"ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Аватар
Angelina_S
Кана кафе
Мнения: 645
Регистриран на: Авг 16, '11, 10:07
Местоположение: София, кв. Княжево
Дал благодарност: 101 пъти
Получил благодарност: 83 пъти

"ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от Angelina_S »

Толкова хора са ми казвали: "Пиши нещо, пиши, пиши!" Види се, прави са били.
Поводът за възникване на "нещото" е пояснен във встъпителната част. А милият и неочакван "виновник" тези текстове да се озоват и във форума се подвизава тук с псевдоним mama_li. :gush:

Исках да "отлежат" малко текстовете, защото, знам ли, може да ми хрумне да ги допълня или попроменя някак...

Добавих точки преди параграфите, тъй като писаното ми изглежда по-прегледно, ако има отстъп. Това е цветът, който ми се струва най-близък до фона на форума, поне на моя екран.

Имената са истински.
Приятно четене!



________________________________________________________
....... ....... ....... ....... ВАРВАРСКА КРЪВ
....... ....... ....... ....... (работно заглавие)

....... Не очаквах, че този момент ще настъпи по такъв начин. Отдавна знаех, че нещо трябва да напиша, но намеренията ми за тема и сюжети бяха в съвсем друга посока. Обаче моментът настъпи сега, заливайки ме стихийно с всички образи, точни описания, отдавна забравени места, имена, етюди, хора и характерните им реплики. Всичко изскочи в наситени картини и внезапно ме понесе по гребена на възкресението на цяла една друга, сякаш отдавна забравена епоха, сетивност и представа за света.
....... Пиши, кажи го днес, сега, нощес, веднага! Така звучи вътре в мен безусловно надделялата потребност да говоря, внезапно провокирана от въпроса защо фолклорът, изсвирен или изпят без предупреждение, шумно и на всеослушание в която и да е градска среда, не само че не ми звучи натрапено, а ме обгръща с милувката на нещо съкровено и скъпо. Фолклорът, като автентична или преработена реставрация на действителните събития, изпълнили със златист и неопетнен нектар душевните съдове с понятията ми за род, дом, любов, скръб и празник.
....... Затова започвам някак – от образ на образ, от епизод на епизод, да разказвам за живота си на село. Селото е Якимово, в онзи див Северозапад, където съм отгледана от съвсем малка и съм проговорила на смазващ диалект. Там думите нямат „я“ в корена, а само „е“ – дедо, леб, брег, снег, вервам, млеко…
....... Там всичко беше мелодия – говоренето, крясъците на ятата и стадата, реката.
Имената също. Реката е Цѝбрица, баирът – Доброглед. Улиците бяха увити около всичко, безименни, набраздени от колелетата на каруците и няколкото коли, а топографски ги означавахме с обобщаващото понятие „на пъта“.
....... Пред всяка порта имаше пейка, във всяко дворище – поне по едно голямо дърво: орех или дуд (черница). Къщите бяха пълни с баби, дядовци и още по-стари старци. По-младите идваха и си отиваха, имаше каки и батковци и деца щъкаха навсякъде. Женските имена звъняха като пендари на гръдта на тичаща невеста и ромолеха през оградите с мотивите Качка, Рашка, Илинка, Връба, (ударението е на „ъ“), Сарафка, Века, Въца, Фиданка, Милана, Томѝца…
....... Календарът се градеше около сезонната работа, копането, резитбите, коситбите, гроздобера, Коледа, Лазарици, Великден и Гергьовден. Рождените дни като че ли не бяха на особена почит и хората рядко се формализираха да ги помнят.
....... Обаче нищо, ама нищичко важно не се случваше без духовата музика – кръщевки, сборове, новобрански, „Националната“, пристанушите, сватбите и погребенията. Още си спомням как трябваше да дойда по-късно с автобуса за погребението на дедо Финко (прадядо ми Рафаил), скъпия ми. Бях в горните класове на гимназията тогава. И още от моста, от километър, чух къде свири духовата музика и хукнах, вече плачейки, да пресрещна погребението, за да повървя повече с ковчега на дедко, с народа, стекъл се под звуците на оркестъра и оплаквачките.
Времената на това повествование са от нечленоразделно детство до няколко години след раждането на дъщеря ми. ....... Хронологията едва ли ще е точна. Хората, които описвам, черпеха живота си от земята, създаваха го, гребяха го направо, пиеха го и го раздаваха с две ръце. Те бяха от породата, която пределно дълго беше поминувала прекрасно без явления като електричество, постоянно течаща вода, коли, телевизори и дори вътрешна тоалетна. У нас нужникът беше външен до края на всичките ми ваканции, прекарани на село.
....... И ако ме попитате кое беше безценното у тези хора, то е това, че те не биха могли да си представят житието си като нещо смачкано и опосредствано от условности, сякаш са n-факториелната брънка от днешната шизофренна глобална верига на натрапено пазарно предлагане, търсене, услуги, доставки и комуникации.
....... Те бяха самият Център на Вселената, изначалието. Всеки един беше. Всеки ден.
....... Така си говореха с мен. И аз – с тях.


