"ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Аватар
Angelina_S
Кана кафе
Мнения: 645
Регистриран на: Авг 16, '11, 10:07
Местоположение: София, кв. Княжево
Дал благодарност: 101 пъти
Получил благодарност: 83 пъти

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от Angelina_S »

Ох, радват ме тези радушни отзиви! :gush: :liubov2: :liubov2:

Малко ги приемам "на час по лъжичка", от една страна защото почивките свършиха, от друга - защото не очаквах, че тия текстове ще се разпространят с такава бързина и ще провокират толкова реакции. Честно казано, аз не възприемам своето начинание като литература в чистия смисъл на понятието, ама да не задълбавам в теоретично бръщолевене... Както и да продължи това, ще се наложи да ида обратно там, да разпитвам хора, да ровичкам по краеведски четива и по архивите, да понатрупам материал, за да придам повече плът и дълбочина на тия разкази.

Повече текстове в готов вид няма, но следващите два или три са направо в главата ми, истината е, че "ръцете ме сърбят" да седна и... да пиша без прекъсване, докато не изцедя всичко от себе си.
Но понеже съм подкарала сто работи наведнъж, се налага да се самодисциплинирам и да набутам писането в някакво регулярно темпо.

Аз просто експериментирам, защото е увлекателно и, да ме прощавате, не мисля нито за пари, нито за защита на текстове, за нищо материално. (Та то нищо не съм написала, големите мемоари, или там каквото и да се явяват!) :mrgreen:

Прекрасни сте, налива ми сили това, че душите ви резонират с темите и начина, по който ги предавам. Ще намина и през градинските форуми тия дни, защото това е основният смисъл на пребиваването ми тук.

А и почвам да получавам нещо като градински "комплекс за малоценност": нито един от градинските ми постове не е бил преглеждан 171 пъти и не е получавал 14 отговора за 14 часа!
Това е огромен дисбаланс! Срам ме е от себе си! :twisted:

Много се радвам, че сред коментиралите има и истински писател, скъпа Виктория, аз съм далече от това почетно място и въобще нямам такъв богат творчески стаж зад гърба си! :tzvetentze:
Di_Va
Кафе машина
Мнения: 4867
Регистриран на: Сеп 20, '10, 22:22
Дал благодарност: 306 пъти
Получил благодарност: 266 пъти

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от Di_Va »

Анджи, благодаря ти! :gush: :sflower:
Всичко е казано в постовете преди мен, таланти имаш бол и сърце - да ги споделяш!
краси кубарелова
Баш кафе майстор
Мнения: 2667
Регистриран на: Мар 26, '12, 22:53
Местоположение: Варна
Обратна връзка:

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от краси кубарелова »

Ангелина, сигурна съм, че си и красива и с добра душа! Господ ти дал много, пу, да не ти е уроки! :tzvetentze:
Светът е пълен с непознати хора...
elfy

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от elfy »

Ангелина, искрено се възхищавам на хората, които умеят да се изразяват добре, да боравят с езика с лекота. Още повече, когато имат какво да кажат. А тези, които са надарени с повече таланти, те имат и много за разказване, защото всичко ги впечатлява. Пиши, пиши, намирай време - ти го можеш! Благодаря ти за този текст и ще очаквам с нетърпение следващите.
Пожелавам ти да намираш време за изява на всичките ти таланти. :tzvetoman:
Аватар
Мария Николова
Наркоман II ранг
Мнения: 31527
Регистриран на: Ное 28, '09, 23:44
Местоположение: Нова Загора
Дал благодарност: 811 пъти
Получил благодарност: 1727 пъти

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от Мария Николова »

