Наши творби.
- botan
- Наркоман
- Мнения: 10776
- Регистриран на: Ное 23, '09, 22:06
- Местоположение: София, умерен източнобалконски климат с високи годишни амплитуди
- Дал благодарност: 243 пъти
- Получил благодарност: 460 пъти
- Обратна връзка:
Наши творби.
Ужас, аз като се замисля от кога не съм си записвал стиговете онлайн, само на разни хвърчащи листчета... срам ме хваща, дано не съм загубил някое.
Тежко, неблагозвучно и без заглавие, но все пак:
***
Дълбоко в дъждовната гора,
където има рядко светлина,
пропускана от мозайката листа,
сега смел лъч от червената зора,
пронизва гората дарява топлина,
осветявайки и най-мрачните места.
Следват два стиха написани в два поредни дни:
Ангелски сълзи
Муза млада и зелена,
муза от дъжда пленена,
ела при мен, сега вали,
да слеем своите души.
Аз и ти в едно,
думи, букви оживяват.
Магия! Странно!
Прозорците се запотяват.
Спокойно, ще те пазя,
излей в мен своята тъга,
нека в локви от сълзи да газя,
нека те усещам истинска, такава,
каквато не си,
а дъжда вали
ангелски сълзи.
и
***
Умрели пеперуди по земята се влачат,
облаците натежали мрачно плачат,
на пеперудено дърво голите клони,
на вятъра страшен правят поклони,
и последното листо отлетява,
немощно на земята се строполява,
мъртва пеперуда от вятъра се стели,
и последното листо в жълти пастели.
Тежко, неблагозвучно и без заглавие, но все пак:
***
Дълбоко в дъждовната гора,
където има рядко светлина,
пропускана от мозайката листа,
сега смел лъч от червената зора,
пронизва гората дарява топлина,
осветявайки и най-мрачните места.
Следват два стиха написани в два поредни дни:
Ангелски сълзи
Муза млада и зелена,
муза от дъжда пленена,
ела при мен, сега вали,
да слеем своите души.
Аз и ти в едно,
думи, букви оживяват.
Магия! Странно!
Прозорците се запотяват.
Спокойно, ще те пазя,
излей в мен своята тъга,
нека в локви от сълзи да газя,
нека те усещам истинска, такава,
каквато не си,
а дъжда вали
ангелски сълзи.
и
***
Умрели пеперуди по земята се влачат,
облаците натежали мрачно плачат,
на пеперудено дърво голите клони,
на вятъра страшен правят поклони,
и последното листо отлетява,
немощно на земята се строполява,
мъртва пеперуда от вятъра се стели,
и последното листо в жълти пастели.
Insta: ex_hort
- botan
- Наркоман
- Мнения: 10776
- Регистриран на: Ное 23, '09, 22:06
- Местоположение: София, умерен източнобалконски климат с високи годишни амплитуди
- Дал благодарност: 243 пъти
- Получил благодарност: 460 пъти
- Обратна връзка:
Re: Наши творби.
Кратка пауза докато си изкопам и другите от тетрадките.
***
Думите летят в облаците посивели,
в своя танц с листата полуумрели.
Жълто, кафяво, оранжвео, червено. Черно!
Цветовете блестят от слънцето вечерно,
бавно пълзящо по ръба на абстрактната картина,
ето че и последната пеперуда се спомина.
В тази черна вечер луната студена изплува,
лее светлина, макар всичко да сънува.
Ключова вечер между живота и смъртта,
зимата и есента.
И това е последното ми, което дори и аз смятам за изключително странно и новаторско в литературния жанр
***
Снегът, жалостно
вятъра фучи,
студът, дълбоко,
в моите уши.
Белота, жестоко
тревите изгорели,
слана, вяло
полгват изморени.
Валеж, самотно
гълъба кръжи,
скреж, бясно
кучето ръмжи.
