Лирика

[Гео, граф]

Страх те е, че ще загубиш?

Загуби!

Страх те е, че ще паднеш?

Падни!

Страх те е, че ще се нараниш?

Нарани се... После се изцери!

Отново стани!

Отново започни!

Отново обичай!

Отново се влюби!

Отново ли падна?

Отново стани...

Рано или късно това, което очакваш, ще дойде.
Рано или късно това, което търсиш, ще те открие.
Но ако ти веднъж се ужасиш... уплашиш... Aко си сложиш маската... и щитовете... тогава всичко свършва.
Каквото и да очакваш, никога няма да дойде.

Мевляна Румѝ

[prijatel62]

РОБИНКА СЕ ПРОЩАВА С РОЖБАТА СИ

Турчин през гора вървеше,
млади робини караше.
Най-напред върви Тодорка
със мъжка рожба на ръце.
Турчин Тодорки думаше:
— Тодорке, млада робинке
я хвърли дете от ръце,
по-лесно напред да вървиш
през буйно росно ливаде,
със поли роса да сваляш
да не ми кваси кончето,
кончето и аз на него!
Тодорка, млада робинка,
много й жално дожаля.
Като през гора вървеше
напред гората гледаше
дано си дърво хареса
люлчица да си направи,
детето да си остави,
детето, мъжка рожбица.
Едно си дърво хареса,
едно ми дърво клонато,
клонато и столовато.
Разпаса синя ивица,
на дърво люлка направи,
мъжка си рожба остави,
че го Тодорка залюля
и тъжна песен запя:
— Нани ми, синко Дамянчо!
Когато дъждец повали,
Дамянчо, ще те окъпи,
когато вятър повее,
Дамянчо, ще те залюлей,
кога кошута премине,
Дамянчо, ще те накърми,
да растеш, синко, порастеш
майка си де е да разбереш,
от робство да я отървеш!

Българска народна песен

[JuliS]

Тогава когато...
и молих и плаках,
Когато отчаяно търсих ...
и прошка и милост.
Тогава когато
не чувах -
но виждах.
Бели ангели,
приели молбите ми
в свойте усмивки.
Предложила изход,
със шепа стотинки,
откупи минутите.
Платила цената,
на нашето щастие... Чакано.
Билета държиш във ръката си
А ние, нямаме право да молим
отново...
Пито - платено...
С цената на майчина обич
струваща, колкото целият свят.
Имам нужда от
още време със теб
...мамо...

JuliS

[JuliS]

Не искам да заспивам....
представяйки си
как светът ще продължи да съществува ,
когато се събудя.
Светът за мен
Не е светът без теб ...
Трябва ми време да се науча
да се събуждам.

JuliS

[мечтица]

Пазя я още. Топлината в сърцето.
Усмивката също я пазя. Напук.
Имам си няколко птици в небето –
неотлетели на юг.
Имам и белег от рана в душата –
да помня, че съм обичала.
Аз съм си същата. Стихче на вятъра.
Необяснимо момиче.
Имам палто и ботушки за сняг.
Друго какво ми е нужно?
Трябва ми просто някакъв бряг,
за да знам, че не съм чужда...
Пазя си спомени. Летните. Слънчеви.
Много горещи. Във чая.
С две бучки захар. И със чадърче.
Другото го мечтая...
Пазя си всичко. Имам за зимата.
Да ми е топло и тихо.
Много е просто. Нежност да има.
И споделено усмихване.."
Мира Дойчинова - irini

[dung]

...
Уших платна за старата си лодка
от някакви остатъци небе.
Сега ще чакам вятъра. И толкова.
Той знае на къде да поведе
мечтите ми, душата ми, сърцето
и сънищата, във които ти
се скиташ еженощно и небрежно-
далечен, близък,тъжен и щастлив .
Ще чакам вятъра. Оставям му платната.
Да духне в тях и да ме отведе при теб.
Дано да дойде правилният вятър.
Защото нямам повече небе.
Caribiana

[kim]

Понякога усещам, че ме няма…
Така ме няма, че дори дъждът
не пада върху мен, а подминава.
И аз сама във себе си валя.
Не знам къде съм. Сигурно до тебе.
(Така бих искала да съм до теб…)
А този дъжд разресва с остър гребен
косите на соленото небе.
Изгубила съм се…
(Ако съм с теб, пази ме.
Пази ме, моля те! Самичка не успях…
Навярно съм дошла да си те взема
обратно във вълшебния си свят.)
Вали. Аз виждам дъждовете.
Не виждам само себе си в дъжда.
Дали защото някак си сърцето ми
е станало прозрачно от тъга…
Или защото облаците горе
от мен самата знаят по-добре
че между всички непознати земни хора
аз съществувам само да съм с теб.

caribiana

[Миша]

КОЛКО ТИХА ЛЮБОВ Е ПОТРЕБНА

Отведи ме, където лекуват с обичане - раните
и е тихо, по-тихо от сън, в който всичко е синьо.
Уморих се от шум, от капани и горди страдания.
Страшно вият сирените, шепота щом си замине.

Земетръси от вой! Колко думи обеси езикът ми.
Оглушах за копринено-меките гърлени звуци.
В безсърдечния свят и сърцето умира от викове.
Отведи ме, където ръцете отпускат юмруци.

Тишината е звук, с който Господ говори на хората,
но забравих какво. Помня само, че беше целебно.
Разболях се от шум и горчиви човешки истории.
Колко тиха любов на ръмжащия свят е потребна?

Цвета Иванова

[dung]

НА ИЗПРОВОДЯК

Тръгвате си, мили мои... Зная... Безвъзвратно.
Значи твърдо сте решили... Никакво обратно...
Майка ви съвсем не плаче... Даже ви се радва...
Малка капчица в окото само се прокрадва.

Там отивате, където няма да сте гладни...
Господарите ви чакат... Точни и изрядни...
Ще започнете веднага... Сигурно начало...
Евтино ще продадете ум, душа и тяло...

Всичко там е подредено... На отчет се води...
Там изобщо не познават Кирил и Методий...
По лицата им не виждаш радости и скърби.
Те и до сега ни бъркат с гърци и със сърби.

Българчета мили мои... Моми и ергени...
Много скоро някой Момък там ще се ожени.
И Мома ще си намери мъж богат на сметка.
Българката е красива... Истинска плеймейтка.

Ще живеете нормално... Триетажна къща...
И басейн със спа салон... Е, как да ви се връща
в тази бедна, Черноморска, никаква Родина
във която брадва пее в Рила и Пирина.

Мляко българско децата първом ще засучат
ала български език те няма да научат...
Но ще им е интересно как се меси хляба,
за три дена пак на гости на дядо и баба.

Но ще минат... и ще минат... не много години.
И ще се споминат тука близките роднини.
И ще продадете всичко... Процедура бърза.
И с Родината ни нищо няма да ви свързва.

Да не мислите че нея я интересува...
Сеща се, когато трябва пак да се гласува.
Мили българчета мои... Тръгвате ли? Жалко.
Как да кажа – потърпете поне още малко.

8 февруари 2017

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ

[Мария Николова]

Постой, почакай, залез!
Духът с материята е още в спор
готова ли съм вече
за мойта зима.
Навън е есен.
Листата даже
весело си шумолят
и толкоз много чудеса
до моя залез може да се случат
преди
снегът житейските ми стъпки
да скрие.

М.Н.25.ІХ.19.