....... ....... ....... ....... ПОСЕЛÁНА

....... През ранното ми детство моят широк бял свят се състоеше от общо трите най-близки улици с всичките двадесет и една или и две къщи, без да броя Казана и смесения магазин или „Кооперацията на Павлина“. Нашият двор се намира на централното място, пресечно между три лъча и пред портата пътищата се сбираха в широко площадче. Това беше много удобно място и дори на старата пейка пред бинáта (така се казва на зиданите дувари) вечер се събираха всички малки деца и по-големи момичета и момчетии от цялата Наша махала. По-далечните светове от тогавашните времена обхващаха ....... Другата махала и Одънака. Географски „Одънака“ беше всичко оттатък реката, ако я преминете по Големия мост. Тъй като мелодиите са важни, пояснявам, че ударението в Одънака е пак на „ъ“.
....... Забранената територия беше Порóа (порой, свлачищен бряг) – гъст и тъмен върбалак с шеметни тесни пътеки, които водеха до реката и на места бяха толкова стръмни, че имаше стъпалца, изсечени с мотика или трябваше да стъпваме по изпъкналите и чворести гърбици на сплетените дървесни корени, за да преминем. По-ниската и равна част от Порóа, прегърнала самия бряг на Цибрицата, беше на места изкуствено залесена и вече обрасла със стара гора от тополи и брези. Там всичко приличаше на рисунките от книжките с приказки.
....... И освен това беше забранено. И мистично!

