Георги Данаилов - разказвачът, който намигва

[Гео, граф]

Крепко го обичам Георги Данаилов и реших, че трябва да направя отделна тема за него. Така може повече люде да посегнат да почетат негови произведения. И тъй като съм читател, а не писател, ще слагам основно цитати. И тъй като живота по начало е сив и потискащ, повечето цитати ще са весели

'' Свободата създава личности, а несвободата - личинки. Никола Обрешков беше не само знаменит математик, известен в цял свят, той беше ярка личност. Отгоре на всичко бе едър на ръст, така че винаги се открояваше всред другите, беше забележителен според всяко едно значение на тази дума.
Него ден професорът седял в кабинета си, пушел цигара след цигара, тръскал пепелта и гасял фасовете в метален пепелник, голям колкото тенджера. Явно мислил за неща, които и да обяснявам, никой няма да разбере, най-малкото защото аз изобщо не ги разбирам. На вратата се почукало. Влязъл боязливо студент и замлъкнал до стената.
- Кажете ! - изръмжал професорът.
- Аз съм дошъл на изпит.
- Колега, сесията отдавна мина.
- Да, но аз имам перманентна сесия ... Ето - и момчето извадило съответния документ.
Обрешков хвърлил едно око на удостоверението и рекъл :
- Ти може да имаш перманентна сесия, но аз нямам билети. Това е положението. Вече искат билети.
Дотогава професорът изпитвал студентите си като им задавал въпроси и задачи от целия материал, толкова, колкото смятал за необходимо. В ректората обаче решили, че този метод е несъвършен и наредили всички изпити да се провеждат с конспекти и билети ...
- Откъде да ти намеря билети сега ! - сърдито казал професорът. - Кажи де !
Студентът примирено се готвел да си тръгне, но Обрешков го спрял.
- Чакай ! Хайде от мен да мине. Ще направя билети !
Той посегнал към вестника на писалището си, откъснал внимателно бялата ивица над заглавието, сетне взел писалката си, прикрил с грамадната си лапа хартийката и написал два въпроса. Сгънал листчето, захлупил го, завъртял дланта си няколко пъти, вдигнал ръка и казал :
- Тегли !
Студентът взел хартийката, разгънал я и се зачел във въпросите. Обрешков изчакал няколко мига, проточил врат и невъзмутимо попитал :
- Какво ти се падна ? ... ''

За Русо и градските идиоти

[Миша]

Гео,благодаря за темата !
Това е и мой любим автор

Ето нещо мило и усмихващо,разтоварващо и не съвсем

"- Ти обичаш ли гномовете? - попита Юли.

- Обичам ги.

- Ами тежководолазите?

- И тях обичам.

- А може ли да има гном тежководолаз?

За това не бях мислил. Помислих си и отговорих:

- Може. Защо да не може?

- Да - каза Юли, - ама този гном, който е тежководолаз, трябва да бъде много силен и да може да вдига чука от хавана...

После той помоли:

- Разкажи ми приказката за онзи великан!



...Ние обичаме да разказваме приказки на децата. Длъжни сме да им разказваме. Защото приказките са нашето извинение пред тях. Извинение, че светът, който сме им подготвили, все още не е онзи, който те заслужават.

Ние се извиняваме, а децата винаги ни прощават. Затова тъй често ни молят да им разказваме приказки, които отдавна вече знаят.

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID= ... 29&Level=2" onclick="window.open(this.href);return false;


Юли е пораснал! И кога стана това?

Юли, който имаше само задължението да ни радва, сега има и толкова други.

- Внимавай, момче, от тебе се иска да станеш това, което ние не успяхме да бъдем! Разбираш ли?

- Разбирам - би отговорил Юли. - Трябва да стана добър човек.

Но, слава богу, той още не се е научил на ирония.

Бъди снизходителен към нас, Юли. Ние искаме да те направим по-съвършен, отколкото сме самите, и честна дума, не знаем как. Не се съмнявай в искреността на доброто ни желание, защото нашите съмнения са достатъчни.