Мъгла, рано
сутрин се скова,
зима, умряло
тяло за топлина.
***
Думите летят в облаците посивели,
в своя танц с листата полуумрели.
Жълто, кафяво, оранжвео, червено. Черно!
Цветовете блестят от слънцето вечерно,
бавно пълзящо по ръба на абстрактната картина,
ето че и последната пеперуда се спомина.
В тази черна вечер луната студена изплува,
лее светлина, макар всичко да сънува.
Ключова вечер между живота и смъртта,
зимата и есента.
И това е последното ми, което дори и аз смятам за изключително странно и новаторско в литературния жанр
***
Снегът, жалостно
вятъра фучи,
студът, дълбоко,
в моите уши.
Белота, жестоко
тревите изгорели,
слана, вяло
полгват изморени.
Валеж, самотно
гълъба кръжи,
скреж, бясно
кучето ръмжи.
Мъгла, рано
сутрин се скова,
зима, умряло
тяло за топлина.
Insta: ex_hort
- botan
- Наркоман
- Мнения: 10776
- Регистриран на: Ное 23, '09, 22:06
- Местоположение: София, умерен източнобалконски климат с високи годишни амплитуди
- Дал благодарност: 243 пъти
- Получил благодарност: 460 пъти
- Обратна връзка:
Re: Наши творби.
Точно по часовник
Проклето време все не стига
и все сме го загубили напразно,
ден по ден слънцето намига
а времето си тече все така бавно.
Странна илюзия е проклетото време
хем е тука, хем не го усещаш,
хем забързано тече, хем заспало дреме,
хем го няма и пак за него се сещаш.
По чаовника - долния лъжец,
то плъзга се по механичните стрелки,
стане ли часът - пуска злостния звънец
и пак по циферблата, не спира да кръжи.
Тик -так, звук объркан в стаята звучи,
колкото да припомни за присъствието свое
хем дразнещ, хем спокойно в ушите ти ехти
звукът на времето, което никога не спи.
Проклето време все не стига
и все сме го загубили напразно,
ден по ден слънцето намига
а времето си тече все така бавно.
Странна илюзия е проклетото време
хем е тука, хем не го усещаш,
хем забързано тече, хем заспало дреме,
хем го няма и пак за него се сещаш.
По чаовника - долния лъжец,
то плъзга се по механичните стрелки,
стане ли часът - пуска злостния звънец
и пак по циферблата, не спира да кръжи.
Тик -так, звук объркан в стаята звучи,
колкото да припомни за присъствието свое
хем дразнещ, хем спокойно в ушите ти ехти
звукът на времето, което никога не спи.
Insta: ex_hort
- Миша
- Наркоман
- Мнения: 17034
- Регистриран на: Ное 27, '09, 14:11
- Местоположение: София
- Дал благодарност: 137 пъти
- Получил благодарност: 468 пъти
- Обратна връзка:
Re: Наши творби.
Нещо от моята дъщеря,надявам се да ви хареса
Приказка
Тя беше малко хубаво момиче.
Мечтаеше за волност,за любов и синева.
Тя беше нежна като пролетно кокиче
и никога не бе оставала сама.
Обичаше тя хората,морето и звездите,
обичаше тя златната луна,
обичаше гората,птиците ,звездите...
Растеше с тях и с своята мечта.
Тя бързаше-къде?и тя не знаеше.
Тя бързаше с човешкия безброй.
Подобно тях и тя играеше.
Забравяше и време,и покой.
Растеше и не чувстваше как леко
край нея се изнизва младостта.
Мечтите й останаха далеко,
отиде си със тях и радостта.
И по-далеч оставаха звездите
и птиците със радостни крилца.
Притискаше я болка във гърдите
и хорски зли,студени,каменни лица.
Но тя потискаше таз болка остра
и тъпчеше треви ,и птици,и цветя...
Изгаряще под себе си тя моста
към щастието,младостта и любовта.