....... Като казвам, че пред нас се събираше всичкият дечор на махалата, то на свой ред аз се чувствах и съответно бивах приета по всичките им дворове, соби, тавани, сайванти и люлки, а у тях знаех и виках всичките им домашни с имената им и неизбежното како, бати, лельо, чичо, бабо или дедо. До голяма степен това обобщаваше представата за… мой дом, където вратичките бяха само формални разделителни линии или отличителен знак, за да не се объркам кои къде живееха.
....... Всичко беше свързано. Всичко се знаеше. Фейсбук пасти да яде!
....... При наличието на цели двадесет и три къщи (броя и старата на баба Райна и дедо Фено зад нас, която рухна, след като те умряха), много от които се отваряха безпрепятствено или хич не се затваряха, а на другите аз знаех къде са резетата, райберите, дали ключът е в пощенската кутия или виси на някой от страничните диреци на портичката, имаше реален шанс, изляза ли от нас, да се „загубя“. Какво ти да се загубя, направо можех да изчезна за няколко дни!
....... В различни периоди от годината или дори за по пет дни, все в някоя от тия къщи си идваха децата. Всички в село бяхме като малки зверчета и без остатък споделяхме лакомията за нови игри с гостуващи братовчеди и братовчедки от другия край на страната, а ако към това се добавеше и наличието на неизхабени флумастри или току-що прогледнали котета, положението просто излизаше от контрол.
....... Отделно си поддържах актуална ранглиста на други неустоими зарибявки, като най-белите орехи, най-едър киселец, най-сладки и твърди череши и… безусловно: хорските лютеници! За ябълките нямах класиране, защото лоша ябълка няма, от мен да го знаете. Но лютениците…
....... Противно на възприетата представа, че при толкова тясно съседство всички лютеници би трябвало да са еднакви, моите констатации, почиващи на дългогодишен емпиричен опит, бяха други: едни бяха по-воднисти и с повечко доматки, други бяха сладки, трети – по-запърженки или по-постни, някои имаха люспи и семки, а други – не, но най-хубавото е, че всички бяха напоени с миризмата на пушек от печенето на червените и зелените чушки. Изобщо, лютениците на километър оловръст бяха нескончаема от палитра от вкусове, багри и характери.
....... Баба Ленка…, ето я моята сияйна баба, тя влиза на сцената на повествованието и постепенно ще напластявам образа ѝ с нови щрихи и велики дълбочини, като скулптор, неизчерпаемо вдъхновен и любящ своето ваяние.
....... Та така, баба Ленка крайно настойчиво ме съветваше да не се заседявам по чуждите къщи, и най-вече – да се прибирам за óбед. Не изпълнех ли тази бабина заръка, ме грозеше сериозната опасност хората да започнат да ми викат „поселáна“ – такава, дето „óди по селото“.