Nini написа:Ангелинке, що талант, що чудо :sbow: и в ръцете сръчна, в гърлото - гласище, тембристо, кадифено, душа поетична, мисъл - да ти е кеф да я следваш, че и китки гледа и градина вае :tzeluvka: Браво, момиче :tzvetentze:
Браво! Браво! Браво, Анджи! :tzvetentze: :sbear: :tzvetentze: :sbear: :tzvetentze:
Само цитирам казаното от Нини, защото най-пълно изразява моето възхищение от откритието на поредния ти талант.
Лиди, обичам те! :gush: Благодаря ти за кандардисването, без което форумът ни щеше да остане по-беден.
Най-голямото добро, което можеш да направиш за някого, е не да му покажеш богатствата си,
а да му разкриеш неговите.
Аватар
rumivarna
Кафе машина
Мнения: 3564
Регистриран на: Сеп 20, '10, 14:57

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от rumivarna »

Ангелина, прекрасно беше четенето на твоето писание..... Направо се отнесох и не исках да свършва! В главата ми вървеше "филм" с твоите герои, а около мен замириса на топъл леб :D Спомни ми за фурната в моята махала от детските години. При нас леба не идваше, а се викаше "Извади ли фурната" :D
Че и съвпадение има с твоите спомени и моето настояще - моята градинка е в село Доброглед :lol:
Чакам с нетърпение следващата част :daaa:
Никога не се страхувай да правиш това, което не умееш. Помни, че Ноевият ковчег е направен от любители. Професионалистите са построили Титаник.
http://rumivarna60.snimka.bg/?user,albums" onclick="window.open(this.href);return false;
Аватар
Emilly1212
Кафе машина
Мнения: 4357
Регистриран на: Май 10, '15, 21:16
Местоположение: Троян
Дал благодарност: 1650 пъти
Получил благодарност: 585 пъти

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от Emilly1212 »

Благодаря ти Ангелина, за това, което ни подари. Докосна душата ми и върна и в мен спомените от моето детство на село. Толкова е мило...Благодаря ти за начина,по който си го написала, наистина си талант! :tzvetentze:
Започнах да чета, докато бях на работа, ама спрях, че неудобно...Обаче постоянно ме човъркаше, взех си телефона и се скрих на "едно място " - на един дъх изчетох всичко. Чакам с нетърпение продължението! :tzeluvka:
Най-важните неща на този свят са онези, които нямат етикет с цена, защото колкото и много да струват, не могат да бъдат нито купени, нито продадени!

Нашето любимо място - Emilly1212
Донка Тодорова
Кафеджия/Кафеджийка
Мнения: 1305
Регистриран на: Мар 29, '13, 11:11
Дал благодарност: 130 пъти
Получил благодарност: 63 пъти

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от Донка Тодорова »

Ангелина, разказът ти ... замириса ми на топъл ляб/леб/ и прах от топуркащи крачета. Наистина си благословена с много таланти.Дано имаш време за всичко, което душата ти иска , а аз очаквам с интерес следващите ти произведения. :tzvetentze:
Аватар
liubami
Кафевар/ка/
Мнения: 789
Регистриран на: Яну 11, '13, 13:08
Местоположение: софия

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от liubami »

Браво,браво,браво!
https://flickr.com/photos/147607694@N05 ... 9499790383" onclick="window.open(this.href);return false;
Аватар
Angelina_S
Кана кафе
Мнения: 645
Регистриран на: Авг 16, '11, 10:07
Местоположение: София, кв. Княжево
Дал благодарност: 101 пъти
Получил благодарност: 83 пъти

Re: "ВАРВАРСКА КРЪВ" - МОИТЕ РАЗКАЗИ ЗА СЕЛО

Мнение от Angelina_S »

Хайде, още една историйка от мен: :tzvetentze:

---------------------------------------------------------

....... ....... ....... ОСТА НА БЕЛИТЕ ГЪСКИ, БАБА ГЬОРГИ́ЦА И ДЕДО РАФО-ШИ́ЛЯКА

Белите гъски
Моята широка безименна улица…, всъщност – черният селски път, ограден покрай от дудовете и Поро́а, тръгваше да се катери към нас от площадчето след моста, право по въ́рлото пред Кооперацията на Павлина и опираше о нашата бяла бина́ с големия червен вра́тник, украсен с два зелени слънчеви диска от метал, вписани в бели ромбове. Там сякаш спираше за малко пред пейката, засенчена от дебелия варосан дуд, където по обед често морно запладняха овцете и с плавна чупка на североизток се отправяше към полите на осеяния с лилаво безсмъртниче баир под Ловния дом.
Тази почти права отсечка с висока видимост се явяваше нещо като писта и вечер неизменно се изпълваше от едно важно и опасно събитие, което следваше строго разписание и, ако искате вярвайте, досущ приличаше на военен парад с ескадрила от ниско прелитащи изтребители – прибирането на гъските от ба́рата!

