Re: МАРОКО - докосване до една мечта.
Публикувано на: Май 31, '18, 22:41
Част 6. Маракеш.
„ Ако искате да опознаете Мароко, но имате само един ден, прекарайте го в Маракеш. „ Тази мъдра мисъл не е моя, а на Уинстън Чърчил.
Маракеш е третия по големина град в Мароко, трети е и по икономически потенциал, но е първи в едно. Той е най-автентичния от всички големи марокански градове. На места в града имате усещането че времето е спряло преди векове.
Основан от берберите през единайсти век. Разположен в полите на величествените Атласки планини той предлагал на своите жители всичко от което имат нужда. Богата почва, и изобилие от вода идваща от склоновете на планината. За това напълно оправдава името си което в превод от берберски означава „Земя на боговете“.
Води се спор дали медината / стария град / на Маракеш, или тази на Фес е най-голямата в Мароко. Аз лично не мога да бъда арбитър защото във Фес не съм ходил. Така че коя е по-голяма не мога да кажа, но мога да ви уверя че медината в Маракеш си е един съвсем друг, самостоятелен свят който има много малко общо с нашия. Влизайки в нея първото което ви идва на ум е думичката „ Хаос“. След нея екзотика, красота, лукс, нечовешка мизерия, килими, кожи, магарета, пешеходци, мотопеди, грънци, вълшебни лампи, непознати билки лекуващи и най-страшните болести, човешки страсти, и още хиляди неща омесени в една здраво споена амалгама.
Но аз малко избързах.
Въпреки късното пристигане сутринта се събуждаме като добре отпочинали и нетърпеливи откриватели. Слизаме в ресторанта за закуска. В стремежа си всичко да е максимално удобно за туристите мароканските ни домакини са направили така че е се е загубило мароканското. Закуската богата и вкусна си е типично европейска. По нищо не можеш да усетиш че закусваш в Мароко. Ако обичате омлет на закуска отскочете до хотел Рауаби в Маракеш. Ей тоя приятел на това газово котлонче прави невероятно вкусни омлети.
Както повечето хора знаят Казабланка на испански означава бяла къща. За това в Казабланка всички сгради са бели. В Маракеш всички сгради са керемидено розови. Така ще ви каже екскурзовода. Аз лично не съм виждал розови керемиди, и не мога да приема такова определение. Според мен по-близко до реалността е опушено червеникаво розово / някои го наричат пепел от рози / Най – точно обаче ще е ако наречем този цвят маракешко розово. В този цвят са както къщите в старата медина така и новото строителство.
Тръгваме на обиколка. По пътя си минаваме покрай на-луксозния, и най-скъп хотел не само в Маракеш, и Мароко, а дори в цяла Африка. Това е хотел „ Мамуния „. В него отсядат най-специалните гости на Маракеш. Е може би не най-специалните защото тези с кралско потекло отсядат в кралската резиденция, но в хотел Мамуния е отсядал Джорд Буш, Уинстън Чърчил, и други известни хора от техния ранг.
Хотел Мамуния.
Ние спираме точно до хотела.
От другата страна на булеварда е нашата първа цел за деня – Джамията Кутубия. Тя е един от символите на Маракеш. Нещо като Айфеловата кула за Париж. Високото 69 метра минаре на джамията се вижда от всяка точка на стария град, и е отличен ориентир за всички туристи.
Кутубия в превод от арабски означава книжнина. Името си джамията дължи на многото сергии, около нея, на които са се продавали книги в древността.
Минарето на джамията както споменах вече е високо почти седемдесет , и широко малко под тринайсет метра. Условието което Абу ел Мумин, владетеля по чието време е започната джамията , поставил било минарето да е толкова широко че имамът да може да излиза до върха му на кон. Резултата бил толкова добър че по късно минарето на Кутубия е послужило като модел при строителството на кулата / незавършеното минаре / Хасан втори в Рабат, севилската Хиралда, и дори на съвременната джамия Хасан втори в Казабланка.
