"ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Аватар
Angelina_S
Кана кафе
Мнения: 645
Регистриран на: Авг 16, '11, 10:07
Местоположение: София, кв. Княжево
Дал благодарност: 101 пъти
Получил благодарност: 83 пъти

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от Angelina_S »

ГЛАСОВЕ ОТ ЖИВОТА

...... Този разказ… едва що казах, че почвам да го пиша и той се стовари върху мен. Уж да звучи напевно исках от него, да се разгъне, за да усетите гальовното сукно́, от което беше изтъкано Якимово, а пороят от думи се сгромоляса в главата ми без строй, разчетве́рен и каталясал от чакане да отворя вратата – ни мога да разбера кое да бъде встъплението, ни знам коя нишка ми прилича на край.
......И докато пиша това, на белия перваз на прозореца, който избърсах вчера, кацна един синигер и след кратко пофръцкване и ослушване, цвъкна курешка. Синигерска. Ще го приема като знак за подредбата на разказа. Знак, който още не съм разтълкувала…
......Якимово беше като съкровище у шъпа в своите утра – загърлено, топло и отворено към небесата, а звуците, виковете и животинската врява бликаха под ореховата шума, пълнеха напечените бини́ на дворищата и се завихряха като в камбанария под стрехите на ония големи къщи с трапецовидни покриви и вити циментови балкони, дето сякаш ги има във всички крайдунавски градове, та и по-навътре из страната.
......От ранно лято, когато други деца почти не си бяха дошли през ваканцията, сутрин обичах да излизам ниско на Доброглед и да сядам под глоговете към изтока. Това си беше току през задната вратничка по пътечката от нас. Събуждаше ме шумоленето на ветреца в листата на зарзалията до отворения прозорец и гугукането на гугутките. И отгоре слушах Якимово, а то ми говореше.
......Не е за вярване, че чувах псувните на мъжете, които запрегаха магаретата у каруците чак одъ́нък ба́рата:
......- Ууу, бреее, не ще ‘а мръдне та’а ваджи́я!
......„Ваджия“ по нашия край е сичко, дека се опъва и не мръда – ни с добро, ни с лошо.
......Хората от сутрин до вечер се раздумваха със стоката, бърбореха на пернатите, на овцете, на прасците, козите, кравите, магаретата и на всичко живо, дето се гледаше по къщите. Час през час жените или пък тук-там някои от по-сладкогласите мъже викаха кокошките за храна с едно „Тъък-тък-тък-тък-тък! Тъка-тъка-тъка-тъка-тъка!“ Такова викане си е майсторлък и работи като някаква формула – почва се на много висок тон, както ихканията или речитативите в народните песни, а самото повикване е много подобно на кудкудякане. Второто провикване е възходящо, равноделно, с удар на всяка сричка и утвърдително, като тиктакане на часовник.
......И кокошките идват веднага. Ама търчат от всички краища на двора, крещейки си една през друга, ще се прекършат!
......– Гир-гир-гир-гир-гир-гир-гир – в един дом някой покарваше гъските към портата.
......– Мъни-мъни-мъни-мъни-мъни, курна-курна-курна-курна, цика-цика-цика-цика, гъъъч! – екне през съседска бина гласът на стопанката – мощен, сякаш идеше от председателското място в парламента и даваше думата за изказвания и реплики или прекратяваше речите на участниците, дръзнали да нарушат правилата. И животинският свят възприемаше поредната режисьорска команда, тълпеше се до шиниците с кукуруз, улавяше от воле парче домат, прехвърлен през мрежата, отправяше се в индианска нишка към ба́рата, прииждаше до яслите или пък чинно се прибираше да спи по мръкиня́ло…
......По ранина жените пъргаво сновяха с колелетата и чантите и се срещаха по пътищата, усмихнати, а слънцето косо огряваше скулите и очите им:
......– При Рашка ли си по́шла? Я оттам идем. Кайма лааз че стурат. Тръчай, що она записва!
......Баби и майки гълчаха дечор, изле́нал отрано на пъта – неумит, необут, незакусил или погнал квачките, да лови пиленца.
