Най-ценното, което знам и искам да предам!

Аватар
pateto
Кафе с мляко
Мнения: 230
Регистриран на: Ное 24, '09, 21:00
Местоположение: Пловдив

Най-ценното, което знам и искам да предам!

Мнение от pateto »

Сега докато детегледствам почти всеки ден се замислям, кое е най-ценното нещо, което знам и искам да предам на моето детенце.
Разбира се, че искам да е откровен, достоен човек и т.н.
Но май най-ценното, което искам да го науча е да се научи да обича и да оценява. Да не желае всичко и на всяка цена.
Какво е най-ценното за вас?
Аватар
mucunka
Кафе машина
Мнения: 3128
Регистриран на: Ное 29, '09, 18:57
Местоположение: София,Световрачене
Дал благодарност: 19 пъти
Получил благодарност: 33 пъти

Re: Най-ценното което знам и искам да предам!

Мнение от mucunka »

Пате,скоро прочетох това,като че ли аз съм го написала.Оказа се че авторът е моя състудентка,с която сме расло по едно и също време,и двете сме селски чеда.
Родина, род, родна къща, семейство...

Написано от Даниела ДЯВОЛСКА

В живота на човек му влияе всичко покрай него - от самото му раждане. Корените на възпитанието се крият там, някъде, дълбоко в семейството.

Родила съм се много на север и малко на запад, та точно на северозапад - в сърцето на Дунавската равнина. Баща ми беше тракторист. Още помня трактора му - едно огромно верижно чудовище, верижен трактор стотак. А как бръмчеше само. Случвало се е да се прибере вечер с него до дома. Сутрин цялата махала се събуждаше от страховития рев на стотака.

Една от любимите му приказки беше: Човек, който не обича работата си, за мен не е човек...От малък започнал да работи. Първо като прикачник, след това се качил на трактора и така до последно. До такава степен беше се "сраснал" с трактора, че по бръмченето му познаваше какво му е, къде го "боли", къде нещо не му е наред или се е счупило. Усещаше трактора.../Другите две често използвани от него приказки бяха: Пази, Боже, сляпо да прогледа...С роднина не работи и в роднина на квартира не ходи.../

/Не че ми се прави аналогия, но в момента се сещам, че много често използвам израза: Да усетя настроението на групата, на децата. Винаги преди да започнем да правим нещо, първо сядаме да си поговорим, да се "усетим" и чак след това продължаваме напред.../

Татко ми четеше книги до последно. Винаги намирах книги под възглавницата му. Ако се случеше да няма интересна книга под ръка, препрочиташе учебниците по история и география. Ако любовта към книгите може да се предава генетично, от него ми е останала тази любов. Няма случай препоръчана ми от него книга, да не съм я прочела на един дъх. В началото четях книги безразборно, докато той ми препоръчваше книгите в хронологичен ред. Не от тук-от там. И след това разговаряхме върху прочетеното. Никой не го е учил как да ме учи и възпитава, нито е чел специализирана литература...Имаше усет и знаеше как.

Ако си задам въпроса: Възможно ли е възпитание в родолюбие и кой ме научи да обичам род и Родина? - ще отговоря - татко ми. С приказките, разговорите, които провеждахме, с книгите, които ми даваше в ръцете да прочета.

В моя край много се държи на родата и изразът: Ние сме род /рода/ - много често се чува. Принадлежността към рода е изразена и във фамилиите, които имаме там. Не се взима името на дядото по бащина линия за фамилия или се случва много рядко, а се носи родовата фамилия. Всяка фамилия съдържа в името си нещо характерно за самия род и моята бащина фамилия няма нищо общо с Петрова, Димитрова, а е...наследена след като представители на родата са се проявили като хора шегаджии и зевзеци, та накрая - бащината ми фамилия означава хитрост, дяволия...Дори легенди има за нея. Прабаба ми ми ги разказваше, а аз съм ги запомнила, за да ги разказвам на детето си.

Родината започва от рода, от бащиния праг. Пред очите ми е следната картина...