Влизаме в градините около джамията. В самата джамия входа за не мюсулмани е забранен.
Интересна подробност. Джамията било почти готова когато бдителен човек забелязал че мястото от което имама ще води молитвите и ще чете проповеди на правоверните не е обърнато точно към Мека. Сега не се знае колко точно е било разминаването но новият владетел Якуб ал Мансур наредил джамията да се събори и да се построи наново. Казват че за грешката си архитекта на джамията заплатил с главата си. Като знаете обаче че в ония години човешката глава не струвала много според мен той се е разминал с малко.
Колоните които виждате са остатъците от основите на първата джамия.
И още една любопитна подробност свързана с джамията. Всички минарета / в тази част на света / завършват с три сфери които по някакъв, ясен за хората запознати с исляма, начин спомагат за свързавенето на хората с Бога. На върха на минарето на джамията Кутубия има четири сфери.
За да плати за извършен от нея грях съпругата на Якуб Мансур дарила всичките си златни украшения на джамията. Не. Греха не е този за който си мислите в момента. Просто тя не могла да устои на жаждата, и изпила чаша вода по време на рамазана, а това е време през което правоверните не трябва да ядат или да пият. С дарените украшения била изработена четвъртата допълнителна сфера. Заради тази легенда джамията е страдала нееднократно от опитите на различни разбойници да се докопат до златото на върха и. Истината е че сферите са от варакосан бронз.
Освен сферите на върха на минарето виждате още едно приспособление. На мен лично ми заприлича на бесило, и за момент си представих как там се наказвали престъпниците. На показ пред целия град. Истината се оказа доста по-прозаична. На края на това подобие на бесило е имало камбана с която се е давал знак на правоверните кога могат да ядат и пият по време на рамазана. Тъй като на тоя свят има и глухи хора за тях на същото това съоръжение се е вдигал малък флаг по който те да разберат че слънцето е залязло и могат да се нахранят.
Тия мъже със странните червени шапки на главите са водочерпци. По цял ден обикалят около джамията и дават вода на ожаднелите поклонници. В наши дни въпреки че съвестно си изпълняват задълженията те са по-скоро туристическа атракция.
Връщаме се към автобуса. Пътя ни пресичат няколко камили. Моите съпътешественици обладани от туристическата страст снимат бясно като че ли не са виждали камила.
Качваме се в автобуса, но скоро пак слизаме. Намираме се в началото на еврейският квартал, но не сме дошли заради него, а заради двореца „Бахия“.
Когато подгонени от църквата и краля евреите напуснали Испания част от тях потърсили и намерили убежище в Мароко. Местните хора от Маракеш ги посрещнали радушно, и когато везира решил да строи нов дворец те с удоволствие му отстъпили място в техния квартал.
Двореца е сравнително нов. Построен е в края на деветнайсти век за Си Муса – бивш роб, който се издига до поста камерхер на Мулай Хасан, а след това става и негов велик везир. Когато Си Муса умрял сина му Бу Ахмед заел поста камерхер, а след това станал и велик везир. По време на една „ харка „ – експедиция за събиране на данъци султан Хасан умрял. Бу Ахмед успял да запази тази новина достатъчно дълго в тайна, и успял да сложи на трона невръстния син на Хасан – Мулай абд ел Азис. Тъй като новия султан бил непълнолетен везира станал регент, и на практика поел управлението на държавата. Една от първите задачи които си поставил било да дострои и разшири оставения от баща му дворец. Тъй като това дострояване се извършило без някакъв генерален план крайния резултат бил един огромен дворец / двореца Бахия има сто и шейсет стаи / заплетен почти като лабиринт. И още една подробност. Тъй като Бу Ахмед бил прекалено дебел, и явно мързелив човек, наредил двореца да е на един етаж, и никъде да няма повече от три стъпала. Горкият Бу Ахмед обаче не могъл дълго да се радва на двореца си. Умрял от сърдечна недостатъчност в годината на завършването на строежа. Явно султан Хасан не е бил много доволен от това че на практика везира му управлява държавата защото щом научил че се е споминал наредил на своите хора да разграбят новопостроения дворец. За един ден било отнесено всичко. Мебели, килими, произведения на изкуството, събраните съкровища. Всичко. Това което хората на султана пропуснали разграбили четирите жени и двайсет и четирите наложници на Бу Ахмед. Двореца западнал, и бил на път да се превърне в руини, но французите които междувременно поели управлението на Мароко го харесали за своя резиденция. Ремонтирали го, обновили го, и посрещали в него най-високите си гости.
