколенията, които ще оправят света и той ще стане едно прекрасно място за живеене! Това е настоящето. За следващото не ми се мисли!





А за българите по време на турското робство ще те попитам. Ти тяхна съвременничка ли си? Знаеш ли в действителност какви са били българите тогава и как са се държали? От личен опит ли споделяш? Не, не знаеш. Някой ти е казал. Някой е изказал мнение и понеже това мнение е било удобно, е наложено. И както каза Миша продължава да се натяква това мнение. Имам една книга. Не мога да кажа, че ми е любима, но колкото пъти я погледна или се сетя за нея асоциацията е - Истина!
"Записки по българските въстания" от Захари Стоянов. Учим я в училище, зорлем, и после с лекота и без съпротива я забравяме. Учим даже онази малка част от нея, не цялата. Цялата е цяла тухла. Кой ще си дава зор да губи време с нея. А пък и не е даже роман! Няма да разказвам какво пише съвременника Захари Стоянов. Обаче, Марго, ще те помоля да ми отговориш честно! Погледни твоите две къщи. Би ли ги запалила собственоръчно? Би ли натоварила само една каруца събран багаж от двете къщи и всичко останало да предадеш на огъня? И то защото няколко млади, луди глави са ти казали, че така, запалвайки си къщата, ще помогнеш България да се освободи от робството? Да повярваш само на думата им? Би ли го направила, Марго? Без увъртания, без обстоятелства, без заобикалки. Признавам си, че и аз самата не знам дали бих могла да го направя. А тогава са го направили цели села! Не един, двама, трима. Цели села! Интересно това защо не се повтаря толкова често колкото се повтаря "как българина е свикнал да мълчи и търпи"

[Миша]

Клокче, ще можеш, и знаеш ли защо? Защото си задаваш този въпрос, защото знаеш, че някога твоите деди са го направили, защото ти си част от тях и имаш същите сили и кураж .Това искат да ни отнемат, споменът за онези обикновените, които не само оцеляха 5 века, но и запазиха себе си като народност въпреки гнета и безвремието

[kim]

И сега го правят българите клокче. Разликата само е, че вместо каруца пълнят по два куфара.
Вярно, не си палят къщите, но жалката картина на обезлюдени вече села и райони са като след пожар.

Понякога съм се питала това бягство ли е или спасение?

[Миша]

Между другото, не съм съгласна и с това приравняване на младите, спомнете си Покварена младеж, на Еминеску ли беше
,простете, ако бъркам, не мога даи зровя в нета, кой век е писана? Преди век и половина май ...

ПОКВАРЕНА МЛАДОСТ
При вас напразно слизам, младежи заблудени,
замаяни безумци, от злоба заслепени, проклинам ви сега.
Проклятието мое едва ли ще ви сепне,
но нека с нажежено желязо да ви лепне въз челото дамга.
О, зная аз, напразно звъни и протестира,
изпълнена с ненавист, безстрашната ми лира
и чистият й зов така ще си остане
без ек, като в пустиня,
пред вас, разплути твари,
наместили се в тиня, лишени от любов.
О, всуе блика ярост във вените ви кухи,
очите ви са мъртви, лицата ви са сухи, а тялото ви - леш.
И вече ще престане да се бои Пророкът
от тази излиняла, убита от порока дамгосана младеж.
Какво у вас да търся, когато нищо няма?
Какъв негаснещ огън или пък мисъл пряма, о, живи мъртъвци?
Да хваля смелостта ви бутилки да трошите
и в оргиите шумни пиянски да крещите, безсрамни хубавци?
Изтегнати в леглото на омърсена младост,
разпръсвате с дъха си инфекции и гадост - у вас е всичко грях.
Вий ставате подлоги на зверове сурови,
които всяко време са вързвали в окови,
вий падате пред тях.

Нещо да се е променило? Разгулна и заблудена младеж винаги е имало и ще има, има ги и другите, будните и търсещите. Има две момчета, които безкрайно уважавам,Александър и Вилиан, не е за тази тема разказът на Александър, но ми се ще повече хора да го прочетат , и може би точно в тази тема трябва да е , за да може да се противопостави на всички онези клишета, които до болка ни вбиват в душите

"Дядо е ангел отдавна. Имам няколко спомена с него, които още тлеят в душата ми. Понякога я изгарят. Друг път са утеха. Мисля си, че именно той направи магия, с която ме накара да обичам селото като място за живот. И съм убеден, че я е направил съвсем несъзнателно – ей така, просто ме е заразил с неподправената любов към селския бит, която носеше в сърцето си приживе. Очевидно тази магия е много силна, щом 24 години след последното съзнателно лято, което прекарах на село с него, аз се чувствам така, сякаш винаги съм бил свързан със селото и с този начин на живот.