[Гео, граф]

''- Защо, гражданино съдия (Актьора играе ролята на съдия, а Управника на подсъдим), народите винаги си представят, че ние се търкаляме пияни по килимите, че повръщаме чер хайвер, че ръцете ни са непрекъснато под полите на жените, че от устата ни текат лиги...

Актьора - Защото народното въображение е все пак скромно...

Управника - Съдът знае, че аз не си позволявах нито разврат, нито оргии...

Актьора - Ама си го искал.

Управника - Гражданино съдия, предлагали са ми много повече разврат, отколкото бих могъл да поема, канили са ме на много повече трапези, отколкото можех да издържа. Хора далече по-достойни от мен са ми се кланяли доземи. Разберете, диктаторите не се раждат, диктаторите ги правят такива като вас, такива, като хората в тази зала... Това е истината, господин съдия. Научих я още през първия ден на моето управление. Аз бях същият човек, а всички наоколо ми мигом се промениха. Дори най-близките ми... Изведнъж хората отстъпиха крачка назад и започнаха да разговарят от разстояние. Аз ли бях виновен заради това? Не, постепенно проумях, че това преклонение е вродено у човека, то е наследствено заболяване на гръбнака. Питам, аз ли съм виновен за човешката природа.

Актьора - Кого питаш?

Управника - Просто така питам.

Актьора - Нямаш право да задаваш въпроси на съда. Ако си бил толкова проницателен, защо не си се отказал от властта.

Управника - Опитвах, но то е като цигарите. Сутрин ги отказваш, на обед ги пропушваш. Повярвай ми, у всеки човек има някакви хормони, някакви властостерони, докато нямаш власт, се спотайват, но получиш ли я, започват да работят и да се натрупват и се получават не знам какви там субстанции, които замайват мозъка... И изведнъж вече не си същия човек, станал си заклет наркоман, но никой не смее да те лекува... Аз ли съм виновен, че природата е създала човека властолюбив... Ти изпитвал ли си какво велико чувство те обзема, когато се изправиш пред тълпата и усетиш, че тя се вцепенява, само щом те зърне. Сякаш си стиснал всички за гърлото... Вие, господа, да не мислите, че не знам какво си мечтаете вечер, под завивките. Всеки от вас хиляди пъти ме е застрелвал, забивал нож в гърдите ми, взривявал тази зала. Ама ето ви, жалки, притихнали, гласовете ви заседнали в пресъхналото гърло, и аз пак съм недосегаем. Аз ли съм виновен, дето сте толкова безпомощни? Моята власт зависи единствено от вашата склонност да се подчинявате... Когато вие ме поведохте към престола, мене, боязливия, неопитния, аз не подозирах, че целият свят, цялата история са подготвяли този миг и че не ми остава нищо друго, освен непоклатимо да седна на задника си.

Актьора - Твоят съюзник винаги е бил страхът.

Управникът - Разбира се, трябва да снабдиш хората с няколко дози страх, след това те сами започват да се презапасяват. И са натрупали толкова много опасения, предпазливост, боязън, че ще им стигнат за трима като мене.

Актьорът - Твоите съучастници бяха доносниците и ласкателите.

Управника - Да. Мога ли да направя едно изявление: Блюдолизци от цял свят, спете спокойно, вашите качества са благословени от еволюцията.

Актьорът - Не правете театър!

Управника - Всичко в моя живот беше театър,човече! Когато ходех за риба, ходех на театър, защото моите приближени закачаха предварително уловени шарани на господарската ми въдица... Леководолази нещастни. Стражите ми гледаха винаги навъсено и зорко, и за да оправдаят заплатата си, сами устройваха нападения, които героично отбиваха пред смаяния ми взор... Ти играеше театър миличък и народът те гледаше, а около мене всички играят театър и аз съм принуден да бъда единственият зрител.

Актьора - Но ти си играеше със съдбата на народа, а хората искат да бъдат свободни.

Управника - Не им вярвай, хората искат да бъдат безгрижни. Дай им свобода, и те тоз час ще започнат да се оплакват, че не знаят какво да правят с нея. Дай им свобода, и още на другия ден те ще дойдат да ти искат пари!... Водете ме на гилотината!''

Почивка преди Рая, пиеса