Sci-fi, фентъзи, киберпънк и други дивотии

[Гео, граф]

Гео направо ме изумяваш с толкова широки литературни познания. Ценен помощник си ми при избора на ново четиво.

Динко, ако поне един читател посегне към книга, за която съм писала тук, ще бъда доволна. А ако реши и да сподели мислите си за нея, ще бъда щастлива. Дано да ти бъда полезна. Не пиша за всичко, което чета, защото за някои книги нямам какво да кажа, тях съм изоставила. Но когато нещо ми е харесало, гледам да го опиша и ми се иска да има с кого да ги коментирам. Така че чети и пиши тук !

[Гео, граф]

Чета Невромантик на Уилям Гибсън. Бях чувала за филма Джони Мнемоник с Киану Рийвс, даже знаех, че е по литературно произведение и до там. Чувала съм и за киберпънка като за жанр в научната фантастика, но тъй като малко ме привличат високотехнологичните дистопии, не бях запозната с тях. Но след дву-триседмично забиване в Белгариадата на Дейвид Едингс (за която дори не ми се пише), порових в съдържанието на четеца си и започнах Невромантик на Уилям Гибсън. И, о, изненада! Хареса ми! Макар че не разбирам най-малко половината от термините, се оказа, че хакерските битки с изкуствени интелекти и интригите на хай-тек мегакорпорациите в постиндустриалното общество са същите онези чисто човешки истории, които пишат останалите фантасти, само че украсени с екзотични компютърни думички и тарикатски жаргон, демек нищо ново под слънцето. Но Невромантик се смята за първа книга, а Гибсън за гуру на жанра, как да не се полакомя. Много ме успокои факта, че самия автор казва за себе си в едно интервю, че е технически напълно бездарен. Значи и аз мога бездарно да чета техническите му книги ! Намеци за жанра съм намирала при Лукяненко в Лабиринтът на отраженията (Дълбината), дори тук-там при Дан Симънс в Ендимион (Техноцентъра), но такова потъване в непознатия виртуал без разяснения не ми се беше случавало.
Малко ще спомена и за сюжета, макар че не ми е в навиците. Главния герой Кейс е супер талантлив крадец на данни, жокей от кибер пространството. След една грешка ядосан поръчител осакатява нервната му система и когато маргинализирането му е достигнало крайната си точка, бива въвлечен в неясна за мен (засега) акция, свързана с престъпния свят, ама от най-престъпните май. Още съм по средата, и не мога да прогнозирам нито какво става, нито защо, но ми е много интересно, чета задъхано, объркано ми е, шантаво, обаче пък се забавлявам

''Има бъдеще и то ни наблюдава.'' - казва Гибсън. Звучи параноично, но и вярно.

Не съм използвала снимка на оригиналната корица на издателство Камея, защото, съжалявам, че го казвам, но е ужасна. Естетиката от средата на 90-те не ме кефи

[Гео, граф]

Вече трета, а може и четвърта седмица търкалям Чун Куо на Дейвид Уингроув. Мозъчето ми, доколкото го имам, се е разкашкало от жега и дори не се сещам да я изоставя, след като едва кретам с нея. Па и големи томове! Писал, писал, та се захласнал.

Планетата след 200 години с доминиращ във всяко едно отношение китайски етнос. Само дето не се казва Китай и китайци, а Чун Куо (Средно царство), а етноса е хан. От останалите раси съществува само европеидната (хун-мао) и то в категорично подчинена позиция, другите са надлежно унищожени. Историята на човечеството е променена, подменена, префасонирана за целите на властващото мнозинство. Антиутопия, в която управлението не познава демокрацията и успешно управлява без нея. Автора зачеква интересни въпроси, очертава любопитно бъдеще, положено на конфуциански основи с практически забранен техническия прогрес, сблъсък на източния мистицизъм и традиционализъм със западния прагматизъм. Не познавам китайската култура и ми е интересно цялото това схематично държание на героите хан, както и тромавите напъни на хун-мао да се показват като хан. От друга страна е видно, че промяната е неизбежна, тези обществени отношения са изчерпани, воля за сваляне на властващите има, абе направо си е революционна ситуацията. Интрига в интригата в интригата, азиатщина в класически вид, битка за власт без компромиси, кървава, зловеща.