Зима люта, снеговита, страховита. Такава, каквато може да има само в моя край /или зимите преди така нареченото глобално затопляне/. Като духне студеният режещ вятър от Влашко, та право на прага ни се спираше. Направи завой и поеме пътя към Балкана. Ако Балканът не го спре - може и да го прескочи или да се върне отново в нашия двор. Най обичах зимните вечери у дома. Навън виелица, "сприя", вятърът свири в комина, печката "бумти", сенки се гонят с отразените пламъци от печката по стените на стаята и разказват неродени приказки, а татко ми ни разказва граничарски случки и истории - за диверсанти преминали границата, за заставата в Ръждака, за граничарското му куче, за това, че границата на нашата държава, както и на всяка друга са нещо свещено. Обичаше да си спомня за граничарския си период от своя живот. Младо момче от севера, пратено далече на юг...

Като отидох да уча в Благоевград, татко ми беше много доволен от факта, че ще обиколя неговите места, там долу, при Беласица и Осогово...

Последната книга, която намерих под дюшека му, беше "Мъжът и жената интимно". Бях учудена, удивена, а защо не и малко "възмутена", как може почти петдесет годишният ми баща да чете "такива" книги. Смятах го за достатъчно стар за подобни четива... Е, аз наскоро прехвърлих 45-те и изобщо не се смятам стара за такива и всякакви книги. Защо ли???

Много пътувах от малка. Лагери, лагер школи, екскурзии, студентство, бригади...Баща ми неизменно ме чакаше на прага на родната ми къща...Неговите уроци бих искала да успея да предам на детето ми...

Майка ми рядко ми се месеше в каквото и да било. В момента в който "разбра", че може да "разчита" на мен и спря да ме контролира. Бих искала да ви разкажа за някои от нейните житейски уроци....

Тя ме научи на изразителност в четенето, помагаше ми в началото на ученичеството - в първи клас, но по-често ме оставяше да се блъскам сама и ако се случеше да не успея, чак тогава се намесваше.

Бях в трети-четвърти клас. Имахме домашно по математика. Задачата не беше трудна и понеже не ми се случваше да отида без домашно, а и не си го и представях такова нещо - реших задачите и на другия ден се оказа, че домашното било трудно за съучениците ми. Поискаха да го препишат и...аз им го дадох. На една съученичка и хрумна да откъса листа, така по-лесно щели да преписват...Накрая познайте кой беше без домашно, а с хвърчащ лист???

Да, обаче въпрос-питанка напира и няма начин, ще го пусна да излезе - въпросът: Класната обвини мен, че съм без домашно. Какво съм и обяснявала - не си спомням, но от днешна гледна точка бих казала: А учителят не трябва ли да познава учениците си или разчита само на факти? Тогава с детския си акъл си мислех: Защо не ми повярва, че тук, в училище откъсаха листа от тетрадката? Та тя знаеше, че математиката ми беше любим предмет...

Естествено че ми поръча да кажа на майка ми да я намери и да говори с нея...Да, обаче аз не казах на майка ми...Да, да, да ми се кара...Хубаво, но наближи общата родителска среща и аз започнах сериозно да се притеснявам, че голяма караница ме чака...Прибира се майка ми от срещата, а аз се правя на заспала. Естествено, "събуди" ме и започна да разнищва случката...След като разбра какво се е случило, вместо да ми се навика едно хубаво, че съм позволила да ми скъсат домашното, проведе един "много сериозен" разговор с мен. А бях само в трети клас. Не се повтори подобна случка. Спрях да си мисля, че приятелство се купува с "подарено" домашно, а за благодарност - скъсано...