В момента двореца е собственост на държавата. Една част от него се използва като правителствена резиденция, една част е дадена на министерството на културата, а една част е достъпна за туристи. Ако имате късмет да сте в Маракеш когато и краля на Мароко е там няма да имате възможност да разгледате двореца защото тогава той се затваря изцяло за нуждите на краля. Защо се прави това при положение че краля си има резиденция в околностите на Маракеш никой не знае. Някои допускат че двореца има някаква сантиментална стойност за краля, и за това когато е в града той винаги се отбива в него.
И след толкова много приказки насладете се на красотата и великолепието на фините гипсови резбовани панели, сложно изписаните тавани, дърворезбите от кедрово дърво, гланцираните марокански керамични плочки – залиж, теракотените подове. Това е останало от двореца. Мебелите и всички останали дреболии както ви казах са откраднати и загубени завинаги.
Преди да влезем в двореца минаваме през красивата цветна градина която го заобикаля.
Входа на самата сграда.
Вътре сме.
Това е вътрешния двор на частта отделена за наложниците. Около този площад са разположени техните стаи. Според това колко е близка до Бу Ахмед наложницата се определяло и колко да е голяма стаята и.
Двора отделен за четирите законни съпруги бил отделен и недостъпен за наложниците. Т
След час прекаран сред тази красота излизаме и се насочваме към площад Джема ел фна – другата световно известна забележителност на Маракеш.
Преди да стигнем до площада обаче навлизаме в уличките на старата медина.
Минаваме през един от нейните сукове / пазари / Около нас е всичко онова с което започнах разказа си за Маракеш – екзотика, красота, лукс, нечовешка мизерия, килими, кожи, магарета, и т.н.
Мароканската ни екскурзоводка ни води в малка работилничка в която се добива прочутото Арганово масло. Това масло е течното злато на Мароко. Добива се от аргановите дървета които растат само в района на град Агадир. Използва се основно в козметиката и фармацията.
Връщаме се отново на площада. Имаме два часа за свободно изследване на неговите, и на близкия сук, потайности. Пропуснах да ви кажа че името на площада Джема ел фна в превод означава Площад на мъртвите. Това зловещо име площада е заслужил защото на него в миналото са се изпълнявали публичните екзекуции на престъпилите закона.
Улични артистки.
Тук можете да си купите буквално всичко.
Африкански шаман продава билки и магични принадлежности.
Фенери. Всякакви размери и форми.
Пресни билки и подправки.
На площада наистина можете да си купите всичко. Включително цветя.
Сушени плодове.
Ако сте достатъчно смел, и хигиената не е толкова важна за вас тук можете да изпиете прясно изцеден сок от какъвто плод се сетите.
Хвърляме последен поглед на площада. В ранния следобед той е почти празен.
Истински се оживява привечер, но ние трябва да тръгваме.
Преди да тръгнем за Казабланка трябва да видим още една забележителност на Маракеш – световно известните градини на Мажорел.