......– Яла вам, да та умием, бе, гурелив ли че одиш цел ден? Яла, барем да едеш. Не сатривай ма, що сака’а излазам у бостана.
......Всичко живо имаше своя мелодия, която припряно и неуморно подемаше от съвиня́ло, сякаш е недовършена работа, оставена от снощи.
......Цибрицата бълбукаше, простряна между сините корубести лесове, лъскава по завоите като мокро пауново перо, а аз се къпех във всички трептения на този поток и го оставях да ме кръстосва… Чувах го от върховете на пръстите до краищата на косата си и се радвах на волната му игра в окръгления купел между баира и Дръмката (една прекрасна и отдалечена гора, за която ще разправям отделно), защото той хем гнездеше там като птица, хем живееше като в пустош, където можеше да лети от хоризонт до хоризонт, да се отблъсква от брегове и дувари, да се опива и да гони сам себе си – единствен господар на възцарилата се архаична, дълбока и плодоносна тишина, несмутена от бяг на коли и индустриален грохот, непорязана от изцъклените тембри на натрапливи комуникации.
......В дните на работа, когато всеки имаше да върви нагоре-надолу и обиколките на човешкия мравуняк бродираха шевици по околните градини, лозя и полета, из пътищата, връищата и барищата кънтяха звучните препирни, караници и смехове на местните, а понякога площадчетата и мостовете се огласяха от виковете на изкупвачите и занаятчиите-другоселци, които търгуваха по този край и се носеха по улиците тържествено и властно, сякаш дълго бяха чакали момента и те да се заиграят с многолюдния хор.
......Една от митичните фигури, които шетаха из селото, беше Славчо-еча́ра. Много ясно, че за нашия заоблено твърд говор „яйце“ беше прекалено засукано произношение. Затова тук се вика „еце́“ или пък умалително, ама баш като еце́то е взето пресно от кокошките или когато го подарявате някому – „ече́нце, еча́нца“. Когато лазарувахме като момичета, задължително бабите от къщите ни изнасяха кошницата с пресни яйца и ни казваха: „Де, земи си едно ече́нце, кое най ти ‘аресва.“
......И оттам „ечар“ – същинското амплоа на Славчо.
......Слачовата фигура беше едра и почти безупречно ‘тубусна’, окончаваща с кръгъл лик, с месест нос и широки устни и увенчана с клепнала, чисто бяла коса. Той буташе едно колело, тунинговано с кори и крошньи от кормилото до багажника, а гласът му, който сякаш тръгваше право от галошите и без да се удари в нищо, отприщваше навън през всички отвори на главата му – включително през носа и очите, гърмеше между дудовете като пожарна сирена:
......- Я́йцаааа! Я́йцаааа!
......Разбира се, за да се проточи това провикване по-драматично, дифтонгите помагаха и Славчо интуитивно експлоатираше благозвучието на книжовната форма. Зададеше ли се Славчо, бабка нерядко ме изстрелваше на бегом към магазата за пресни яйца.
......- Тръчай, бабо, занеси му петнайстина, он знаа колко стотинки да ти даде. Полек, да ги не строшиш, моооу!
......За нас обаче Славчо беше интересен с друго – наближеше ли къщата, ние накляквахме зад оградата и след всяко „Я́йцаааа!“ отговаряхме в залп: „За́пъртъцииии! Падпадъцииии!“, след което, свити на кълбета зад зида, се кискахме неудържимо, до сълзи.
......Славчо искрено се вбесяваше. За отмъщение той обръщаше гръб на портите ни без да изкупи насъбралите се яйца и с властен жест на мечок, който напуска цирков манеж, премяташе с широко движение крак над рамката и решително подкарваше колелото – стиснал устни, без да спира, докато не се изгубеше в синия, далечен край на улицата, смълчан като камък.
......Като пораснахме, разбрахме колко обидно му е било и спряхме да го тормозим.
Освен него, понякога през селото минаваше грънчар, който също си имаше любим репертоар:
......- Грънчааар! Грънчааар! Гръъънци-бардаци-шааарени паници, молииим!