Ще ви разкажа още една случка...Бях някъде...шести клас. Преди години имаше "Седмица на детската книга и изкуствата за деца". Поне при нас такива седмици имаше...Срещали сме се с писатели, художници...Беше организирана читателска конференция и всеки желаещ можеше да сподели за прочетена и впечатлила го книга. Аз написах за живота на едно момиче прокудено от Родината...Да, но не ми се излиза пред публика да говоря. Ами сега? Споменах го в клас и една съученичка изяви готовност да ме "замести" с моето "писание"...???!!! Може би още тогава да съм усетила нещо нередно в такава една услуга и разказах на майка ми...Малеее...Защо ми трябваше???...Хайде отново разговор. Прочетох и написаното и тя взе, че го хареса, а си пада малко критикар. Този път разговорът беше по-сериозен, защото бях по-голяма...Запомнила съм от разговора следното: В този живот има лични неща, като мислите на човека, написаното, казаното. Това, което си написала е лично твое и или ти ще си го прочетеш, или никой друг няма да го чете...Как може да си толкова глупава, ми кажи? От какво се притесняваш? Дай ми написаното!

Направо ми "арестува" листата. Както и да е. Участвах в читателската конференция и дори...спечелих награда /срам ме е да кажа, че беше първа.../ От тогава до сега, когато направя нещо, съответно заставам зад него...Урокът на майка ми.

Прабаба ми, казваха и маджарката, много хубаво пееше...Като започнеше от онези дългите песни, дето се редува пеене с говорене с часове можех да я слушам. Дори я карах да ми ги диктува и ги записвах, но...много години минаха от тогава...Загубиха се през годините, за което много съжалявам. Последно споменът ми я е "фотографирал" - прегърбена, съсухрена, с много бръчки по лицето...Дори я нарисувах веднъж. Сложих я да седне на един стол и да ми позира. Като я нарисувах и и показах рисунката, тя погледа, погледа и каза: Мале, па я толко много бръчки ли имам? Еееех, а каква бях хубавица на млади години и как се обръщаха ергените по мене. Я си избрах деда ти и той мене...

От прабаба ми остана любовта към песните, приказките, легендите, народното творчество, към битовото, старинното. Такава сладкодумница беше, че можех да и слушам историите с часове. Тя - седнала до печката, а аз в краката и и право в устата и я гледах...да не пропусна някоя дума...Най-обичах да отвори скрина, а там имаше толкова много "съкровища" и миришеше на нещо особено - на старост, на години...

Може би тук е мястото да спомена, че родът ми от бащина страна бяха хореводци и музикални хора. Ето, прабаба ми пееше, единия брат на дядо ми свиреше с уста, баща ми е танцувал в танцов състав...От тях ми е останало и това...

Сега, ако сте имали търпение да прочетете до тук написаното, почти съм на финала...

Задавали ли сте си въпроса: Възможно ли е Природата да бъде учител? Природата като такава, природата в родния край, климата, всичко заобикалящо ни...

Чувала съм от балканджии да казват: Балканът ражда хора, а полето - тикви...Е, аз съм родена в полето и нямам нищо против тиквите, но по-сериозно да се върна на Природата.

Който е роден в равнината, няма как да не е усетил същото, което и аз. Там, в равното, накъдето и да погледнеш, погледът ти стига до хоризонта. Няма как родените в равнината да не са си задавали въпроса: А какво има отвъд хоризонта? Някак си кръгозорът се разширява и любознателността, защо не и любопитството да надделяват....Какво има отвъд? Само на юг е проточил снага Балканът. Една дълга синя ивица. Отново се ражда въпрос: Какво има отвъд синята ивица? Няма как, същият този Балкан намираше място в рисунките ни от детските години. И сега аз често уча децата да рисуват планината. Независимо коя. Планината.

Суровите северни зими няма как да не упражнят закалката си върху хората, които живеят в по-северните райони. Да надвиеш зимата и студа. А се е случвало преспите да са високи колкото къщата.

Дългите зими няма как да не предразполагат към тихите вечери и семейни разговори, както и към усамотяване с книгите, които отвеждат в един друг свят - света на мечтателството.

Плодородният чернозем, в който каквото и да посадиш, все се ражда и то при добра дъждовна година в изобилие, няма как да не те научи да обичаш родната земя.

Красотата на четирите сезона в северния край няма как да не те научи да виждаш красивото във всеки един от тях. Пролетта - с многото цветя и зеленина, лятото - с жаркостта, есента - с прибирането на реколтата и цветовата гама, а зимата - със заскрежените дървета и скърцащия сняг под обувките...И бяло, много бяло. Въздухът - чист, усеща се дълбоко с белите дробове...