Обаче не съм особено възторгната от героите на Уингроув - черно-бели са ми. Лоши-добри се разпознават моменталически точно като в първите долнопробни бойни филми от времето на VHS видеото през 90-те. Баш като черните и бели камъчета от играта, забравих ѝ името. Изобщо за мен се очертаха като голяма трудност сричковидните имена в книгата. Да, героите са много, но не в това е проблема, а в имената им. Нямат запомняне, а като не знаеш кой кой е, губиш нишката ... Нищо де, към края съм на четвърта част, останалите така и така не са преведени и няма да разбера как завършва историята, ама това е положението

[Гео, граф]

Скоро завърших трилогията Игрите на глада на Сюзан Колинс, тийн-дистопия, заради която сина ми ми изпи мозъка, докато не я прочетох, а след това с пистолет на слепоочието ме принуди да изгледам с него първи и втори епизод от филма. Нелоша идея, изпълнена да кажем задоволително. Колинс се е съсредоточила върху главната си героиня до степен да не ѝ останат сили за останалите персонажи. Всичките си усилия е изсипала връз Катнис, създавайки един наистина силен, целенасочен, свиреп, витален женски образ на безкомпромисен боец. Дори е вкарала в него зрънце фанатизъм, което за 16-годишно момиче ми дойде в повечко, но да предположим, че такъв е бил замисъла. Катнис проявява забележителна интуиция и почти феноменална памет, като не забравя и най-дребната фраза от разговорите си с хората - ей това направо ме втрещяваше в различните моменти. То бива памет, то може, ама... Както и да е, това да ѝ е проблема. Другия важен играч е Пийта - относително добре представен, само някак прекалено свестен, помоему можеше да бъде по-успешен, по-агресивен в чувствата си към Катнис, при него видях само резултата на вътрешните му терзания, не станах техен свидетел и затова той ми стоеше една идея стилизиран, но без да се губи духа на историята. Но пък си мисля, че ако не беше подценила Пийта, вероятно нямаше да има място за третия в триъгълника - Гейл. Много слаб образ. Почти никакво развитие освен надолу в последната част, даже, съжалявам ако прозвучи хейтърско, но ми се струва, че Колинс не е вложила никакви усилия в изграждането на образа му, само ѝ е трябвал като статист. И все пак мисля, че любовния триъгълник далеч не е основната цел на авторката. Непримиримостта. Отказването да се предадеш. Свободолюбието въпреки. Жертвоготовността заради принципи (е, и сърдечни вълнения де). Оцеляването не е резултат на обладаване на суперсили, а на разум, наблюдателност, комбинативност и човеколюбие. Това последното не се вписва особено добре в изброените, но е факт.
Отделих толкова много време за героите, защото в една от книжните ми групи водих прения с преводачката Дени Райкова, която ми е приятелка, но това не пречи да сме на различни мнения по отношение на героите. Тя си защитаваше любимците, аз - моите впечатление. Забавно се получи

Ще взема да слагам мои си оценки на четените книги по десетобалната система - на тази ѝ давам четири точки и нито грам повече!

[Гео, граф]

Трилогия Разделената империя на Марк Лорънс. Хареса ми. Мнооого ми хареса. Преполовявам трети том и вече си мисля колко ще ми липсва, когато свърши. Нa първия съм се смяла с глас тук-там, тъй като автора има точно онова чувство за хумор, което харесвам - черно, та чак горчиво. Във втория стана сериозен, ама то щото дивака Йорг Анкрат порасна и започна да възприема света насериозно, а и света се изпопритесни от младия крал. В третия нещата още повече загрубяха. Нищо чудно, след като става дума за Императорът на тръните! От Отвъдие не се бях забавлявала така с главен персонаж. По някакъв начин сравнявам Йорг с Каин, вероятно заради бесния гняв, който тласка и двамата.



