Кукундрили на кафенце ... забранено за възрастни!

[scleri]

Абе не знам до къде ще я докарате с тия самопризнания, но като нищо може да издействате повишение на някой колега. Трябва само да влезе за пет минути на това кукундрилско място, и да изготви след това едно докладче. И изобщо внимавайте с това къде какво признавате. Ще ви разкажа една истинска история за да ви докажа вредата от самопризнанията.
Имах един комшия. Работеше като склададжия в една строителна фирма. Това още по социалистическо време. Не сега. Та човека за да подпомогне домашния бюджет гледал на село пилета. Един есенен ден решил да зазими селския имот, и да смени местожителството на пилетата от селския двор в градския фризер. Изклал / колкото и да звучи зловещо / той всичко пилешко от двора, и точно в този момент му се обадили по телефона че трябва спешно да се прибере. Човека не можел да остави работата на половина. Събрал пилетата в един найлонов чувал. Да ги обработи по-късно в градски условия. Хвърлил чувала в багажника, ножа в жабката на колата и поел към града. Понеже бил добър по душа някъде по пътя спрял на непознат стопаджия. Явно темата на разговора не засегнала съдбата пилешка защото непознатия така и не разбрал за съдържанието на чувала в багажника. Обаче бил човек наблюдателен, и впечатлителен. Още като слязъл в града веднага отишъл в полицията. Съобщил че току що се е прибрал на стоп. Пътувал с кола номер еди кой си. Шофьора бил видимо притеснен, и явно бързал. На таблото в колата имало кървав нож, а от багажника капела кръв. Е родната милиция едно време беше по бдителна, и реагираше на сигнали всякакви. Проверили те номера на колата, Открили кой е собственика и го поканили на разговор. Влиза комшията, полицаят бута пред него купчинка бели листове, и един химикал и му казва: - Хайде сега приятел да опишеш какво, кога, и как стана. Имай предвид че знаем всичко. И комшията нали бил отзивчив по душа започнал да пише. На тая дата на еди кой си дадох толкова торби цимент. На тая дата на еди кой си дадох това, на другата датата онова. С една дума описал подробно какви далавери е въртял в подопечния му склад. Полицаят прибрал листовете, и казал: " Това добре. Хайде сега да ни разкажеш и за кръвта в колата ти". Човека усетил че е признал не точно това което са искали от него, ама вече било късно. На темата пилешка полицията го амнистирала, но за другото му направили една сериозна ревизия, и го осъдиха. Вярно само условно, но разтакаването по полиции, съдилища, а и резила пред комшиите му останаха за цял живот.
То сега са други години, и едно признание човек може да го върти както си иска ама все пак внимавайте де.

[Албена]

Аааа, scleri , моите престъпления имат давност.Трийсет години са минали.И свидетелите нищо няма да признаят щото са и съучастници!

[milena02]

Склери... То това е литература, бре! Готов разказ, дето и О''Хенри не може да съчини! Ние всички тук, ако напишем един сериал - всяка история да е отделен епизод - направо ще разбием филмовата индустрия.

[Мариана Бечева]

Миленка, само да се върнеш назад, да събереш всичките си постове и автобиографията ти е готова. Ама ще се чете, да знаеш!
Колкото и да се ровя в спомените си, не се сещам за случка, дето поне малко да се приближи по пикантност до вашите... Скука е при мен, затова с такова удоволствие чета вашите истории.

[milena02]

Що ме погреба жива, ма, Марианке? Кой пише автобиография в пика на кариерата си в областта на идиотизма?! Това се прави на финала. А аз колкото повече съзрявам, толкова повече дивотии върша, просто защото имам повече възможности за това.

[Мариана Бечева]

И що да съм те погребала жива, а?!?
Докато дойде времето й, някога, след мнооого години, няма да се сетиш за всички щуротии дето си ги вършила или ще набъбне толкова, че ще ни затрудниш да я четем. Как се четат над хиляда страници с кьорави бабешки очи, а?

[scleri]

Склери... То това е литература, бре! Готов разказ, дето и О''Хенри не може да съчини! Ние всички тук, ако напишем един сериал - всяка история да е отделен епизод - направо ще разбием филмовата индустрия.