....... За мен в това прозвище не се таеше нищо притеснително, а и ми беше невъзможно да обясня или някак да се оправдая пред бабка, че все оставам по чуждите маси, но това си имаше причини. Там, където се събирахме по седем-осем деца, за обяд бабите неизменно отиграваха положението с буркан лютеница и топъл хляб. У нас такова нещо нямаше! При баба имаше готвено, имаше супа, а освен хляба, задължително се правеха мекици или месени колаци, имаше яйца, прясно сирене и поне някакво месце в хладилника. В долапа на фурната почти винаги се мъдреше кастронче със запържен бобец, защото се знаеше, че обичам, и изобщо… да поискам да обядвам порезаница хляб, намазана само с лютеница, за нея беше крайно обидно и пораждаше остро възражение от типа: „Ангелино, па ти нищо не едеш, ма?!?“
....... И така, запилеех ли се някъде, с наближаването на обеда или ранния следобед, баба просто не издържаше и хукваше по селските пътища, да си ме прибере.
....... Тогава нямаше мобилни комуникации. Дълго време нямаше никакви. В замяна на това гласът на баба имаше сеизмична гръдна атака и при пряка видимост децибелите поразяваха всяка жива мишена поне на километър радиус. Отличаваше се с тембристата неповторимост на нещо като тръба и туба, надути в унисон и зовящи тревожно за вечерен сбор.
....... Представете си как се чувствах, когато пронизителните ѝ викове: „Ангелинааоооооу!“, дъх, „Ангелинкееееееей!“, с най-високия тон на „ао“ и на „и“, последван от смразяващо кръвта низходящо глисандо, ме застигаха, докато тъкмо, почти лежейки на някоя маса или смъкната на колене до някоя пейка, дорисувах поредната принцеса, пощех коремчето или чистех ушичките на мъркащо мáче, юрех колело по пътищата или пък, не дай си Боже, се бях окъпала у бáрата и се прибирах мокра през Порóа!
....... Ако първата ударна вълна на този мълниеносен зов ме подминеше, то следващите викове предизвикваха нещо като вторичен трус, при който кучетата поне на шестстотин метра почваха да си кинат веригите от лай, разкудкудякваха се кокошките и закукуригваха петлите по всички дворища, от най-близкото бъзе изскачаха разтревожени пловъ́ци и с войнски крясъци повеждаха през пътя по няколко накокошинени и клатушкащи се пловки, които с видима неохота и с буквално гурелясали очи се разделяха с уютната сянка, където бяха прилегнали след къпането покрай чешмите, и изобщо всичката дребна стока, която щъкаше на пъта, се размърдваше и захващаше да се прибира по къщите си. В стремежа си да ме сграбчи, тази неназована тревога преминаваше като електрически импулс покрай бинѝте, разтърсваше пенджерите и внезапно сепваше иначе спокойните и ромолящи шумове околовръст, като влаченето на крака с подгазени папуци по пътечките между къщите, потропването на посуди, докато се раздигат обедните маси под съседните стрехи, сгълчаването на старец, който си е окапал елека или на дете, затопило поредното залче на котката… Накрая, неминуемо през дъсчените огради призваше по някоя ококорена женска глава, още две или три други деца дотичваха вкупом по улицата и поне от четири независими източника до мен достигаше посланието:
....... „Ангелина по-бръже да си оди, що баба ѝ я дири!“


....... ....... ....... ....... ОДЪ́НАКА СТУ́РАТ ЛЕ́БА!