Първия том се нарича Принцът на тръните и в него се проследява детството и юношеството на принц Хонорий Йорг Анкрат. Ха, сама си се разхилих на определението ''детство и юношество''! В тази част от живота си Йорг е всичко друго освен дете и не защото не иска, а защото живота му се стича по възможно най-ужасния начин, а той неистово мрази да го подтикват да прави каквото и да било. С няколко думи - деветгодишен става свидетел на убийството на майка си и малкия си брат, той също е трябвало да бъде убит, но така нямаше да има роман. Неполучил капка топлинка от баща си, потресен от студенината му при остойностяването на животите на кралицата и сина му, Йорг хваща пътя тласкан от свиреп гняв с единствената цел да отмъсти. Живее на ръба, нямайки какво да губи, събирайки около себе си банда престъпници и убийци, сам се превръща в кървав убиец. Яко мозъци, кръв и черва, въздаването на справедливост е мащабно и зрелищно, макар че принца е почти невръстен... хм, по-скоро неврастеник, при това адски агресивен. Въпреки сериозността на ситуациите Йорг ми беше много забавен точно защото се държеше като тресящ се от хормони тийн, какъвто си е всъщност. Особено много се кисках на чувството за хумор на Лорънс - прави несравними сравнения, жонглира с езика по един доста съвременен за фентъзи начин, а самия принц се държи далеч от нормалната представа за принцовете. Освен това винаги съм си падала по дръпнати, криви персонажи. Малко цитати, за да получите бегла представа:

= ''Отделих горчилката от тази мисъл, поръсих я с малко злоба и турих сместа настрани за некромантите, ако решат да ни пробват хъса...''

= ''Жената съчетаваше атлетична сила с пищни форми, каквито младите принцове рисуват в полетата на учебниците си..."

= ''Постройки се бяха разлели пред тях като повръщано — кръчми и кожарски работилници, бордеи и коптори... Опашката пред портите спираше често, а дори когато се движеше, не надхвърляше скоростта на притеснен охлюв... Ръмежът се уплътни в напоителен дъжд. Седяхме на конете си и прогизвахме...''

= ''Твърде много знаеше този принц. Започвах сериозно да се дразня. А както знаете, много се ядосвам, когато съм ядосан...''

Не мога да не споделя и боя с един от хората му, сцената си заслужава заради цветистите обяснения :