О,спри се!-молеха цветята-
не давай да те завладее вечен мраз!
Огледай се-шептеше й тревата!
Звездите викаха-Ела при нас!
Но тя не чуваше.
За нея техния език бе ням.
А може би пък се преструваше,
затваряше се в своя свят голям.
И тръгваше тя в него да се скита,
но пуст бе той,макар голям.
За свойта болка искаше да пита.
Но бе сама.Със своя срам.
И нямаше го туй незнайно слово,
което да й възроди духа.
Небето беше станало олово,
а птиците-с опърлени крила.
И трепкаше сърцето й ранено,
и свиваше се в свойта самота.
Изстиваше то бавно,постепенно.
Забравило бе нявгашната си мечта.
От студ изтръпваше земята.
Тежаха стъпките на хиляди подобни ледени сърца.
Тез тежки стъпки изораваха недрата
и впиваха дълбоко своите жила.
........................................
Но сепна се земята.
И сякаш буря тука връхлетя.
Спаси сърцето си!Спаси го!-викаха полята.
И тази дума вредом полетя.
Спаси сърцето!-вятърът разнася.
Спаси сърцето!-птицата приглася.
Спаси сърцето!-вика планината.
Спаси сърцето!-пее планината.
И цялата земя е сякаш песен
и тази песен всеки лед стопява
и хората повтарят този химн чудесен
и радостта добива пак предишната си слава.
И никой не е сам.
Тоз повик всичките сплоти.
И камъкът престана да е ням,
защото хората написаха на него-ПРОСТИ!
Прости,Земя,за нашта хорска злоба,
прости за мъките,които изживя.
Прекланяме глави пред твойта майчина утроба,
със теб сме ний сега.
Любов ще грее върху тебе
ще има мир и красота
и в дните ни под твойто красно небе,
и в нощите ще властва радостта!
Приказка
Тя беше малко хубаво момиче.
Мечтаеше за волност,за любов и синева.
Тя беше нежна като пролетно кокиче
и никога не бе оставала сама.
Обичаше тя хората,морето и звездите,
обичаше тя златната луна,
обичаше гората,птиците ,звездите...
Растеше с тях и с своята мечта.
Тя бързаше-къде?и тя не знаеше.
Тя бързаше с човешкия безброй.
Подобно тях и тя играеше.
Забравяше и време,и покой.
Растеше и не чувстваше как леко
край нея се изнизва младостта.
Мечтите й останаха далеко,
отиде си със тях и радостта.
И по-далеч оставаха звездите
и птиците със радостни крилца.
Притискаше я болка във гърдите
и хорски зли,студени,каменни лица.
Но тя потискаше таз болка остра
и тъпчеше треви ,и птици,и цветя...
Изгаряще под себе си тя моста
към щастието,младостта и любовта.
О,спри се!-молеха цветята-
не давай да те завладее вечен мраз!
Огледай се-шептеше й тревата!
Звездите викаха-Ела при нас!
Но тя не чуваше.
За нея техния език бе ням.
А може би пък се преструваше,
затваряше се в своя свят голям.
И тръгваше тя в него да се скита,
но пуст бе той,макар голям.
За свойта болка искаше да пита.
Но бе сама.Със своя срам.
И нямаше го туй незнайно слово,
което да й възроди духа.
Небето беше станало олово,
а птиците-с опърлени крила.
И трепкаше сърцето й ранено,
и свиваше се в свойта самота.
Изстиваше то бавно,постепенно.
Забравило бе нявгашната си мечта.
От студ изтръпваше земята.
Тежаха стъпките на хиляди подобни ледени сърца.
Тез тежки стъпки изораваха недрата
и впиваха дълбоко своите жила.
........................................
Но сепна се земята.
И сякаш буря тука връхлетя.
Спаси сърцето си!Спаси го!-викаха полята.
И тази дума вредом полетя.
Спаси сърцето!-вятърът разнася.