Гъските на село бяха стока със сериозна численост. Всеки двор гледаше някакви, минимум десетина, а нашите не помня да са били по-малко от петнадесет. Откакто се знаем, все сме имали по един-два гъсъ́ка с няколко гъски и несметен брой бибе́та, които издаваха много сладки и напевни гърлени подсвирквания, докато бяха само на жълтеещ пух и още не можеха да крякат и да съскат.
Та така, по тукашния край на селото сутрин от всяка къща бабката или дедкото пускаха из портите своите наперени гъши фамилии, които в строга йерархия и по независими маршрути се отправяха към ба́рата, клатушкайки се по стръмните пътеки из Поро́а. Не съм споменавала, че по къщите нямаше течаща вода, повечето домове черпеха от герани с помпи, обаче през пъта, на всеки пет-шест къщи бяха разположени питейни чешми на водопровод, които се ползваха за пране, за раздумка и за пълнене на домакинската посуда от бардаци, дамаджани и котли. Всяка от чешмите се оттичаше по вада през Поро́а, а до вадата неизменно имаше и пътеки за слизане до ба́рата. По изгрев гъските хлътваха с навирени трътки из тия влажни шубраци, после по цял ден се къпеха из вировете и ритуално се прибираха чак привечер.

Е, това прибиране беше грандиозно и се извършваше по съвсем различна схема. Вместо да се разделят по къщи и да поемат кротко и семейно по малките пътечки към портите си, гъските по отсамния брег на Цибрицата вечер се строяваха в няколко лъча и от реката тържествено се стичаха на голямо ято до върлото пред Кооперацията. Бяха такова множество и така запушваха и трите пътя там, че нищо не можеше да премине – дори кола! После с шумни препирни и организационни крясъци гъсъ́ците повеждаха птиците на групи и заставаха по реда на къщите в очакване (нашите бяха по средата на ятото). Отвореше ли се дори и една порта по улицата, от която да се подаде забрадена глава и с висок напевен глас да подхване: „Би-би-би-би-би! Гир-гир-гир-гир!“, първо се разкрякваха и запърхваха гъските на повикалата жена, но после очите на едроглавите водачи започваха да хвърлят струи от зли мълнии, със съскане те изпъваха шии стремително, разперяха крила над метър и се отделяха от земята с мръсна газ, повеждайки след себе си завихрящата се бяла вълна от ниско летящи женски, сподиряни от панически пищящи и съпѝнящи се бибе́та.
Страховита гледка!

Над цялата улица, прорязана от косите лъчи на залеза, се разстилаше турло́ от златист прашоляк, шумът беше толкова оглушителен, че нямаше как да го надвикаш, а клет човек, попаднал в капана на ятото, знам ли, трябваше направо да се просне по очи, за да не бъде повален с груба сила или заслепен от вихрушката.
Не искам да ви описвам какво пребиване ми е устройвало това гъше цунами, когато веднъж непредпазливо се оказах на пътя му със своето крехко детско колелце, марка „Школьник“. (После дълго помнех гъсъ́ка, който ми се разсъска и ме цапардоса с крилете си и го гонех по пътищата с една пръчка.)