....... Щом взех да пиша заглавието и Word-о изпище́: „Е́ те такова животно не́ма!“, и ми подчерта всички думи. (Явно локализацията на МС Офис е шопска, ако някой има Северозападен plug-in, моля, дайте знак.)
....... Ама как звучи тази реч, а!? Така летяха думите между нас някога – кръгли, твърди, шарени и големи, като огладени речни камъни. И така слягаха по местата си. И така удряха и поразяваха – през лицето, в сърцето, накъдето ги насочиш.
....... Обзалагам се, че едва ли има човек от нашата страна на реката, който да помни ония дивни времена и чието сърце да не е започвало да „трепка и играй“ при вестта, че в малката хлебарница, която някога се помещаваше в къщурката на автобусната спирка, но се отваряше с гише откъм гърба, стурат леба! (Това ще рече „стоварват хляба“.)
....... Надпреварата за леба можеше да се включи поне в окръжните състезания като спринтова отсечка на пресечен терен в дисциплините колоездене и спортно ходене (примерно). А по обратния път се подобряваха довчерашните рекорди по бързо поглъщане на топлия леб, като към протегнатите ръце се чупеха и подаваха комати, очите сияеха, устните мълвяха заклинателно „долната коричка“ „горната коричка“, „средичката“ и „крайшника“ и блаженството, което преизпълваше телата ни, стопляше всички разговори – на нов глас подхващахме преразкази за отминали паметни случки, надвиквахме се, разигравахме за пореден път едни и същи сцени и диалози, смеехме се едни през други с пълни уста и изобщо… забравяхме за целия свят!
....... ЛЕБА!
....... Търговските „обекти“ на село тогава съвсем не бяха широко разпространено явление, тъй като бабите и дядовците ни си произвеждаха буквално всичко необходимо за живеене, и не само че никой не тръпнеше от мераци да си купува неща под път и над път, а и на много от промишлените храни и пр. друга продукция, предлагана в градските магазини, се гледаше с нескрито презрение. Ако в някой дом се правеше в повече нещо, необходимо на други, то просто се продаваше или разменяше направо между хората. Дрехите се шиеха (поне аз помня, че поръчки приемаха баба Радка от другата махала и баба Цанка от нашата). Така че имахме общо три магазина – смесен, гастроном и хлебарница.
....... Две от тези толкова специални „шопинг-дестинации“ бяха известни сред нас с имената на жените, които царствено ги отваряха, затваряха, приемаха стока и, разбира се, продаваха в тях. За Кооперацията всички казвахме „до Павлина“, а за гастронома – „при Рашка“.
....... Единствено ЛЕБА беше с ранг на институция, многократно превишаваща авторитета на която и да е човешка личност и всеки от нас, пресрещнат с въпроса: „Къде отва́аш?“, докато пръхти чевръсто по състезателната отсечка, отговаряше уставно: „За леб!“
....... Може би тук е моментът да кажа, че нашата къща и всичките ми детски спомени са от Якимово-3, бившето село Войници, и по-точно от махалите, заключени между острия завой на Цибрицата и баира Доброглед в най-източната част на селото. Ние бяхме на нещо като „висок остров“, свързан с равнинната част от селото чрез три моста. Двата крайни бяха Котéновският пешеходен мост и малкият при Пункино кладенче. В края на правия източен участък, преди реката да започне да завива остро, беше (и все още е) Големият мост, разделен за пешеходци и коли, който ни свързваше с останалите пътища. Баирът или дългото възвишение с висока точка Доброглед, се издига като цяла стена непосредствено зад нашата къща с прилежащото ни селище и е част от терасирането на Западната Дунавска равнина, а Цибрицата се вие между гористите брегове в подножието на този внушителен скат. Всъщност още преди да се родя, селото ни Войници административно е присъединено към съседните две села – Котéновци (Якимово-2) и Прогорéлец (Якимово-1). Трите, както са разположени по меандрите на реката, просто са се слели и това беше превърнало Якимово в едно неимоверно дълго село, където човек трябваше да се придвижва из селата като през вътрешни спирки с междуселските автобуси или с колело. Помежду си рядко използвахме тези индексирани имена „Якимово-2“ или „Якимово-1“, обикновено казвахме, че отиваме до Котéновци или до Прогорéлец. В Прогорéлец е административният център, там имаше книжарница и аптека (ако ви се наложи), там бяха най-голямата читалищна библиотека и киното – също много посещавана атракция и голямо събитие!
....... Та в тази връзка, пекарната за хляб беше на разклона преди първия голям автомобилен мост към Прогорелец и от там той се разкарваше из другите две села с камионче – в едни незабравими дълбоки дървени касетки с квадратни летви. Самуните се редяха изправени в касетките, още залепени един за друг и като се разделяха, пушеха. Ох, сърцето ми се къса, като знам колко мечтаех да ми се падне краен хляб, който има изпечена коричка от три страни!
....... Доставките бяха под бройка – къщите купуваха по много хляб, защото с остатъците се изхранваха кучетата, котките или друга стока по дворовете, така че трябваше да се направи заявка и в зависимост от размера на домакинството, се даваха по 2-3 топли хляба, а останалите до попълване на бройката – вчерашни. Е, ако купувате само един, непременно дават топъл!
....... (Обръщам ви внимание на този тънък момент.)