А небето? Никъде другаде не съм видяла по-ясно, по-синьо и толкова много звезди. Съзвездията се виждат като на длан...

Какво искам да завещая на детето си в наследство?

Да обиколи всички онези места на които аз съм била. Да усети нежния полъх на вятъра в полето през лятото. Да усети режещия зимен вятър, тръгнал от Север, от дома на Снежната кралица, минал през Влашко, прекосил Дунава, спрял се за малко на прага на дядовата и къща и продължил пътя си към Балкана. Да усети мириса на току що окосена трева и билки и да и замирише на колендро след буря. Да вижда хоризонта в далечината и да си задава въпроса: Какво има там, отвъд него?

Да вижда синята ивица на Балкана и да го помни, него, стария...Да гледа вечер звездите, да търси съзвездия, да гледа Луната, а не да я търси зад блока.

Да има спомен за всички "фотографирани" през детството от очите ми картини - преспите, птичите песни напролет, цветята на баба и, за които се грижи като за деца. Да види как от семката се ражда динята и как от малкото агне израства шиле, след това овца. Да пие току що издоено мляко от козичката. Да запомни миризмата на току що изпечен топъл хляб и да има възможност да си чупне от коричката му....И на онзи мармалад от сини сливи, чието ухание ме преследва през годините...И мирис на печена в долапа дюля на есен...

И гонещите се пламъци по стените на стаята разказващи неродени приказки. И онзи тих ромон на летния дъждец припяващ приспивна песен: кап, кап, кап...И капчукът му приглася.

И от малка да разбере, че земята е родна, нейна. Да разбере още, че земята мирише различно след дъжд, различно при суша...Съвсем различно есен след оран. Да усети дъха на земята, и да знае, че има още и цвят.

Да разбере, че няма по-красива гледка от ширнали се ниви пред жътва, както и от разлюлени от ветреца житни класове. Да запомни гледката със слънчогледи - навели уморени глави...Да остане в нея гледката на небе, засято със звезди...

Това е моето наследство, завещано ми от родителите ми, от баби и дядовци...Опитвам се да го завещая и на нея, като я водя в моя край...
АКО ИСКАШ ДА СЕ ПОЧУВСТВАШ БОГАТ,ПРОСТО ПРЕБРОЙ ВСИЧКИТЕ СВОИ НЕЩА,КОИТО НЕ СИ КУПИЛ С ПАРИ.
http://mucun72.snimka.bg/daily/dostignata-mechta.752721
моите цветя
моите гоблени
krema
Двойно кафе
Мнения: 189
Регистриран на: Ное 30, '09, 10:46
Местоположение: Ст. Загора

Re: Най-ценното което знам и искам да предам!

Мнение от krema »

Страхотно е! Едва ли бих се изразила по- добе. И ако всички родители бяха такива, сегашното поколение щеше да е на друго ниво. :nod:
Аз имам двама сина и много искам да се справят с живота си достойно и доблестно. Качествата, които искам да изградя у тях са страшно много и се надявам да дойде момент, в който да съм спокойна, че съм дала всичко от себе си и съм успяла с възпитанието им. :stiskam:
http://kremazagora.snimka.bg/flowers/cv ... 1.22316194" onclick="window.open(this.href);return false;
Satori
Баш кафе майстор
Мнения: 2638
Регистриран на: Ное 23, '09, 20:14

Re: Най-ценното което знам и искам да предам!

Мнение от Satori »

Не искам да ги уча на много неща. Страх ме е да не ги объркам, затова искам да ги уча на прости и лесни неща - като това да се пазят сами и да гледат на света рационално и прагматично, да са любознателни, да се държат възпитано, да уважават себе си и другите, да пазят околната среда.

Ето някои хубави мисли:

"Винаги целувайте децата си за лека нощ - дори и ако вече са заспали." Х. Джаксън Браун Мл.
New Baby Quote by H. Jackson Brown, Jr.