Достигнеха ли до своята порта, гъските рязко се „откъртваха“ от туловището на вълната и с високи крясъци на радост и превъзбуда поемаха по серпентиновите разклонения между дуварите, а после влизаха в дворовете – с гушите напред и повдигнати на пръсти, като златните български момичета, напускащи очертанията на терена след поредното си победно съчетание.
Приветстването на гъшата делегация беше съпроводено от трогателни сцени, гъсъ́ците бдително сновяха покра́й и барба́реха ниско с човките си, дочуваха се женски подвиквания на чист гъши език и, едва ли не, се разменяха прегръдки и целувки с ненагледната стопанка, която стоеше умилена и току им пръскаше жълт кукуруз от крината или направо от престилката си.
И така всяка вечер, пред всяка къща!
А като подминеха нашата порта, оредели вече, последните гъски пак тичаха като изпущени – съвсем до края на улицата, а и на самото село, където беше къщата на…

Дедо Рафо-Шѝляка
Дедо Рафо, поне от годините, които аз помня, живееше сам. Имаше голям подреден двор точно на завоя за Пункино кладенче и от входната му врата се тръгваше по една наистина впечатляваща пътека, цялата обточена с високи метли – като че ли минаваш през зелен пухест тунел! Беше много сърдечен човек и ни черпеше с жълти малини.
Но най се отличаваше като единственото създание измежду дедовците ни по село, способно да се заиграе с малки деца и да ги заплени.

Тогава бабината махала все още беше пълна с по-големите внуци и внучки на съседските домове, а ние от ранна пролет се събирахме на пейката пред нас. И ето, точно преди да мръкне, с колелото се задаваше дедо Рафо от своя край на улицата изпод баира – обут в галоши и бели вълнени чорапи, с втъкнат вътре черен голф (всички възрастни мъже носеха такива широки панталони от тънка вълна, не точно потури, но в никакъв случай права кройка), с някоя тъмна риза и елек, и с една избеляла ватенка на гърба. Беше източен и дългокрак, с деликатни ръце. Лицето – слабо, но окръглено и симетрично, с изразени скули, малко стърчащ нос с големи ноздри и неимоверно живи тъмни очи, които сякаш приемаха блясъка и извивката на усмивката му. Ходеше леко брадясал, имаше гъсти и сключени вежди, бриснати с по няколко дълги бели косъма в центъра на челото, сякаш са оперените мустаци на аристократичен котарак. Ушите му бяха пеленгарести и стърчаха, а някъде върху тях, може би за да ги поприбира, на яйцевидната му глава се мъдреше дълбок черен каскет, който му придаваше особено колоритно изражение и контурираше драматично дяволитите му очи, заравяйки пламъка им съвсем надълбоко – под три пласта вежди и клепналата черна козирка.

Дедо Рафо умееше да мяука като изгубено коте, ама толкова истински, че направо да те разплаче, без изобщо да си отваря устата и човек не можеше да разбере откъде идва звукът! Като ни видеше, затаени на пейката, доближаваше ни, опираше колелото на дувара, клякаше из близката по-избуяла тревичка, протягаше ръцете си напред със сключени шепи и почваше да нарежда:
- Те́ го ма́ченцето, глей кво а мъни́нко, аууу, чрънко́ и белко́ и има сини оченца, не видите ли го, ма? – И ние се налепяхме покрай него. – Те́ го те́! Те́ го те́, я́ле го тука из тревата! Мрня̀че, чуаш ли го? Миииуу, миуууу!

И дедо Рафо, приклекнал и пъргав, независимо от годините си, които никой никога не разбра, започваше да гони с пружиниране въображаемото коте из тревите, захлупвайки го с длани и оставяйки го пак да побегне и да запищи, като не ни изпускаше от поглед.

Толкова пронизително котешко и плачевно беше това мяукане и така кънтеше между бина́та и грамадните върби на Поро́а, че аз се побърквах – както от страдание по котето, така и от съмнения, че дедо Рафо ни баламосва. Гледах ту в ръцете му, които шаваха из тревата на метър разстояние, ту дали си помръдва устните, надничах не трепват ли мустаците му и се напрягах да отгатна посоката на гласа, кляках и залягах, да не изпусна нещо, а той се смееше сподавено. Като усетеше, че сме лапнали въдицата яко и вече всички лазим след ръцете му, се изправяше и, уж държейки „котето“ в шепи до гърдите си, продължаваше да мяука, но се упътваше към Поро́а и…, за наш най-голям ужас, го пускаше в шубрака, защото там с изразително мяукане изведнъж изскачаше и „майка му“ – да си го дири. До последно ме глождеше, че тия котета са от плът и кръв и копнеех да ги намачкам, изпровождайки дедо Рафо с жален поглед, докато той мило обещаваше пак „да ни фане ма́ченце“, взимаше колелото и с победоносна тържественост се отправяше Одъ́нака.