Всичко започва през 1923 год. Тогава френският художник Жак Мажорел купува малък парцел, от хектар и половина, в близост до бананова горичка не далеч от медината на Маракеш. По-късно купува още земя и разширява градината до четири хектара. Любител градинар той постепенно събира доста добра колекция от различни цветя е други растения. Градината става толкова известна че през 1947 година той я прави достъпна за посетители. След нещастна злополука обаче Мажорел заболява. Налага му се да се прибере във Франция където умира през 1962 година. Неговото парченце от рая в Маракеш постепенно запустява. Общината има намерение да разчисти станалия апетитен парцел и да го даде за жилищно строителство. При едно свое посещение в Маракеш обаче Ив сен Лоран вижда това което е останало от градината и веднага се влюбва в местото. Успява да го купи през 1980 год. След години упорит труд градината не само възвръща предишното си великолепие но дори става още по-бляскава. Няма да ви занимавам с повече подробности. Насладете се на гледката. Може малко да съм прекалил с кактусите, но както знаете те са ми болест.
Това в дъното на снимката е опашката пред входа на известните градини.
А това е самата градина.
За довиждане. Една снимка от новата част на Маракеш. Новото строителство е свободно да е във всякаква форма и размери, но цвета трябва е запазения Мароканско розово.
Започва да се здрачава когато групата, уморена но препълнена с емоции и впечатления се събира отново в пълен състав. Натоварваме се в автобуса, и поемаме към Казабланка. Ще нощуваме там. До там има грубо двеста километра което означава два часа път. Минаваме ги неусетно, сладко подремвайки, но все пак хвърляйки по едно око на околния пейзаж.
Пристигаме в Казабланка още по светло. Накрая сме пред хотела. Последната ни вечер на Мароканска земя ще прекараме в хотел Ле Зенит. Един напълно по европейски изглеждащ хотел. Оказа се обаче че не съм го щракнал и не мога да ви го покажа. Не че е голяма загуба. Добре изглеждащ и от вън и от вътре хотел в европейски стил. Според мароканците с четири звезди, но по нашите стандарти по-скоро три. Все пак прилично чист хотел с любезен персонал и вкусна кухня.
„ Ако искате да опознаете Мароко, но имате само един ден, прекарайте го в Маракеш. „ Тази мъдра мисъл не е моя, а на Уинстън Чърчил.
Маракеш е третия по големина град в Мароко, трети е и по икономически потенциал, но е първи в едно. Той е най-автентичния от всички големи марокански градове. На места в града имате усещането че времето е спряло преди векове.
Основан от берберите през единайсти век. Разположен в полите на величествените Атласки планини той предлагал на своите жители всичко от което имат нужда. Богата почва, и изобилие от вода идваща от склоновете на планината. За това напълно оправдава името си което в превод от берберски означава „Земя на боговете“.
Води се спор дали медината / стария град / на Маракеш, или тази на Фес е най-голямата в Мароко. Аз лично не мога да бъда арбитър защото във Фес не съм ходил. Така че коя е по-голяма не мога да кажа, но мога да ви уверя че медината в Маракеш си е един съвсем друг, самостоятелен свят който има много малко общо с нашия. Влизайки в нея първото което ви идва на ум е думичката „ Хаос“. След нея екзотика, красота, лукс, нечовешка мизерия, килими, кожи, магарета, пешеходци, мотопеди, грънци, вълшебни лампи, непознати билки лекуващи и най-страшните болести, човешки страсти, и още хиляди неща омесени в една здраво споена амалгама.
Но аз малко избързах.
Въпреки късното пристигане сутринта се събуждаме като добре отпочинали и нетърпеливи откриватели. Слизаме в ресторанта за закуска. В стремежа си всичко да е максимално удобно за туристите мароканските ни домакини са направили така че е се е загубило мароканското. Закуската богата и вкусна си е типично европейска. По нищо не можеш да усетиш че закусваш в Мароко. Ако обичате омлет на закуска отскочете до хотел Рауаби в Маракеш. Ей тоя приятел на това газово котлонче прави невероятно вкусни омлети.