"Преди да се оженя, имах 6 теории за отглеждането на деца. Сега имам 6 деца и никакви теории." Джон Уилмът

New Baby Quote

И нещо, което не помня къде прочетох: "Онова, което показвате на детето си сега, детето ви ще види след години."
Аватар
DOBI
Кафеджия/Кафеджийка
Мнения: 1568
Регистриран на: Ное 25, '09, 10:32
Местоположение: Нант

Re: Най-ценното което знам и искам да предам!

Мнение от DOBI »

Моите деца са вече големи и аз съм доволна от това ,че и двамата са стойностни личности,отговорни и лишени от егоизъм.И до ден днешен всяка вечер целувам дъщеря ми не само за лека нощ,но и за добро утро.Синът ми спрях,преди около година и половина,когато заживя с жена си.Винаги съм зачитала и уважавала мнението им и съветите им.Гордея се с тях!
Аватар
nadetoabromova
Кана кафе
Мнения: 666
Регистриран на: Ное 27, '09, 05:38

Re: Най-ценното което знам и искам да предам!

Мнение от nadetoabromova »

Имам големи деца които вече вървят по своя път.Сина ми си има жена и тя го целува но всеки път тайничко като сме само двамата го галя и целувам и му казвам колко го обичам.Дъщеря ми от години живее в чужбина и си идва два или три пъти в годината, но като е тук я будя с цулувка и си ляга с целувка от мен и баща и тя просто държи на този жест.Имам прекрасни деца и съм съумяла да им предам любовта към рода към българското и към всичко което ги е изградило като личности.Благодарна съм на Бог за всяка възможност която ми е дал за да бъда щастлива. :angelche:
http://picasaweb.google.bg/nadetoabromova" onclick="window.open(this.href);return false;
Аватар
utro77
Виенско кафе
Мнения: 364
Регистриран на: Окт 8, '15, 11:22
Дал благодарност: 2 пъти
Получил благодарност: 7 пъти

Re: Най-ценното, което знам и искам да предам!

Мнение от utro77 »

Мислила съм над въпроса.
Според мен най-ценното, на което искам да науча детето си, е добротата. Да бъде скромно, състрадателно, отзивчиво, любезно - просто добър човек. Това е и смисъла на живота - да бъдеш добър човек и да правиш добро!
Последно промяна от utro77 на Окт 13, '16, 15:32, променено общо 1 път.
Аватар
МГХ
Наркоман
Мнения: 10086
Регистриран на: Окт 4, '12, 23:28
Местоположение: Русе
Дал благодарност: 346 пъти
Получил благодарност: 917 пъти

Re: Най-ценното, което знам и искам да предам!

Мнение от МГХ »

Моите деца пораснаха и с тях съм успяла ,макар че не беше лесно. Пътят на всеки е различен , но се убедих ,че е достатъчно търпение и личен пример за да станат стойностни хора.Във времето съм се съмнявала в това , но в крайна сметка се оказа вярно.Децата попиват и най-вече от родителите си.
Сега имам друго предизвикателство. Внукът ми расте в чужда страна и чуждият език му е доминантен. Искам да знае ,че е българин преди всичко , а за един месец през лятото мога ли да му предам всичко , което сме. Няма ли чуждата култура да го направи друг ? Нали е роден на друга земя и вижда , усеща и учи друга култура ?
Аватар
Гео, граф
Наркоман
Мнения: 15816
Регистриран на: Юли 25, '10, 23:54
Местоположение: София-Подуенската градинка
Дал благодарност: 708 пъти
Получил благодарност: 1478 пъти

Re: Най-ценното, което знам и искам да предам!

