Приказка за хляба

[denitsavm]

Малко не навреме в дискусията, но пък, /смятам/ съвсем на място, копирам това от фейсбука на Ангелина /дано няма нищо против
" onclick="window.open(this.href);return false; Какво е едно-време-шния хляб, ако не бе тази емоция

ОДЪ́НАКА СТУ́РАТ ЛЕ́БА!

Щом взех да пиша заглавието и Word-о изпище́: „Е́ те такова животно не́ма!“, и ми подчерта всички думи. (Явно локализацията на МС Офис е шопска, ако някой има Северозападен plug-in, моля, дайте знак.)

Ама как звучи тази реч, а!? Така летяха думите между нас някога – кръгли, твърди, шарени и големи, като огладени речни камъни. И така слягаха по местата си. И така удряха и поразяваха – през лицето, в сърцето, накъдето ги насочиш.
Обзалагам се, че едва ли има човек от нашата страна на реката, който да помни ония дивни времена и чието сърце да не е започвало да „трепка и играй“ при вестта, че в малката хлебарница, която някога се помещаваше в къщурката на автобусната спирка, но се отваряше с гише откъм гърба, стурат леба! (Това ще рече „стоварват хляба“.)
Надпреварата за леба можеше да се включи поне в окръжните състезания като спринтова отсечка на пресечен терен в дисциплините колоездене и спортно ходене (примерно). А по обратния път се подобряваха довчерашните рекорди по бързо поглъщане на топлия леб, като към протегнатите ръце се чупеха и подаваха комати, очите сияеха, устните мълвяха заклинателно „долната коричка“ „горната коричка“, „средичката“ и „крайшника“ и блаженството, което преизпълваше телата ни, стопляше всички разговори – на нов глас подхващахме преразкази за отминали паметни случки, надвиквахме се, разигравахме за пореден път едни и същи сцени и диалози, смеехме се едни през други с пълни уста и изобщо… забравяхме за целия свят!
ЛЕБА!
Търговските „обекти“ на село тогава съвсем не бяха широко разпространено явление, тъй като бабите и дядовците ни си произвеждаха буквално всичко необходимо за живеене, и не само че никой не тръпнеше от мераци да си купува неща под път и над път, а и на много от промишлените храни и пр. друга продукция, предлагана в градските магазини, се гледаше с нескрито презрение. Ако в някой дом се правеше в повече нещо, необходимо на други, то просто се продаваше или разменяше направо между хората. Дрехите се шиеха (поне аз помня, че поръчки приемаха баба Радка от другата махала и баба Цанка от нашата). Така че имахме общо три магазина – смесен, гастроном и хлебарница.
Две от тези толкова специални „шопинг-дестинации“ бяха известни сред нас с имената на жените, които царствено ги отваряха, затваряха, приемаха стока и, разбира се, продаваха в тях. За Кооперацията всички казвахме „до Павлина“, а за гастронома – „при Рашка“.
Единствено ЛЕБА беше с ранг на институция, многократно превишаваща авторитета на която и да е човешка личност и всеки от нас, пресрещнат с въпроса: „Къде отва́аш?“, докато пръхти чевръсто по състезателната отсечка, отговаряше уставно: „За леб!“
Може би тук е моментът да кажа, че нашата къща и всичките ми детски спомени са от Якимово-3, бившето село Войници, и по-точно от махалите, заключени между острия завой на Цибрицата и баира Доброглед в най-източната част на селото. Ние бяхме на нещо като „висок остров“, свързан с равнинната част от селото чрез три моста. Двата крайни бяха Котéновският пешеходен мост и малкият при Пункино кладенче. В края на правия източен участък, преди реката да започне да завива остро, беше (и все още е) Големият мост, разделен за пешеходци и коли, който ни свързваше с останалите пътища. Баирът или дългото възвишение с висока точка Доброглед, се издига като цяла стена непосредствено зад нашата къща с прилежащото ни селище и е част от терасирането на Западната Дунавска равнина, а Цибрицата се вие между гористите брегове в подножието на този внушителен скат. Всъщност още преди да се родя, селото ни Войници административно е присъединено към съседните две села – Котéновци (Якимово-2) и Прогорéлец (Якимово-1). Трите, както са разположени по меандрите на реката, просто са се слели и това беше превърнало Якимово в едно неимоверно дълго село, където човек трябваше да се придвижва из селата като през вътрешни спирки с междуселските автобуси или с колело. Помежду си рядко използвахме тези индексирани имена „Якимово-2“ или „Якимово-1“, обикновено казвахме, че отиваме до Котéновци или до Прогорéлец. В Прогорéлец е административният център, там имаше книжарница и аптека (ако ви се наложи), там бяха най-голямата читалищна библиотека и киното – също много посещавана атракция и голямо събитие!
Та в тази връзка, пекарната за хляб беше на разклона преди първия голям автомобилен мост към Прогорелец и от там той се разкарваше из другите две села с камионче – в едни незабравими дълбоки дървени касетки с квадратни летви. Самуните се редяха изправени в касетките, още залепени един за друг и като се разделяха, пушеха. Ох, сърцето ми се къса, като знам колко мечтаех да ми се падне краен хляб, който има изпечена коричка от три страни!
Доставките бяха под бройка – къщите купуваха по много хляб, защото с остатъците се изхранваха кучетата, котките или друга стока по дворовете, така че трябваше да се направи заявка и в зависимост от размера на домакинството, се даваха по 2-3 топли хляба, а останалите до попълване на бройката – вчерашни. Е, ако купувате само един, непременно дават топъл!
(Обръщам ви внимание на този тънък момент.)