......Обичах стоката на грънчарите и тичах колкото мога, за да ги пресрещна по виковете и да огледам какво карат.
......Не знам от кои села идваха, но каруците им бяха хубави и дълбоки, винаги от светло дърво, отворени от задния край и застлани със слама и сухо сено, в което бяха заровени рисувани пръстени паници, купи, чинии и барда́ци (стомни). Нямах търпение да се разровя из сеното, което миришеше на сладко и прегоряло, да вадя и да разглеждам паниците и примирах по сини шарки. Молех бабка, която дотичваше след мен, да ми купи или малка паница, или детско бърдуче, нашарено в различни оттенъци на синьото и бялото. И отпращах грънчарите с тъга, защото бяха истинска рядкост.
......Друга колоритна върволица от кръшно припяващи гърла, която се нижеше през селото, беше тази на циганките-калайджийки. Те не бяха от нашия край и това се познаваше по мекия им говор. Баба се криеше от дедко и старците в къщата колко пари дава за калайдисване на тигани и беше помолила жените от махалата, ако мине калайджийка, да ни я пращат на задната порта и да ѝ кажат да не вика силно. Портичката беше близо до къщите и до прозорците ни – направена от ония стари и избелели дървени дъски, чиито чворове и ожулени жили приличаха на плетеницата от бръчки около очите на столетна бабичка, с метални резета, закътана между два дебели дувара с керемиден свод отгоре, върху който се беше климнал огромен и пресукан червен трендафил. Калайджийката надзърташе над бината между портата и трендафила и ако я видех първа, питаше с напевно умилкване: “Майка ти тука ли е?“, а после тихомълком ѝ вдигахме резето, пантите изскърцваха протяжно и бързо я превеждахме навътре.
......Всички калайджийки бяха дългополи, с престилки и до една – стройни. Или поне тия, които аз съм видяла и запомнила. Оглеждах ги от горе до долу, с множеството им вързопи, шарени торби, сплетените черни коси, по десетина тънки сребърни гривни на всяка ръка, с пръстени и с лъснатите бакърени тигани, преметнати на връв през рамото. С баба ги въвеждахме в разкритата соба отзад на малката къща, в която беше скътана зиданата пещ, казаните и тавите, в които се готвеше на сбор или по големи празници, огнището с триножника, нощвите, и отгоре – проветривото дървено таванче под керемидите, където се сушаха подправки и висяха пово́рките с лук, чесън и чушки. В една чупка точно под стълбата за тавана имаше миндерче, постлано с избеляла раирана черга, а отгоре го заслоняваше закачалката с овчарските дрехи и каскета на дедо Финко, като под тях, на издигнатото място за възглавница, винаги първа се сгушваше котката.
......Именно там, докато циганките калайдисваха бабините тигани, на мен ми даваха да се оглеждам в дъната на техните. Обикновено околовръст цареше полумрак, защото нямаше прозорци, собата е вкопана малко под нивото на земята и се слиза по стъпало, откъм липсващата задна стена. Отстрани имаше дървета и няколко реда лози, които шумоляха, а отвъд тях, зад двора, почваше баирът и от неговата сянка тази част на къщата рядко се огряваше.
......Беше магично място, което много засилваше преживяването ми от срещата с тия циганки. Докато калайдисваха, всяка от тях не спираше нещо да ниже и да нарежда, с баба седяха, обърнати с гръб към мен, наведени над огнището, а аз разглеждах лъскавите тигани от вървите, оставях се на гласовете им да ме носят и имах чувството, че едва ли не довчера тия странни пътнички трябва да са били нарисувани на страниците на някоя книга, но някак си, след като немирно дете ги е изрязало от хартията с ножици, са паднали в този свят, оживели са и са тръгнали по нашите пътища. И имаха много-много да извървят по чужди земи, да разправят и да дрънчат с тиганите си, докато най-сетне успеят да се върнат пак у дома си – в книгата.
Публикувай отговор

Обратно към “Литературен кръг за аматьори”