Ако се опитам да подредя нещата хронологично, може би биха звучали приблизително така:

Като малък прекарвах летата на моя живот в едно божествено селце в Западна България, заедно с родителите ми, сестра ми, братовчедките ми и, разбира се, баба и дядо. Бяха незабравими дни, които още ухаят и звучат в спомените ми, а носталгията по тях расте правопропорционално с напредването на годините.

До лятната ни къща, която баба и дядо бяха построили сами с много труд, имаше кошара с овце. Първото нещо, което ме будеше сутрин, бе песента на звънчетата им. Животните от цялото село се събираха и отиваха на паша към Остри връх. Тогава нямах часовник, но когато чуех веселото им групово блеене, съпроводено от виковете на овчаря и потропванията на тояжката му по тесния асфалтов път, аз знаех, че е време за ставане. Много рядко, когато се случеше да се успя, слънчевите лъчи, надничащи в спалнята, бяха тези, които ме събуждаха. През отворения прозорец нахлуваше ухание на треви, изкъпани от лятната роса.

Всички деца закусвахме заедно на верандата, след което не ни оставаше нищо друго освен да се впуснем в игри. Ех, безгрижни времена. На село се научих да карам колело. Обичах и късните следобеди, когато с татко отивахме на риболов до близкия язовир. Бил съм толкова наивен, но винаги успявах да хвана по някоя малка рибка с детските си познания. Ходехме пеша през безкрайни поля, насадени с царевица и слънчоглед, а по път татко ми разказваше интересни истории за дивия свят на животните. Спомням си топлината, която излъчваха слънчогледовите пити по залез слънце. Спомням си как нежните листа на царевиците галеха бузите ми, докато си проправяхме път между редовете.

Най-много от всичко обичах прохладните утрини, в които дядо ме водеше за гъби. Беше голям познавач. Почти всеки ден поемахме към Бърдото. Носех вехти бели платненки, които попиваха росата. Бях щастлив. Дядо ми даваше насоки на кои места да търся гъби. Рядко намирах, но за сметка на това той напълваше малката си зелена торбичка с ароматни печурки. А любимото ми следобедно меню бяха печени гъби с масло, изпечени на печката с дърва.

Вечеряхме на верандата, а падналият мрак донасяше така жадуваната прохлада за птиците и щурците. Пееха като опиянени в октавите на своята божествена лудост. Някой издояваше и последната овца в кошарата, а блеенето им ставаше все по-спокойно. Потъваха в сън. Когато станеше съвсем тъмно, поемахме на вечерна разходка по тихите селски улички.

На село се научих на работа. Имахме неголяма нива, засята с картофи и боб, а прибирането им бе един от любимите ми моменти. Бях по детски наивен и понякога вършех недотам смислени неща, като това да погребвам врабчетата, които намирах на пътя. В един момент се оказа, че бях направил цяло врабчово гробище зад стария трансформатор, който бе любимото ми скривалище.

Последното смислено лято, което завинаги ще остане в спомените ми, бе това на 1994-та година. Дядо обичаше футбола и заедно гледахме Световното първенство в САЩ на малкия черно-бял телевизор. А аз, навярно, съм му досаждал с глупавите си въпроси. И пак ходехме за гъби и риба. И пак карах колело. После изведнъж всичко се промени. Дядо се превърна в ангел, а щастливото ми детство свърши.

Години наред в душата ми зееше празнина. Запълних я отчасти през 2011-та година, когато започнах да пиша дипломната си работа на тема „Обезлюдяването на селата в община Ивайловград“. Прекарах дълъг период в задълбочено проучване на темата, а желанието ми да спра този процес, се превърна в нещо като кауза. Прекарах няколко лета в издирване на села-призраци в цяла България. Документирах, описвах, снимах, събирах и запазвах артефакти. И винаги се връщах в детството си, в моето най-любимо селце. Картините край мен оживяваха, а вятърът разпръскваше уханията от детството ми.

Защо искам да живея на село ли?

Защото селата в милата ми България умират, а аз изпитвам чувство на дълг към тях и не искам да имат тази тъжна съдба, която все по-силно чука на селските порти.

