Форум HobbyKafe.com

Ужас, аз като се замисля от кога не съм си записвал стиговете онлайн, само на разни хвърчащи листчета... срам ме хваща, дано не съм загубил някое.

Тежко, неблагозвучно и без заглавие, но все пак:

***
Дълбоко в дъждовната гора,
където има рядко светлина,
пропускана от мозайката листа,
сега смел лъч от червената зора,
пронизва гората дарява топлина,
осветявайки и най-мрачните места.

Следват два стиха написани в два поредни дни:

Ангелски сълзи

Муза млада и зелена,
муза от дъжда пленена,
ела при мен, сега вали,
да слеем своите души.

Аз и ти в едно,
думи, букви оживяват.
Магия! Странно!
Прозорците се запотяват.

Спокойно, ще те пазя,
излей в мен своята тъга,
нека в локви от сълзи да газя,
нека те усещам истинска, такава,

каквато не си,
а дъжда вали
ангелски сълзи.

и

***
Умрели пеперуди по земята се влачат,
облаците натежали мрачно плачат,

на пеперудено дърво голите клони,
на вятъра страшен правят поклони,

и последното листо отлетява,
немощно на земята се строполява,

мъртва пеперуда от вятъра се стели,
и последното листо в жълти пастели.

Кратка пауза докато си изкопам и другите от тетрадките.

***
Думите летят в облаците посивели,
в своя танц с листата полуумрели.

Жълто, кафяво, оранжвео, червено. Черно!
Цветовете блестят от слънцето вечерно,

бавно пълзящо по ръба на абстрактната картина,
ето че и последната пеперуда се спомина.

В тази черна вечер луната студена изплува,
лее светлина, макар всичко да сънува.

Ключова вечер между живота и смъртта,
зимата и есента.

И това е последното ми, което дори и аз смятам за изключително странно и новаторско в литературния жанр

***
Снегът, жалостно
вятъра фучи,
студът, дълбоко,
в моите уши.

Белота, жестоко
тревите изгорели,
слана, вяло
полгват изморени.

Валеж, самотно
гълъба кръжи,
скреж, бясно
кучето ръмжи.

Мъгла, рано
сутрин се скова,
зима, умряло
тяло за топлина.

Точно по часовник

Проклето време все не стига
и все сме го загубили напразно,
ден по ден слънцето намига
а времето си тече все така бавно.

Странна илюзия е проклетото време
хем е тука, хем не го усещаш,
хем забързано тече, хем заспало дреме,
хем го няма и пак за него се сещаш.

По чаовника - долния лъжец,
то плъзга се по механичните стрелки,
стане ли часът - пуска злостния звънец
и пак по циферблата, не спира да кръжи.

Тик -так, звук объркан в стаята звучи,
колкото да припомни за присъствието свое
хем дразнещ, хем спокойно в ушите ти ехти
звукът на времето, което никога не спи.

Нещо от моята дъщеря,надявам се да ви хареса

Приказка
Тя беше малко хубаво момиче.
Мечтаеше за волност,за любов и синева.
Тя беше нежна като пролетно кокиче
и никога не бе оставала сама.

Обичаше тя хората,морето и звездите,
обичаше тя златната луна,
обичаше гората,птиците ,звездите...
Растеше с тях и с своята мечта.

Тя бързаше-къде?и тя не знаеше.
Тя бързаше с човешкия безброй.
Подобно тях и тя играеше.
Забравяше и време,и покой.

Растеше и не чувстваше как леко
край нея се изнизва младостта.
Мечтите й останаха далеко,
отиде си със тях и радостта.

И по-далеч оставаха звездите
и птиците със радостни крилца.
Притискаше я болка във гърдите
и хорски зли,студени,каменни лица.

Но тя потискаше таз болка остра
и тъпчеше треви ,и птици,и цветя...
Изгаряще под себе си тя моста
към щастието,младостта и любовта.

О,спри се!-молеха цветята-
не давай да те завладее вечен мраз!
Огледай се-шептеше й тревата!
Звездите викаха-Ела при нас!

Но тя не чуваше.
За нея техния език бе ням.
А може би пък се преструваше,
затваряше се в своя свят голям.