И така, леба се стураше къ́де четири следобед. В зависимост от най-различни обстоятелства можеше да дойде и в три и половина, а можеше и в пет и половина – какво тук значат някакви си два-три часа?! Ако закъснеете, джвакате си вчерашен.
Народът Одъ́нака беше облагодетелстван поради близостта си до леба и равнинния терен, а по нашия бряг на Цибрицата, предвид че беше хем по-отдалечен, хем по-стръмен, се налагаше буквално във всяка къща да има действаща нарочна организация и човек, натоварен с мисията да излети от нисък старт и да отговаря за донасянето на два или три топли леба за семейната вечеря. Особено капризни бяха старците и у нас баба Таса се тръшкаше и ни натякваше за всеки залък, ако сме се издънили. (Баба Таса е нашата прабаба, която дедо Финко си довел на младини от Румъния, ама за нея – друг път.)
Разбира се, най-подходящи за операцията „Топъл леб“ бяха децата. От рано баба приготвяше празните торби и точни пари в едно пликче и никой от нас не излизаше по село без да метне торбите на колелото и зорко да бди, да не изгуби парите. Докато играехме и колелетата бяха струпани около някой дуд, пращахме един от дребосъците, да ни е съгледвач. Нерядко, вече когато ходехме повече в Другата махала, един отиваше да дебне на хлебарницата в Котеновци и с тръгването на камиона към Войници, се мяташе на колелото, забираше цялата тумба, профучавайки покрай нас през облаци прах с виковете „Карат леба!“, а ние на свой ред разграбвахме с усилие колелетата, които вече бяха изпопадали и заплетени под дуда и с бясна скорост завъртахме педалите, за да изпреварим камиона през селото, преди да е пристигнал до хлебарницата по обиколното шосе. Изобщо – действахме професионално. И беше шоу!

Макар и да се състезавахме до хлебарницата, веднъж добрали се до заветната цел, вече възприемахме друга стратегия – бяхме отбор. На опашката обикновено чакаха около 15-17 души, останалите седяхме по спирката или просто на колелетата, хванати с два пръста за клонките на някой дуд, понякога окупирахме близките пейки на групички и си помнехме реда, докато гледахме как шофьорът и някое от момчетата стурат леба, а хлебарката, застанала на вратата, брои касетките и хлябовете и пише нещо в един мазен тефтер. Класика!
Нашата хлебарка ни познаваше всичките – кои сме, чии сме, колко бройки е записала баба и пр. – и топъл леб допълнително не се даваше на никого! За хората на специална диета се докарваше и черен, пак под бройка. Като компромисен вариант се допускаше някой да вземе хляб и за друга къща, а домът се отмяташе по списъка. Бабичките на опашката точеха шии в нашата посока като изнервени гъски, зорко следяха да не би някой да хитрува и гълчаха покреклѝво, надушеха ли, че кроим номер.
Но ние бяхме гладни за топъл леб!
Бяхме не просто гладни, но бяхме също и хвърковати, непокварени и сърдечно сплотени, а мирисът на леба от чуждите торби разгаряше въображението ни и пораждаше у нас виртуозна изобретателност. Бяхме сила! И го знаехме.
Целта беше хем да обезкостим два-три леба помежду си, докато се прибираме, хем всеки да отнесе пълната бройка за дома, за да няма сръдни и да не му навикват старите. Тази беше идеалната цел. В някои редки, но паметни случаи, тя не беше постижима. Ако закъснеехме, днешната доставка не достигаше дори и за заявените бройки, така че всеки, който беше взел своите два или три топли леба, веднага си ги разделяше с другите, за да си отнесем поне по един.
Никога не се изоставяхме, никога!
А иначе, схемата за надхитряване на „разглезената конкуренция“ от Одъ́нака, която само трябваше да пресече шосето, за да си земе леб, беше следната: пускахме дребосъците да се превъртят на опашката по няколко пъти и да поискат само по един леб. И хлебарката им даваше топъл!
Най-пъргавите и дребни хлапетии, които тогава действаха като „острието на атаката“, бяха Петя, Горанчо и Картофчето. Понеже те нямаха собствени колелета, возехме ги по багажниците, по рамките и по кормилата на нашите. Аз даже не си спомням истинското име на Картофчето, май Людмил?
И такааа, като се изредеше опашката от стоящи пред гишето, вече никой не помнеше кой е минал преди 18 човека. Ние бяхме взели своя дял и чакахме, имената ни бяха отметнати по списъка, но ако към опашката в този момент се присламчеше светлокосо и ококорено детенце (а те всички бяха такива: Горанчо – на букли като копчета, а Петя и Картофчето – със сламено-златисти прави кичури), хората дори му отстъпваха ред, след което дребосъкът се повдигаше на пръсти, за да подаде нос над тезгяха, оставяше точните стотинки в чинийката и произнасяше кодовата фраза: „Един леб“. Това напълно приспиваше бдителността на хлебарката и тя, без да се затормозява с въпроса чие е детето, просто му даваше един топъл.
Ние ликувахме! Номерът действаше бързо и безотказно.
И сега, докато пиша, усещам радостния гъдел на тази наша победа, спомням си дори формите и пропорциите на ръцете и пръстите на всички ни, които се пресягахме и си деляхме… обединяващия, свещения ЛЕБ!