Както повечето хора знаят Казабланка на испански означава бяла къща. За това в Казабланка всички сгради са бели. В Маракеш всички сгради са керемидено розови. Така ще ви каже екскурзовода. Аз лично не съм виждал розови керемиди, и не мога да приема такова определение. Според мен по-близко до реалността е опушено червеникаво розово / някои го наричат пепел от рози / Най – точно обаче ще е ако наречем този цвят маракешко розово. В този цвят са както къщите в старата медина така и новото строителство.
Тръгваме на обиколка. По пътя си минаваме покрай на-луксозния, и най-скъп хотел не само в Маракеш, и Мароко, а дори в цяла Африка. Това е хотел „ Мамуния „. В него отсядат най-специалните гости на Маракеш. Е може би не най-специалните защото тези с кралско потекло отсядат в кралската резиденция, но в хотел Мамуния е отсядал Джорд Буш, Уинстън Чърчил, и други известни хора от техния ранг.
Хотел Мамуния.
Ние спираме точно до хотела.
От другата страна на булеварда е нашата първа цел за деня – Джамията Кутубия. Тя е един от символите на Маракеш. Нещо като Айфеловата кула за Париж. Високото 69 метра минаре на джамията се вижда от всяка точка на стария град, и е отличен ориентир за всички туристи.
Кутубия в превод от арабски означава книжнина. Името си джамията дължи на многото сергии, около нея, на които са се продавали книги в древността.
Минарето на джамията както споменах вече е високо почти седемдесет , и широко малко под тринайсет метра. Условието което Абу ел Мумин, владетеля по чието време е започната джамията , поставил било минарето да е толкова широко че имамът да може да излиза до върха му на кон. Резултата бил толкова добър че по късно минарето на Кутубия е послужило като модел при строителството на кулата / незавършеното минаре / Хасан втори в Рабат, севилската Хиралда, и дори на съвременната джамия Хасан втори в Казабланка.
Влизаме в градините около джамията. В самата джамия входа за не мюсулмани е забранен.
Интересна подробност. Джамията било почти готова когато бдителен човек забелязал че мястото от което имама ще води молитвите и ще чете проповеди на правоверните не е обърнато точно към Мека. Сега не се знае колко точно е било разминаването но новият владетел Якуб ал Мансур наредил джамията да се събори и да се построи наново. Казват че за грешката си архитекта на джамията заплатил с главата си. Като знаете обаче че в ония години човешката глава не струвала много според мен той се е разминал с малко.
Колоните които виждате са остатъците от основите на първата джамия.
И още една любопитна подробност свързана с джамията. Всички минарета / в тази част на света / завършват с три сфери които по някакъв, ясен за хората запознати с исляма, начин спомагат за свързавенето на хората с Бога. На върха на минарето на джамията Кутубия има четири сфери.
За да плати за извършен от нея грях съпругата на Якуб Мансур дарила всичките си златни украшения на джамията. Не. Греха не е този за който си мислите в момента. Просто тя не могла да устои на жаждата, и изпила чаша вода по време на рамазана, а това е време през което правоверните не трябва да ядат или да пият. С дарените украшения била изработена четвъртата допълнителна сфера. Заради тази легенда джамията е страдала нееднократно от опитите на различни разбойници да се докопат до златото на върха и. Истината е че сферите са от варакосан бронз.
Освен сферите на върха на минарето виждате още едно приспособление. На мен лично ми заприлича на бесило, и за момент си представих как там се наказвали престъпниците. На показ пред целия град. Истината се оказа доста по-прозаична. На края на това подобие на бесило е имало камбана с която се е давал знак на правоверните кога могат да ядат и пият по време на рамазана. Тъй като на тоя свят има и глухи хора за тях на същото това съоръжение се е вдигал малък флаг по който те да разберат че слънцето е залязло и могат да се нахранят.