Мнение от Гео, граф »

За да може да се ориентира и позиционира в пространството, човеството е измислило посоките - горе/долу, напред/назад, ляво/дясно, както и географските посоки, които далеч не са само четири, а 16 спрямо розата на компаса. Американците като хора прагматични са добавили и ориентирите, свързани с часовника - на 5 часа, на 12 часа и т.н. Е, да, ама днешните дигитални поколения вече не познават часовника, да не споменавам географските посоки.
Развивам обстоятелствено тази интродукция, за да схванете проблема. Вчера обяснявам на сина ми (на 25 години!) къде в центъра трябва да отиде. Роден и израснал в София, той категорично отказва да научи имената поне на основните градски булеварди и се движи из родния си град забол нос в екрана с включен GPS, щото иначе се губи. Обяснявам му по телефона подробно накъде да свие на изток и че на 200 м в дясно има еди какъв си репер, по който да се ориентира, а той ми вика: ''Как да определя накъде е изток? И колко са 200 м? Какво е това репер?'' Казвам му, добре де, погледни на 2 часа... Отсреща ми тишина... ''Кво? Как така на 2 часа? Дефинирай 2 часа?!?''... Пляскам се по челото и си давам сметка, че говорим с децата си на различни езици, живеем в паралелни светове. Той ми се подиграва, че мога да се загубя в мол, в метрото или в НДК, неразбирайки, че там нямам репери и се дезориентирам. Аз недоумявам как е възможно той да оцелява в този свят без посоки. Ами ако се срине дигиталния свят, кво прави? Това означава, че тези поколения са съвършено непригодни да оцеляват без инфосферата! Аз лично отчитам вината в себе си, че не съм обучала детето си на елементарни неща относно простичката ориентация в пространството. А съм географ, по дяволите :ufff: !!!

Мислех си колко показателна за днешното себеосъзнаване на хората е GPS навигацията в автомобила и в телефона - в центъра си ти, светът се ориентира спрямо теб, пътят винаги е направо. Спестено ти е онова - сложното - мислене, при което трябва да видиш света, все едно си извън себе си, от птичи полет, че после да се поставиш и намериш в него. А съвсем наскоро ми попадна някъде такъв въпрос: Кой предмет е бил подменен неотдавна в залите, където се провеждат училищни изпити във Великобритания, поради жалби и настоявания на учениците? Отговорът беше: Часовниците с циферблат - учениците не можели да се ориентират по тях и искали електронни, с цифри. Далеч съм от мисълта, че е важно да можем да определим дали е икиндия по височината на слънцето и дължината на копралята, но все повече се вторачвам в загубените природни инстинкти на съвременния човек. Вече няма нужда да търсим Полярната звезда, за да определим къде е север, но колко от нас знаят коя е Полярната звезда на небосвода? Не че е жизненоважно де, чеша си клавиатурата... В момента се сещам за разни антиутопии от рода на Денят на трифидите и Малвил... Да пази господ или който там отговаря за това!

ПП. Не че това е най-ценното, което да предам на децата си, но тази тема ми се видя подходяща за днешните ми терзания.
Ако някой се влюби във вас, бъдете благодарни, защото никой не е длъжен да ви обича!

"Научи се да даваш, защото имаш, а не да взимаш, защото искаш."
Л.М.Бюджолд
Аватар
borislava.kirilova
Кафеджия/Кафеджийка
Мнения: 1108
Регистриран на: Мар 29, '19, 22:20
Местоположение: с. Комощица, на 14км от гр. Лом
Дал благодарност: 570 пъти
Получил благодарност: 723 пъти

Re: Най-ценното, което знам и искам да предам!

Мнение от borislava.kirilova »

Аз няма деца все още, пък и в темата не е изрично указано, това с предаването да е на децата. На 40 години съм, и май съм онова поколение - на Вечния преход, с единия крак в миналото, а другия в бъдещето. Така ми се случи, че си контактувам с доста млади хора. И едно нещо като им кажа много се впечатляват и го запомнят:

Всеки е различен и света е шарен, в това е красотата на живота.

Ако е трябвало да сме еднакви, да сме такива. Да приемат и обичат различното в себе си и другите, да вземат това, което им допада и да подминат, това което ги угнетява.
Аз още помня сините престилки и системата, която искаше еднаквост, и не го забравям. А за съденето на този и онзи си има Съдии и Бог, ние сме само хора. :D
Публикувай отговор

Обратно към “За децата, духа и свободата”