....... И така, леба се стураше къ́де четири следобед. В зависимост от най-различни обстоятелства можеше да дойде и в три и половина, а можеше и в пет и половина – какво тук значат някакви си два-три часа?! Ако закъснеете, джвакате си вчерашен.
....... Народът Одъ́нака беше облагодетелстван поради близостта си до леба и равнинния терен, а по нашия бряг на Цибрицата, предвид че беше хем по-отдалечен, хем по-стръмен, се налагаше буквално във всяка къща да има действаща нарочна организация и човек, натоварен с мисията да излети от нисък старт и да отговаря за донасянето на два или три топли леба за семейната вечеря. Особено капризни бяха старците и у нас баба Таса се тръшкаше и ни натякваше за всеки залък, ако сме се издънили. (Баба Таса е нашата прабаба, която дедо Финко си довел на младини от Румъния, ама за нея – друг път.)
....... Разбира се, най-подходящи за операцията „Топъл леб“ бяха децата. От рано баба приготвяше празните торби и точни пари в едно пликче и никой от нас не излизаше по село без да метне торбите на колелото и зорко да бди, да не изгуби парите. Докато играехме и колелетата бяха струпани около някой дуд, пращахме един от дребосъците, да ни е съгледвач. Нерядко, вече когато ходехме повече в Другата махала, един отиваше да дебне на хлебарницата в Котеновци и с тръгването на камиона към Войници, се мяташе на колелото, забираше цялата тумба, профучавайки покрай нас през облаци прах с виковете „Карат леба!“, а ние на свой ред разграбвахме с усилие колелетата, които вече бяха изпопадали и заплетени под дуда и с бясна скорост завъртахме педалите, за да изпреварим камиона през селото, преди да е пристигнал до хлебарницата по обиколното шосе. Изобщо – действахме професионално. И беше шоу!
....... Макар и да се състезавахме до хлебарницата, веднъж добрали се до заветната цел, вече възприемахме друга стратегия – бяхме отбор. На опашката обикновено чакаха около 15-17 души, останалите седяхме по спирката или просто на колелетата, хванати с два пръста за клонките на някой дуд, понякога окупирахме близките пейки на групички и си помнехме реда, докато гледахме как шофьорът и някое от момчетата стурат леба, а хлебарката, застанала на вратата, брои касетките и хлябовете и пише нещо в един мазен тефтер. Класика!
....... Нашата хлебарка ни познаваше всичките – кои сме, чии сме, колко бройки е записала баба и пр. – и топъл леб допълнително не се даваше на никого! За хората на специална диета се докарваше и черен, пак под бройка. Като компромисен вариант се допускаше някой да вземе хляб и за друга къща, а домът се отмяташе по списъка. Бабичките на опашката точеха шии в нашата посока като изнервени гъски, зорко следяха да не би някой да хитрува и гълчаха покреклѝво, надушеха ли, че кроим номер.
....... Но ние бяхме гладни за топъл леб!
....... Бяхме не просто гладни, но бяхме също и хвърковати, непокварени и сърдечно сплотени, а мирисът на леба от чуждите торби разгаряше въображението ни и пораждаше у нас виртуозна изобретателност. Бяхме сила! И го знаехме.
....... Целта беше хем да обезкостим два-три леба помежду си, докато се прибираме, хем всеки да отнесе пълната бройка за дома, за да няма сръдни и да не му навикват старите. Тази беше идеалната цел. В някои редки, но паметни случаи, тя не беше постижима. Ако закъснеехме, днешната доставка не достигаше дори и за заявените бройки, така че всеки, който беше взел своите два или три топли леба, веднага си ги разделяше с другите, за да си отнесем поне по един. ....... Никога не се изоставяхме, никога!
....... А иначе, схемата за надхитряване на „разглезената конкуренция“ от Одъ́нака, която само трябваше да пресеча шосето, за да си земе леб, беше следната: пускахме дребосъците да се превъртят на опашката по няколко пъти и да поискат само по един леб. И хлебарката им даваше топъл!
....... Най-пъргавите и дребни хлапетии, които тогава действаха като „острието на атаката“, бяха Петя, Горанчо и Картофчето. Понеже те нямаха собствени колелета, возехме ги по багажниците, по рамките и по кормилата на нашите. Аз даже не си спомням истинското име на Картофчето, май Людмил?!
....... И такааа, като се изредеше опашката от стоящи пред гишето, вече никой не помнеше кой е минал преди 18 човека. Ние бяхме взели своя дял и чакахме, имената ни бяха отметнати по списъка, но ако към опашката в този момент се присламчеше русо, ококорено детенце (а нашите всички бяха такива – Горанчо на букли като копчета, а Петя и Картофчето – със сламено-златисти прави кичури), хората дори му отстъпваха ред, след което дребосъкът се повдигаше на пръсти, за да подаде нос над тезгяха, оставяше точните стотинки в чинийката и произнасяше кодовата фраза: „Един леб“. Това напълно приспиваше бдителността на хлебарката и тя, без да се затормозява с въпроса чие е детето, просто му даваше един топъл.
....... Ние ликувахме! Номерът действаше бързо и безотказно.
....... И сега, докато пиша, усещам радостния гъдел на тази наша победа, спомням си дори формите и пропорциите на ръцете и пръстите на всички ни, които се пресягахме и си деляхме… обединяващия, свещения ЛЕБ!
Аватар
maranta
Кафевар/ка/
Мнения: 767
Регистриран на: Мар 19, '15, 08:54
Дал благодарност: 104 пъти
Получил благодарност: 18 пъти