Тия мъже със странните червени шапки на главите са водочерпци. По цял ден обикалят около джамията и дават вода на ожаднелите поклонници. В наши дни въпреки че съвестно си изпълняват задълженията те са по-скоро туристическа атракция.
Връщаме се към автобуса. Пътя ни пресичат няколко камили. Моите съпътешественици обладани от туристическата страст снимат бясно като че ли не са виждали камила.
Качваме се в автобуса, но скоро пак слизаме. Намираме се в началото на еврейският квартал, но не сме дошли заради него, а заради двореца „Бахия“.
Когато подгонени от църквата и краля евреите напуснали Испания част от тях потърсили и намерили убежище в Мароко. Местните хора от Маракеш ги посрещнали радушно, и когато везира решил да строи нов дворец те с удоволствие му отстъпили място в техния квартал.
Двореца е сравнително нов. Построен е в края на деветнайсти век за Си Муса – бивш роб, който се издига до поста камерхер на Мулай Хасан, а след това става и негов велик везир. Когато Си Муса умрял сина му Бу Ахмед заел поста камерхер, а след това станал и велик везир. По време на една „ харка „ – експедиция за събиране на данъци султан Хасан умрял. Бу Ахмед успял да запази тази новина достатъчно дълго в тайна, и успял да сложи на трона невръстния син на Хасан – Мулай абд ел Азис. Тъй като новия султан бил непълнолетен везира станал регент, и на практика поел управлението на държавата. Една от първите задачи които си поставил било да дострои и разшири оставения от баща му дворец. Тъй като това дострояване се извършило без някакъв генерален план крайния резултат бил един огромен дворец / двореца Бахия има сто и шейсет стаи / заплетен почти като лабиринт. И още една подробност. Тъй като Бу Ахмед бил прекалено дебел, и явно мързелив човек, наредил двореца да е на един етаж, и никъде да няма повече от три стъпала. Горкият Бу Ахмед обаче не могъл дълго да се радва на двореца си. Умрял от сърдечна недостатъчност в годината на завършването на строежа. Явно султан Хасан не е бил много доволен от това че на практика везира му управлява държавата защото щом научил че се е споминал наредил на своите хора да разграбят новопостроения дворец. За един ден било отнесено всичко. Мебели, килими, произведения на изкуството, събраните съкровища. Всичко. Това което хората на султана пропуснали разграбили четирите жени и двайсет и четирите наложници на Бу Ахмед. Двореца западнал, и бил на път да се превърне в руини, но французите които междувременно поели управлението на Мароко го харесали за своя резиденция. Ремонтирали го, обновили го, и посрещали в него най-високите си гости.
В момента двореца е собственост на държавата. Една част от него се използва като правителствена резиденция, една част е дадена на министерството на културата, а една част е достъпна за туристи. Ако имате късмет да сте в Маракеш когато и краля на Мароко е там няма да имате възможност да разгледате двореца защото тогава той се затваря изцяло за нуждите на краля. Защо се прави това при положение че краля си има резиденция в околностите на Маракеш никой не знае. Някои допускат че двореца има някаква сантиментална стойност за краля, и за това когато е в града той винаги се отбива в него.
И след толкова много приказки насладете се на красотата и великолепието на фините гипсови резбовани панели, сложно изписаните тавани, дърворезбите от кедрово дърво, гланцираните марокански керамични плочки – залиж, теракотените подове. Това е останало от двореца. Мебелите и всички останали дреболии както ви казах са откраднати и загубени завинаги.
Преди да влезем в двореца минаваме през красивата цветна градина която го заобикаля.
Входа на самата сграда.
Вътре сме.
Това е вътрешния двор на частта отделена за наложниците. Около този площад са разположени техните стаи. Според това колко е близка до Бу Ахмед наложницата се определяло и колко да е голяма стаята и.