И тръгваше тя в него да се скита,
но пуст бе той,макар голям.
За свойта болка искаше да пита.
Но бе сама.Със своя срам.

И нямаше го туй незнайно слово,
което да й възроди духа.
Небето беше станало олово,
а птиците-с опърлени крила.

И трепкаше сърцето й ранено,
и свиваше се в свойта самота.
Изстиваше то бавно,постепенно.
Забравило бе нявгашната си мечта.

От студ изтръпваше земята.
Тежаха стъпките на хиляди подобни ледени сърца.
Тез тежки стъпки изораваха недрата
и впиваха дълбоко своите жила.
........................................
Но сепна се земята.
И сякаш буря тука връхлетя.
Спаси сърцето си!Спаси го!-викаха полята.
И тази дума вредом полетя.

Спаси сърцето!-вятърът разнася.
Спаси сърцето!-птицата приглася.
Спаси сърцето!-вика планината.
Спаси сърцето!-пее планината.

И цялата земя е сякаш песен
и тази песен всеки лед стопява
и хората повтарят този химн чудесен
и радостта добива пак предишната си слава.

И никой не е сам.
Тоз повик всичките сплоти.
И камъкът престана да е ням,
защото хората написаха на него-ПРОСТИ!

Прости,Земя,за нашта хорска злоба,
прости за мъките,които изживя.
Прекланяме глави пред твойта майчина утроба,
със теб сме ний сега.

Любов ще грее върху тебе
ще има мир и красота
и в дните ни под твойто красно небе,
и в нощите ще властва радостта!

"Точно по часовник" и "новаторското" ми харесват!!!

Благодаря СТМ!
Миша да си поздравиш дъщеричката от мен, стиха й е много хубав и голямо впечатление ми направи това, че тя направи луната златна. Ското си мислех как винаги луната е студена в стиховете (ми).

И кат ма дуйна един ветър днес, как да не напиша нещо.


Като в меден инструмент,
вятъра свисти,
възпява за момент,
своите мечти

и утихва после леко,
сякаш е склонил глава,
сякаш чул е отдалеко
за своята съдба

за миг умира
в ужас вцепенен,
но живеца той намира
и се връща пак пленен,

от детското хвърчило,
в унес вятъра играе,
но къде детето се е скрило?
Във въздуха витае

само детското хвърчило.
Шарено петно лети,
на небето облачно, унило,
а вятъра не спира да фучи.

Раздухва купчина листа,
много, малки хвърчила,
потъва в свойта самота,
сам в купчина тъга.

Абе хора не съм плакала по хубави стихове от години прекрасни са !

Благодаря Наде!
Ние днес с гаджето правим 6 месеца заедно и й посветих едно стихче:

Аз съм долу в мазето,
рисуващ твойто голо тяло,
там високо в небето,
на облака студен заспало.

Ах, колко си красива!
Мисълта отключи тихички слова,
събуждайки същноста ти дива,
ти разпери ангелски крила.

В бяла светлина обвита,
повика ме при теб,
но не беше ти сърдита,
силен аромат на нежния салеп.

Еуфория, целия в бои,
аз съм долу в мазето,
любовта всичко присвои,
а ти се рееш в небето.

Това не се получи добре защото си направих експеримевнт, да пиша това което мисля а не това което чувствам, както попринцип и май се получи неблагозвучно и въз тежко.

КРАЯТ Е НАЧАЛОТО

Ден

Като червеи, сутрин рано,
от своите панелени черупки,
хората псуват времето неразбрано
погълнати от мисловните си дупки.

Забързано слънцето пълзи,
монотонноста бавно убива,
душата крещи: "Тежи ми, тежи!",
а човек в земята поглед забива.

Лъч в локва отразен,
пронизващ окото нежно,
така света в теб вграден,
те пронизва безнадеждно.

Нощ

Паве до паве, спи града,
тих, в бетона сив скован,
в коварна прегръдка,
на праха разпилян.

По уличките отеснели,
тъмни сенки вдигат прахта,
от свойта самота побеснели,
черни, по-тъмни и от ноща.

бягат, преследвани от облак
тъга, прах и пак сивота
Куче - излая, дете - разпищя,
това е града една голяма нищета.