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от maranta »

Ангелина :sclap: :sbow: :sclap:
Достави ми страхотно удоволствие, дай още!
Deleted User 2919

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от Deleted User 2919 »

Трудно разбирам шопски, даже по-леко македонски, отколкото шопски..Добре, че правиш леки преводи на литературен български, да навлизат читателите в текста..
Предупредя, да ми е леко на съвеста, че знаех , а не казах..Крадат в интернет чужди стихове, текстове, всичко, което може да донесе пари..Някак обезопаси своите трудове, да не срещнеш някой път своето в чужда сбирка....
Аватар
venetka70
Кафе машина
Мнения: 3610
Регистриран на: Май 21, '15, 12:17
Местоположение: Белица, Силистра / Пловдив /Момчиловци / Чирчик, Узбекистан и накъдето ме отвее вятъра
Дал благодарност: 23 пъти
Получил благодарност: 36 пъти

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от venetka70 »

Нямам време в момента да се задържа и да прочета всичко, но още първите изречения ме грабнаха и страшно много ми допаднаха.
Ще си имам хубаво четиво за тази вечер. Благодаря ти, че качи текстовете тук. Ще чакаме и други такива. Има и други, нали???
Flowerlover
Иногда вовремя сделанные шаги меняют походку всей жизни!!
Мадам_Сръчкова
Кафевар/ка/
Мнения: 817
Регистриран на: Окт 21, '14, 21:41
Местоположение: София

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от Мадам_Сръчкова »

Ангелинке,
чудесно е пиши, пиши прочетох те на един дъх. Това е и моето детство ех. Леба беше най-важната част от деня. Точните стотинки и старата кожена чанта. Опашките и чакането, мириса на топъл Леб. В нашето село Леба ( с главна буква, защото той заслужава) се караше с два коня и специално пригоден покрит файтон. Филиите на баба Цъна, бабата на моята приятелка. Спомени, спомени ...
https://www.facebook.com/MadamSrachkova" onclick="window.open(this.href);return false;
libra
Наркоман
Мнения: 11635
Регистриран на: Дек 13, '09, 08:51
Дал благодарност: 73 пъти
Получил благодарност: 53 пъти

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от libra »

Eeeeй върху някои Господ с кофи е изсипвал таланти !Добре,че още никой не съм успяла да урочасам!
Ами,страхотна си !А разказа ти ми напомни за моето детство,не само че и то е било на село,а че игрите ни бяха точно такива на въздух,в прахта,тревата ,сред животните,прашни,гладни,окъсани ,претрепани от миткане из селото. .После дойдоха телевизорите,колите ,играчките,шоколадите,да не говорим за таблетите и телефоните сега.Горките днешни деца!
Мадам_Сръчкова
Кафевар/ка/
Мнения: 817
Регистриран на: Окт 21, '14, 21:41
Местоположение: София

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от Мадам_Сръчкова »

Мадам_Сръчкова написа:Ангелинке,
чудесно е пиши, пиши прочетох те на един дъх. Това е и моето детство ех. Леба беше най-важната част от деня. Точните стотинки и старата кожена чанта. Опашките и чакането, мириса на топъл Леб. В нашето село Леба ( с главна буква, защото той заслужава) се караше с два коня и специално пригоден покрит файтон. Филиите на баба Цъна, бабата на моята приятелка. Спомени, спомени ...
Сега се сещам, че Леба се продаваше в Лебарницата. Стаичка в една от съседските къщи с малко гише, през което се събираха точно два Леба.
https://www.facebook.com/MadamSrachkova" onclick="window.open(this.href);return false;
лалесъм

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от лалесъм »

Пък аз от ходенето за ЛЯБ в малкото бабино градче, посещавано ваканционно от нас дечурлигата, си спомням само специалните чанти от някаква изкуствена кожа, побиращи точна бройка хляб и вечно дъхави от него :dovolen:
Аватар
renimoss
Баш кафе майстор
Мнения: 2050
Регистриран на: Май 27, '13, 17:26
Местоположение: София

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от renimoss »

Първо, благодаря на mama-li, че изръчка таланта на Ангелина наяве във форума :dovolen:
Анджи, прекрасно! Искам ощеееее!
Все едно, че описваш моето село и детство, само дето то е малко по-източно от дивия Северозапад. Но диалектът е много подобен и нравите - също. Стана ми топло на душата :tzvetentze:
РОУЗ

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от РОУЗ »

Страхотни спомени от един град в Северозапада ме заляха, бабината улица със седенките отпред, ароматът на липов чай, филията с лютеница, дудите и копринените буби, жаркото лято и резените любеница...ех...щастливо детство!
Винаги съм завиждала на приятелките ми, когато отиваха през ваканцията на село, жадно попивах разказите им, мечтаех си за село, докато те си мечтаеха за Париж. Шантава работа. :mrgreen:

Много увлекателно пишеш, благодаря ти! :tzeluvka:
Публикувай отговор

Обратно към “Литературен кръг за аматьори”