Миленко, ти от мен истории да искаш. Е, не точно от мен, а от реалния живот. Щото той, реалния живот, е най-великият автор за всички времена.
История от реалния живот. Малко мрачна в началото, но на края слънчева. Шарена история. Направо готов сюжет за филм, и то не какъв да е филм а достоен за Оскар.
Действието се развива някъде през седемдесетте години на миналия век, и както си е редно за един добър филм още от началото върви по две отделни сюжетни линии. Историята започва в дън горите тилилейски, някъде в сърцето на Родопите където по разпределение е изпратена млада учителка. Младите може и да не знаят, но едно време като завърши висше образование човек беше длъжен да се отблагодари за грижите на държавата като поработи три години там където го пратят. След това е свободен да ходи ако иска и на май..та си. Това обаче е тема за друг разговор. Да се върнем към нашата история. В селцето където нашата героиня учи децата на "А" и "Б", идва геоложка експедиция. Да търси природни богатства нужни на народното стопанство. Както се досещате между млад геолог и нашата скучаеща героиня пламва любов. Геолозите обаче си свършват работата. Експедицията изчезва, а заедно с нея и любовта на нашата героиня. Тя обаче не остава сама. Геолога и е оставил подарък. Младата учителка късно се усеща че е бременна. Принудена е да роди. Сама, сред чужди хора без никаква подкрепа, подложена на хорските одумвания, тя оставя детето за осиновяване.
Тук става време да се върнем към другата сюжетна линия. На другия край на България млад, кадърен доктор се жени за своята ученическа любов въпреки че много добре знае. Щастието няма да е дълго. Любимата му е болна от нелечима болест, и дните и са преброени. Двамата много искат дете, но една бременност само ще ускори неизбежното. За това решават да си осиновят. Както вече се досещате съдбата довежда в техния дом детето плод на нещастната любов на една млада учителка, и геолог нехранимайко. Появата на дете в дома дава сили на младата жена, и тя се съвзема. Състоянието и се подобрява, и следващите две години са най-щастливите в живота им. След това болестта се връща. На смъртния си одър жената има молба към мъжа си. Да не остава сам. Да се ожени отново и да бъде щастлив и за нея. Има обаче една странно желание. Тя знае че на този свят по-добра майка за техния син от родната му майка няма да има. За това моли доктора да я открие. Ако се окаже свестен човек, и ако е свободна да направи всичко възможно да се ожени за нея. Шест месеца след смъртта и, когато пред очите на доктора отново започва да се появява светлина той решава да изпълни последното желание на любимата си. Закона не позволява, но той използва някои връзки и познати, и успява да открие майката на сина си. След като и е изтекло разпределението тя е заминала на другия край на България, и учителства в някакво лудогорско село. Там където никой не знае срамната и тайна. / Щото в ония години да родиш незаконно дете си е било голям срам / Доктора разбира че тя живее сама, затворена. Няма близки и приятели, но иначе е много добър човек, и прекрасен учител. Както се полага за един добър филм, в един слънчев ден от автобуса в центъра на селото слиза непознат мъж / нашия доктор / . В ръцете си държи букет от рози увит в мокър вестник да не увяхва. Намира дома на учителката, и и казва кой е и защо е дошъл. Сега живота не уточнява как точно е преминала срещата им. Дали той и е предложил веднага, дали тя е приела веднага. Факт е обаче че един ден тя пристига с доктора в града където той е живял с жена си, и където все още работи. Първото място където отива, не е дома в който я очаква сина и, а на гроба на непознатата жена която и го и е върнала. След това историята се развива по баналния за нашите ширини начин. В града тръгват клюки. Според мълвата доктора си е имал млада любовница, и не се е посвенил да я доведе в дома си още преди гроба на жена му да се е слегнал. Един ден доктора решава че това не може да продължава така. Той вече е станал шеф на отделение в местната болница, но зарязва кариерата която го очаква. Взема семейството си, и отива в едно малко добружанско село където лекува хората дълги години. Раждат им се още две деца. С една дума цялата история има един красив хепи енд.
Историята вероятно е банална и до някъде неразбираема за по-младите, но такъв беше живота в ония години. Само една наистина силна жена можеше да застане срещу целия свят. Да роди, и да отгледа сама детето си. Филмите са пълни с такива силни жени, но в реалния живот бяха единици.

Хайде сега Миленко. Сипи се едно за вдъхновение, и сядай на компютъра. До сутринта сценария да е готов. За авторски права няма да претендирам защото автора е самият живот, а не аз.

[Мария Николова]

Много добър разказвач си, scleri!!!

[Еличка]

Що ме погреба жива, ма, Марианке? Кой пише автобиография в пика на кариерата си в областта на идиотизма?! Това се прави на финала. А аз колкото повече съзрявам, толкова повече дивотии върша, просто защото имам повече възможности за това.

Тук се сещам за Бранислав Нушич - автобиографията се пише до женитбата. После, как беше? Всичко приключва. Готов ли е параклисът на Лалето?

[ljuboznatelna]

Кукундрилки и кукундрилковци, ние идея си нямаме кой би могъл да чете тук. Току виж след някоя година гледаме филми с твърде познат сюжет
Един от филмите, които напоследък ме впечатлиха, беше "Дъвка за балончета". Сценаристите, трима, седнали и си разказали детските истории. И това станало едната линия на филма.