[elmaz]

О Дениии,
Не знам коя е Ангелина, но дядовата ми къща е в с. Якимово, Войници, аз там съм израстнала,
всяко свободно от училище време бях там, с тайфата. Токова ме докосна прочетеното , както с диалекта,
така и със събудените чувства от миналото. Толкова истинско е написаното
Пипна ми сърцето

Сори за спама, но се развълнувах.
ЛЕБА е велико нещо/и коричката..../



Ааа, Ангелина е момичето с хубавата градина - колко пъти съм я гледалаааа.

[calico]

Елмазче, то аз се развълнувах, дето не съм оттам, та ти ли няма...

Ангелина е талант безподобен, така успява да дрънне на всяка струна

Съвсем на място си е Дени това, нали е за Леба....

напомни ми моята среща със селския хляб на баба, който ни пращаха до фурната да вземаме, с купони- кръгъл, двукилограмов, с много крайшници. А баба и дядо произвеждаха за тях си и сирене, и мед, и това с топъл хляб беше вкусът на селото за мен.

[Малката Ида]

Дени прекрасно,топло и уханно,като току що изпечен хляб!

Да се отчета,със кваса се разминахме някъде Сега съм заложила нов.
Изглежда лесно на клипчетата,а що така не ми се получи. Ако и този не стане ще викам за помощ!

Поздрав най-сърдечен!

[sendi1966]

Малката Ида с какво брашно започна да правиш квас?
Пробвай първо с бяло брашно.

[Малката Ида]

Малката Ида с какво брашно започна да правиш квас?
Пробвай първо с бяло брашно.

Със пълнозърнесто.Така го пишат
Защо бяло?

[sendi1966]

Малката Ида,от моя опит с кваса поне според мен за начинаещи е по добре с бяло брашно.
Правила съм с бяло и с пълнозърнесто,последно правих с ръжено,но най бързо става с бялото.Това са мои наблюдения.
Пробвай с бялото и ако не се получи имам изсушен квас от лимецово брашно,ако пожелаеш мога да ти пратя.

[Малката Ида]

Благодаря,Сенди!
Речено,сторено! Поредният буркан е заложен!

[hrissi2009]

Този разказ на Ангелина ме връща в детството. Докато чакахме Леба, боцкахме я фафла, я алтайче. Страхотно време . Нямаше интернет, телевизията беше само сутрин до 12 на обяд, с следобед от 16 ако не се лъжа. Спомени.

[wenche]

Преди час извадих хлебчето от фурната.
Имаше лек срив в технологията.
Замесих го сутринта и го оставих да си втасва уж на хладно, но явно не му е било достатъчно хладно, защото като се прибрах от Мордор беше препълнило купата и беше превтасало, меко и отпуснато. Добавих му брашно, измесих го хубаво и го оставих да се надигне. В резултат чудесен хляб с хрупкава дебеличка кора и много фина среда.
Мисля си, че превтасалото тесто изигра ролята на огромен стартер към добавеното брашно.