Спаси сърцето!-птицата приглася.
Спаси сърцето!-вика планината.
Спаси сърцето!-пее планината.
И цялата земя е сякаш песен
и тази песен всеки лед стопява
и хората повтарят този химн чудесен
и радостта добива пак предишната си слава.
И никой не е сам.
Тоз повик всичките сплоти.
И камъкът престана да е ням,
защото хората написаха на него-ПРОСТИ!
Прости,Земя,за нашта хорска злоба,
прости за мъките,които изживя.
Прекланяме глави пред твойта майчина утроба,
със теб сме ний сега.
Любов ще грее върху тебе
ще има мир и красота
и в дните ни под твойто красно небе,
и в нощите ще властва радостта!
- Мария Николова
- Наркоман II ранг
- Мнения: 31687
- Регистриран на: Ное 28, '09, 23:44
- Местоположение: Нова Загора
- Дал благодарност: 1028 пъти
- Получил благодарност: 2403 пъти
Re: Наши творби.
"Точно по часовник" и "новаторското" ми харесват!!!
Най-голямото добро, което можеш да направиш за някого, е не да му покажеш богатствата си,
а да му разкриеш неговите.
а да му разкриеш неговите.
- botan
- Наркоман
- Мнения: 10776
- Регистриран на: Ное 23, '09, 22:06
- Местоположение: София, умерен източнобалконски климат с високи годишни амплитуди
- Дал благодарност: 243 пъти
- Получил благодарност: 460 пъти
- Обратна връзка:
Re: Наши творби.
Благодаря СТМ!
Миша да си поздравиш дъщеричката от мен, стиха й е много хубав и голямо впечатление ми направи това, че тя направи луната златна. Ското си мислех как винаги луната е студена в стиховете (ми).
Миша да си поздравиш дъщеричката от мен, стиха й е много хубав и голямо впечатление ми направи това, че тя направи луната златна. Ското си мислех как винаги луната е студена в стиховете (ми).
Insta: ex_hort
- botan
- Наркоман
- Мнения: 10776
- Регистриран на: Ное 23, '09, 22:06
- Местоположение: София, умерен източнобалконски климат с високи годишни амплитуди
- Дал благодарност: 243 пъти
- Получил благодарност: 460 пъти
- Обратна връзка:
Re: Наши творби.
И кат ма дуйна един ветър днес, как да не напиша нещо.
Като в меден инструмент,
вятъра свисти,
възпява за момент,
своите мечти
и утихва после леко,
сякаш е склонил глава,
сякаш чул е отдалеко
за своята съдба
за миг умира
в ужас вцепенен,
но живеца той намира
и се връща пак пленен,
от детското хвърчило,
в унес вятъра играе,
но къде детето се е скрило?
Във въздуха витае
само детското хвърчило.
Шарено петно лети,
на небето облачно, унило,
а вятъра не спира да фучи.
Раздухва купчина листа,
много, малки хвърчила,
потъва в свойта самота,
сам в купчина тъга.
Като в меден инструмент,
вятъра свисти,
възпява за момент,
своите мечти
и утихва после леко,
сякаш е склонил глава,
сякаш чул е отдалеко
за своята съдба
за миг умира
в ужас вцепенен,
но живеца той намира
и се връща пак пленен,
от детското хвърчило,
в унес вятъра играе,
но къде детето се е скрило?
Във въздуха витае
само детското хвърчило.
Шарено петно лети,
на небето облачно, унило,
а вятъра не спира да фучи.
Раздухва купчина листа,
много, малки хвърчила,
потъва в свойта самота,
сам в купчина тъга.
Insta: ex_hort
- nadetoabromova
- Кана кафе
- Мнения: 666
- Регистриран на: Ное 27, '09, 05:38
Re: Наши творби.
