Снощи не я оставих, докато не я дочетох по нощИте. Отдавна не бях изпитвала такова удоволствие от съвременна книга, а сутринта, пътувайки към работа, премятах през ум какво искам да напиша за нея и как да споделя усещанията си. За Езикът на цветята ми е думата.
Ванеса Дифенбо е създала майсторски психологически портрет на нестандартен персонаж. Моноспектакъл с няколко допълнителни герои, които служат за база - това ми изкристализира като определение. Фината моторика на детската чувствителност - лъгана, изоставяна, ранявана - се проектира в цялостното отношение на героинята към хората, към света, но най-вече към себе си. Обърната навътре към себе си и спомените си, Виктория намира вината за всичко, случващо се с нея, единствено в своите действия и това я кара да се отпише от живота в социума. Разбирах я, дори когато вземаше грешни решения, преживявах с нея разочарованията ѝ, болеше ме за всички рани, които си нанасяше сама, ядосвах ѝ се за непредвидливостта, за излишния стоицизъм, ама кой да я научи?!
Що се отнася до нейната дарба за ''четене'' на цветя също бях изненадана. Много коректно са дадени имената на растенията, включително латинските, растителните семейства, което е важно за истинността на текста. Диалозите с подарени стръкове бяха истинско откровение. Общуването на камерния състав от герои чрез викторианския език на цветята също създава специално светоусещане - в тесния кръг са включени само ''разбиращите'' - Елизабет, Грант, Катрин. Нечувствителните към него са отделени, незначителни, фон. Сигурна съм, че всеки съфорумец, който посегне към тази книга, ще оцени цветната специфика.
Хареса ми паралелното развитие на голямата и малката Виктория. Внимателно и неусетно авторката оформя цялостната картина с причинно-следствените връзки. Скоро читателя започва да се идентифицира и с детето, и с младата жена, емпатията го обзема независимо от асоциалните ѝ постъпки. И ѝ прощава всичко.
История за любов, без да е "любовна" история!
Красива книга
!