Защото спомените ми ме връщат все там – в безкрайните поля от злато, които галеха детското ми лице. И аз не мога да избягам от тях. Всъщност не искам да бягам!

Защото носталгията ме убива всеки ден. Всеки път, когато се сетя за летата от детството си, в гърлото ми засяда онази проклета буца, която ми нашепва: „Тези времена никога няма да се върнат. Не и в този живот!“ И ме боли, но когато съм на село, успявам да притъпя отчасти тази болка и да се пренеса отново в онези приказни времена от миналото.

Днес живея на село. Когато се събудя, имам щастието да виждам пасящи сърни. Мога да политам с майските мъгли. И да се измокрям до колене в лятната роса. Мога да се трудя. И да бъда щастлив. Не е като в детството ми, но ще се опитам да заразя и дъщеря си с магията на селото. Така, както някога направи дядо. "

Разказът е от ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ЗАБРАВЕНАТА БЪЛГАРИЯ 2 от Александър Караджов и Вилиан Стефанов , купете си ги, истински съкровища са, не само като дестинации, но и заради онази тънка душевност, с която предават своите преживявания, която според някои била изчезнала у младото поколение, а още повече у българина.

[Миша]

И сега го правят българите клокче. Разликата само е, че вместо каруца пълнят по два куфара.
Вярно, не си палят къщите, но жалката картина на обезлюдени вече села и райони са като след пожар.

Понякога съм се питала това бягство ли е или спасение?

Кате, като им натякваме, че тука живот няма, ще бягат, някои.... други като Александър ще останат, ще ми се оставащите да са повече , тук, на Балканите, винаги се е живяло трудно, и все пак сме останали и сме изградили нещо, нали? И то ни е скъпо, защото майската роса на родното място, което пази стъпките на дядо , няма да я открием никъде другаде , и ще остане болката, дори да не съзнаваш от какво боли

[kim]

Кате, като им натякваме, че тука живот няма, ще бягат, някои.... други като Александър ще останат, ще ми се оставащите да са повече , тук, на Балканите, винаги се е живяло трудно, и все пак сме останали и сме изградили нещо, нали? И то ни е скъпо, защото майската роса на родното място, което пази стъпките на дядо , няма да я открием никъде другаде , и ще остане болката, дори да не съзнаваш от какво боли

Мише, не само тук на Балканите се е живяло трудно, а и някъде все още е непоносимо.
Дори да не се натяква нещо на децата, те са си умнички, усещат го, нищо че не виждат "врага" конкретно
и под някаква форма. А майската роса всеки може да я носи в сърцето си. И бягащите от онова време, са си носили
росата с тях Нито мога да упреквам бягащите, нито спасяващите се. И в двете има и страх и смелост.

[Миша]

А знаеш ли колко приятели отидоха и се поболяха, някои се върнаха, някои още плачат като се чуем, има и други, които направиха басейни с формата на България и това им стига, други пък не спряха да хулят страната, в която лежат костите на родителите им, народ шарен, хора всякакви, и всеки си носи кръста, само че на някои насила им го налагаме , смелост? Смелост и страх е и да останеш, не мислиш ли?

[kim]

Смелост и страх е и да останеш, не мислиш ли?

За това съм тук
Една песен ти пускам. Поне аз винаги се разчуствам на нея.

[clock]

Има несъизмерима разлика между онези, които са палили къщите си тогава и тези, които сега напускат България.
Едните са го правили с мисълта, че ще освободят Родината си и децата си от робство. Другите го правят, за да "спасят" себе си и децата си. Желанието за собствен комфорт е водещо. При онези българи, старите, точно комфортът и всичко останало са жертвани за България.
Мише, времената са различни. Има ги будните деца, знам го, но ще им е много, много трудно. Ако едно такова дете ни поведе, да, ще запаля къщата си.
Не се изисква особена смелост да заминеш някъде и да знаеш, че винаги можеш да се върнеш.

[mucunka]

Малко е да се каже, че съм в шок...Оказа се, че пътниците от катастрофиралия автобус са от нашето село...Сред тях са наши съседки, които не са открити сред ранените....А какви мили жени са, не минават без да ме поздравят усмихнати и весели... и как иначе ,отиват да пеят.Тежко е когато има такъв случай, но още по-тежко е когато касае близки, познати хора. Имало е и дете, за което никой нищо не казва...