= ''Надигнах се.
— Ела ми, копеле тлъсто.
Думите излязоха, без да ми искат разрешение. Не говорех аз, а гневът. Гняв не толкова, че Райк бе нарекъл Нубанеца страхливец, колкото че аз бях изгубил контрол над ситуацията. Нямаше нужда да пребивам Райк до смърт, за да докажа, че Нубанеца е бил храбър мъж. Разгневен бях, задето съм се разгневил — и това ако не е червей, който сам си яде опашката, здраве му кажи. Това трябва да сложа на фамилния си герб — змийче, дето си е захапало опашката.
Райк ме нападна с любимия си безсловесен вой. Бързо набра скорост. Не са много вратите, дори яки врати на замък, които могат да спрат Малчо Райчо, когато тича така. Страшничка гледка, особено ако не знаеш, че среща затруднения със завоите. Аз обаче знаех.
Отскочих настрани в последния момент, като проклинах ребрата си. Райк се удари в колоната и отскочи. Редно е да му призная, че няколко камъка от градежа на колоната се разхлабиха и паднаха на пода. Огледах се, грабнах една здрава бедрена кост и го цапнах по главата, когато понечи да се надигне. Костта се пукна през средата, аз я досчупих и така се сдобих с две палки, всяка със става като топка в края.
Да се биеш с Райк е неприятно и дразни по разнообразни начини, но най-дразнещо е упоритото му нежелание да си остане повален. Все се надига. Ето и сега — стана и тръгна към мен. Залиташе, вярно, но иначе псуваше, заплашваше и изобщо не се шегуваше.
— Ще ти натикам очите в устата, момче, и ще те накарам да ги глътнеш — ревеше той. Изплю един зъб.
Отскочих с танцова стъпка назад и го фраснах в лицето с по-дългата палка. Райк изплю още един зъб. Стана ми смешно и се разсмях. Гневът ми се стопи, приятно чувство.
И така, Райк напираше след мен, а аз го държах на разстояние и при всеки сгоден случай го удрях с палките. Това нашето приличаше на бой с мечка. „Фрас! Рев. Тряс! Вой.“ Напушил ме беше страшен смях, което не беше добре, защото една грешна стъпка от моя страна и Райк щеше наистина да ме спипа. А докопаше ли ме с някоя от лапите си… ами, определено щях да си изям очните ябълки. Райк ги правеше такива неща.
Братята взеха да се обзалагат и да ни подвикват насърчително.
— Ще ти извадя червата — уведоми ме Райк. Явно запасът му от заплахи беше неизчерпаем.
За жалост запасът му от енергия май също беше неизчерпаем, за разлика от моя. Добър танцьор бях, вярно, но нещо започвах да бъркам стъпките.
— Ще натроша всяка костица в убавото ти личице, Йорг.
Описали бяхме пълен кръг и се върнахме там, където бях нанесъл първия удар.
— Ще ти измъкна кльощавите ръчички от раменете. — По брадичката му се стичаше кръв. Грозен беше, та чак страшен.
И тогава усетих, че ми се открива шанс. Хукнах право към него, с което го изненадах за втори път. В по-дългосрочен план имах точно толкова шанс да го избутам, колкото той беше успял да избута колоната, но Райк отстъпи крачка назад още при сблъсъка ни. Точно на това се бях надявал. Отстъпвайки, Райк се спъна в крака на Макин, загуби равновесие и се просна по гръб. Грабнах от пода арбалета на Нубанеца и надвиснах над Райк, преди той да се е надигнал. Муцуната на арбалета — тежък железен сокол — сочеше право между очите му.
— Какво да бъде, Малчо Райчо? — попитах. — Като гледам, ще успея да ти пръсна главата, преди да си ме докопал. Ще пробваме ли? Или ще се извиниш?
Той ме изгледа с празен поглед.
— За Нубанеца — рекох. Райк май наистина беше забравил какво е казал.
— Ъ. — Съмнение набръчка челото му. Мъчеше се да фокусира поглед върху арбалета. — Извинявам се.
— Господи боже! — Отпуснах се изтощен, потънал в пот. Братята се струпаха около нас, живнали бяха, и взеха да си оправят сметките по залозите. Смееха се как Райк налетял на колоната...''

Тъй като се захласнах с цитатите, представянето на другите два тома ще го оставя за утре

[Гео, граф]

Не е утре, а почти седмица по-късно, но поне съм завършила серията и имам пълен поглед върху нея.

Във втори том Кралят на тръните психарчето Йорг порасна, вече е 19 годишен и е крал на малка част от Разделената империя. Продължава да е изпълнен с гняв, продължава да е преследван от призраците на злините, които е извършил и които са извършени върху него, а пред портите на замъка му се тълпи двайсет хилядна армия на враг, в пъти по-силен от него. Той няма никакви шансове, но именно такава ситуация може го да предизвика и да извади най-упоритите му черти. Забелязала съм, че винаги, когато един герой е изпълнен с гняв и е притиснат до стената, се получава добър екшън, не напразно го сравнявам с Каин от Отвъдие.

В трети том Императорът на тръните историята на Йорк става все по-мрачна и драматична. "Ако се налага да бягаш, поне бягай към нещо, за да не е бягството ти обикновено малодушие. А ако се налага да бягаш към нещо, защо да не е към императорския трон?'' Е, той се стреми към трона не заради дребнаво честолюбие, а защото в противен случай света, такъв какъвто е, ще бъде унщожен или от странните спящи оръжия на Строителите или от пълчищата на Мъртвия крал. Третия път на развитие е самият Йорг да жертва нещо, което никой няма да му поиска, а и никой няма да му каже кое е то...