Двора отделен за четирите законни съпруги бил отделен и недостъпен за наложниците. Т
След час прекаран сред тази красота излизаме и се насочваме към площад Джема ел фна – другата световно известна забележителност на Маракеш.
Преди да стигнем до площада обаче навлизаме в уличките на старата медина.
Минаваме през един от нейните сукове / пазари / Около нас е всичко онова с което започнах разказа си за Маракеш – екзотика, красота, лукс, нечовешка мизерия, килими, кожи, магарета, и т.н.
Мароканската ни екскурзоводка ни води в малка работилничка в която се добива прочутото Арганово масло. Това масло е течното злато на Мароко. Добива се от аргановите дървета които растат само в района на град Агадир. Използва се основно в козметиката и фармацията.
Връщаме се отново на площада. Имаме два часа за свободно изследване на неговите, и на близкия сук, потайности. Пропуснах да ви кажа че името на площада Джема ел фна в превод означава Площад на мъртвите. Това зловещо име площада е заслужил защото на него в миналото са се изпълнявали публичните екзекуции на престъпилите закона.
Улични артистки.
Тук можете да си купите буквално всичко.
Африкански шаман продава билки и магични принадлежности.
Фенери. Всякакви размери и форми.
Пресни билки и подправки.
На площада наистина можете да си купите всичко. Включително цветя.
Сушени плодове.
Ако сте достатъчно смел, и хигиената не е толкова важна за вас тук можете да изпиете прясно изцеден сок от какъвто плод се сетите.
Хвърляме последен поглед на площада. В ранния следобед той е почти празен.
Истински се оживява привечер, но ние трябва да тръгваме.
Преди да тръгнем за Казабланка трябва да видим още една забележителност на Маракеш – световно известните градини на Мажорел.
Всичко започва през 1923 год. Тогава френският художник Жак Мажорел купува малък парцел, от хектар и половина, в близост до бананова горичка не далеч от медината на Маракеш. По-късно купува още земя и разширява градината до четири хектара. Любител градинар той постепенно събира доста добра колекция от различни цветя е други растения. Градината става толкова известна че през 1947 година той я прави достъпна за посетители. След нещастна злополука обаче Мажорел заболява. Налага му се да се прибере във Франция където умира през 1962 година. Неговото парченце от рая в Маракеш постепенно запустява. Общината има намерение да разчисти станалия апетитен парцел и да го даде за жилищно строителство. При едно свое посещение в Маракеш обаче Ив сен Лоран вижда това което е останало от градината и веднага се влюбва в местото. Успява да го купи през 1980 год. След години упорит труд градината не само възвръща предишното си великолепие но дори става още по-бляскава. Няма да ви занимавам с повече подробности. Насладете се на гледката. Може малко да съм прекалил с кактусите, но както знаете те са ми болест.
Това в дъното на снимката е опашката пред входа на известните градини.
А това е самата градина.
За довиждане. Една снимка от новата част на Маракеш. Новото строителство е свободно да е във всякаква форма и размери, но цвета трябва е запазения Мароканско розово.
Започва да се здрачава когато групата, уморена но препълнена с емоции и впечатления се събира отново в пълен състав. Натоварваме се в автобуса, и поемаме към Казабланка. Ще нощуваме там. До там има грубо двеста километра което означава два часа път. Минаваме ги неусетно, сладко подремвайки, но все пак хвърляйки по едно око на околния пейзаж.
Пристигаме в Казабланка още по светло. Накрая сме пред хотела. Последната ни вечер на Мароканска земя ще прекараме в хотел Ле Зенит. Един напълно по европейски изглеждащ хотел. Оказа се обаче че не съм го щракнал и не мога да ви го покажа. Не че е голяма загуба. Добре изглеждащ и от вън и от вътре хотел в европейски стил. Според мароканците с четири звезди, но по нашите стандарти по-скоро три. Все пак прилично чист хотел с любезен персонал и вкусна кухня.