Абе хора не съм плакала по хубави стихове от години прекрасни са !
http://picasaweb.google.bg/nadetoabromova" onclick="window.open(this.href);return false;
- botan
- Наркоман
- Мнения: 10776
- Регистриран на: Ное 23, '09, 22:06
- Местоположение: София, умерен източнобалконски климат с високи годишни амплитуди
- Дал благодарност: 243 пъти
- Получил благодарност: 460 пъти
- Обратна връзка:
Re: Наши творби.
Благодаря Наде!
Ние днес с гаджето правим 6 месеца заедно и й посветих едно стихче:
Аз съм долу в мазето,
рисуващ твойто голо тяло,
там високо в небето,
на облака студен заспало.
Ах, колко си красива!
Мисълта отключи тихички слова,
събуждайки същноста ти дива,
ти разпери ангелски крила.
В бяла светлина обвита,
повика ме при теб,
но не беше ти сърдита,
силен аромат на нежния салеп.
Еуфория, целия в бои,
аз съм долу в мазето,
любовта всичко присвои,
а ти се рееш в небето.
Ние днес с гаджето правим 6 месеца заедно и й посветих едно стихче:
Аз съм долу в мазето,
рисуващ твойто голо тяло,
там високо в небето,
на облака студен заспало.
Ах, колко си красива!
Мисълта отключи тихички слова,
събуждайки същноста ти дива,
ти разпери ангелски крила.
В бяла светлина обвита,
повика ме при теб,
но не беше ти сърдита,
силен аромат на нежния салеп.
Еуфория, целия в бои,
аз съм долу в мазето,
любовта всичко присвои,
а ти се рееш в небето.
Insta: ex_hort
- botan
- Наркоман
- Мнения: 10776
- Регистриран на: Ное 23, '09, 22:06
- Местоположение: София, умерен източнобалконски климат с високи годишни амплитуди
- Дал благодарност: 243 пъти
- Получил благодарност: 460 пъти
- Обратна връзка:
Re: Наши творби.
Това не се получи добре защото си направих експеримевнт, да пиша това което мисля а не това което чувствам, както попринцип и май се получи неблагозвучно и въз тежко.
КРАЯТ Е НАЧАЛОТО
Ден
Като червеи, сутрин рано,
от своите панелени черупки,
хората псуват времето неразбрано
погълнати от мисловните си дупки.
Забързано слънцето пълзи,
монотонноста бавно убива,
душата крещи: "Тежи ми, тежи!",
а човек в земята поглед забива.
Лъч в локва отразен,
пронизващ окото нежно,
така света в теб вграден,
те пронизва безнадеждно.
Нощ
Паве до паве, спи града,
тих, в бетона сив скован,
в коварна прегръдка,
на праха разпилян.
По уличките отеснели,
тъмни сенки вдигат прахта,
от свойта самота побеснели,
черни, по-тъмни и от ноща.
бягат, преследвани от облак
тъга, прах и пак сивота
Куче - излая, дете - разпищя,
това е града една голяма нищета.
КРАЯТ Е НАЧАЛОТО
Ден
Като червеи, сутрин рано,
от своите панелени черупки,
хората псуват времето неразбрано
погълнати от мисловните си дупки.
Забързано слънцето пълзи,
монотонноста бавно убива,
душата крещи: "Тежи ми, тежи!",
а човек в земята поглед забива.
Лъч в локва отразен,
пронизващ окото нежно,
така света в теб вграден,
те пронизва безнадеждно.
Нощ
Паве до паве, спи града,
тих, в бетона сив скован,
в коварна прегръдка,
на праха разпилян.
По уличките отеснели,
тъмни сенки вдигат прахта,
от свойта самота побеснели,
черни, по-тъмни и от ноща.
бягат, преследвани от облак
тъга, прах и пак сивота
Куче - излая, дете - разпищя,
това е града една голяма нищета.
Последно промяна от botan на Яну 11, '10, 23:40, променено общо 1 път.
Insta: ex_hort