Поредицата Разделената империя ми достави истинско удоволствие до степен да се замисля за покупката на хартиените носители, а освен всичко друго тя е и завършена, което е огромен плюс. Самия Лорънс е написал в следговора:

''Ако сте стигнали до тук, значи сте прочели три книги и няколкостотин хиляди думи за живота и времената на Йорг Анкрат. Очевидно е, че повече няма да прочетете нищо за него, и сигурно — с право донякъде — се чудите защо съм решил да застрелям между очите една златна кокошка, която тепърва е можела да ми снася яйца.
Най-лесният и най-добрият отговор е, че го изискваше самата история. Можех да ѝ кажа да иде да се метне отвисоко и да насоча събитията така, че да напиша четвърта книга, пета книга, шеста и прочие. Нищо чудно да дойдат години, когато ще ям котешка храна право от консервата и горко ще съжалявам, че не съм го направил. Ала истината е, че исках да се разделите с Йорг сега, когато той е на върха си. Предпочитам читателите да завършат третата книга жадни за още, вместо да затворят шестата с усещането, че са преяли. Напоследък често се случва герои да упорстват след датата си на трайност и да се превръщат в карикатури на самите себе си — да буксуват на място, по-скучни с всяка стъпка. Надявам се, че Йорг е избегнал тази съдба и че заедно сме създали нещо ценно.
Освен това искрено се надявам да си купите и следващата ми книга!''

Това е, така се прави. Завършваш достойно историята, когато героя е на върха и не я разтегляш до невъзможност с единствената цел да си плащаш сметките до края на живота, само за да не ядеш консерви котешка храна (макар че едва ли). И пишеш следващите книги със следващите герои. На четеца ми вече са качени два от трите тома на Войната на червената кралица, третия ще го мисля като стигна до там

[Гео, граф]

Чета поредицата Войната на Червената кралица на Марк Лорънс, първи том Принцът на глупците и втори Ключът на лъжеца (явно Лорънс си пада да пише за принцове). Действието отново се развива в Разделената империя както в едноименната трилогия, даже стигнах до момента, в който се появи Йорк Анкрат с неговата банда - в кръчма естествено. Главния герой тук е принц Джал, десети по ред наследник на трона на баба му Червената кралица. Пълен пустиняк е принцчето - женкар, пияница, комарджия и страхливец, с което съвсем очевидно се гордее, ама ще стане човек от него след като Мълчаливата сестра го прати на север да си търси белята в тандем с дивия викинг Снори.
Третия том Колелото на Осхайм ще се наложи да го купувам, щото братушките не са си направили труда да го сканират и няма откъде да го сваля



Но не само това иснак да коментирам. Лорънс отново ми пълни душата с начина си на писане, умее го, признавам му (в противен случай нямаше да го чета де!). Историята засега е сравнително предвидима, двамцата пътуват, за да развалят проклятие и да спасяват когото трябва. Обаче езика! Езика е прелестен бъзиклийско-тарикатско-сериознически микс - точно какъвто най-обичам. Лорънс здравата се труди, за да се превърне в поредния ми любимец и се справя отлично

"... казват, че младостта е най-щастливото време, когато се въргаляме в блаженството на неведението." - ей този цитат го слагам тук специално за себе си. Щото "въргалянето в блаженството на неведението" ми се удава с променлив успех и на дрЪти години, не е приоритет на младостта

[Гео, граф]

Купих си третия том на Войната, ще си купя и предишните два, защото съм сигурна, че ще искам да ги чета пак! ''Устата ѝ не беше създадена за усмивки, но тя показа зъбите си в приемливо подобие на такава.'' Ми мноо е як Лорънс, не'с па ! А превода на Иван Иванов е фан-тас-ти-чен ! Кардиналска регалия случайно някак се оказа скрита лимонка. Ама съвсем истинска, а тронът във Виен е... електрически стол, пък да не разправям Колелото на Осхайм какво е всъщност !!!!!!!!!!!!!........... Ей затова харесвам Лорънс толкова много - на най-невероятната ситуация в този посттехнологичен феодализъм напъхва най-невероятната технологична джаджа, ама съвсем на място и аз подпиквам от кеф! А хумора Сцепвам се от смях на разни дребни детайли в стил Пратчет, като например: "Кара отвърна на обвинителния ми поглед със свой собствен. Нейният беше по-добър."....... Божкей, говоря си сама тук, ама пък ми е адски забавно ...

[mariyanag]

Не си сама, не си сама, ама само те чета и ти се радвам на описанията. Сега съм за в другата тема: "Мидълсекс".

[Гео, граф]

Не си сама, не си сама, ама само те чета и ти се радвам на описанията...

Ох, пу-пу, плюх си в пазвата, че ме стресна, Мериън ...