Баба Гьорги́ца
Точно в средата между тези две напрегнати полюсни точки на улицата, белязани от сборището на гъските и къщата на дедо Рафо, всеки ден се наблюдаваше шетането на един неотразим и също толкова характерен образ – прегърбената баба Гьоргица. Движенията на нейната дребна и суховата фигурка, която щапукаше през пъта до най-близката чешма, има-няма на всеки два-три часа, теглеха оста на симетрия между двата хоризонта и сякаш уравняваха човките на мисловната везна, връз чиито блюда тежаха събитията и хорските присъствия от двата края на улицата.

Черният силует на баба Гьоргица беше един смайващ прав ъгъл, който, за моя най-голяма изненада, понякога започваше да пресича белия прах на улицата баш в най-пържещата жега и се открояваше като геометричен рисунък от въглен на бяло платно. Тя носеше вода. Така ситнеше, че изпод полите ѝ почти не се виждаха крачки, а слабичкото ѝ тяло, изопнато до раменете, се плъзгаше водоравно над пътя и човек оставаше с усещането, че ако не беше главата с черната забрадка, леко вирната напред, та да скъси малко водещото рамо на ъгъла, центърът на тежестта ѝ можеше да я катурне и да я забие в земята. Тя вървеше приведена о́две и никога не се изправяше! Ама до такава степен никога, та чак се чудех как я слагат да спи – дали само на ребро, опряна ниско о някой ъгъл на къщата или пък по гръб, в равновесен седеж!?
Беше трудно човек да срещне баба Гьоргица. Тя не вървеше по пътя, а само го пресичаше – до чешмата и обратно. Лицето ѝ не стигаше чуждия ръст, не се изпречваше пред чуждите очи. Нейният свят беше обърнат към земята – там, където ние тъпчехме с нозете си. Беше стара и изглеждаше по-древна от папирус, а бръчките пронизваха смуглите ѝ обра́зи гъсто, като резки по кората на дъбово дърво. Изпод забрадката и́, над челото, се подаваха прибрани бели коси и сега, докато я описвам, си давам сметка, че винаги съм я виждала само в профил. И, да, при все дребните си пропорции, вечната си смълчаност, сгърченият вървеж и непрекъснатото мъкнене на посуди с вода или на изпрани и извити дрехи от чешмата, тя излъчваше сила и решимост. Излъчваше живот!
И… в престилката си криеше най-фантастичните орехи, събрани току-що, след като са паднали и са се пръснали в земята. Тя почти не можеше да носи нещо повече от самата себе си, но подобно на много добри души от селото, умираше да ти засвидетелства своята любов и уважение, като с нещо те почерпи. Този мълчалив жест беше привилегия!

Вероятно ще се запитате какво свързва гъските с тия два нахвърляни човешки портрета, освен улицата? Аз ги свързвам. Дедо Рафо беше върлинест, миловиден, бъбрив и изобретателен, като непораснала невеста, която все гледа да побегне из къщи, за да си доиграе с децата, а баба Гьоргица, ако и педя-жена, сновеше обрана и стегната като воин, сбъркал доспехите… Дори в момента душата ми върви там и отново се свива от уплах, че в далечината се задава ятото, тъмно и сгъстяващо се като облак на фона на ниското залязващо слънце и, току виж, докато тя едва пристъпя към портата, като нищо може гъските да подхванат безмълвната ѝ черна фигурка и да я понесат на крилете си – чак до къщата на дедо Рафо…
Публикувай отговор

Обратно към “Литературен кръг за аматьори”