Любими мисли и подобни....

[Skio]

Илюзия Силно е!

[Гео, граф]

''Мъжката глупост е безгранична и може да се сравни единастено с женската"

"Хана"
Пол-Лу Сюлицер

[Гео, граф]

''Толкова лесно изглеждаше за толкова много хора да отделят войната от мира, да очертаят дефинициите им до разграничимост. Маршируващи в строй войници, решителни битки и разгром. Заключени оръжейни, мирни договори, празненства и широко разтворени градски порти. Но Фидлър знаеше, че страданието избуява и в двете селения на битието — виждал беше предостатъчно лица на бедняци, на старици и невръстни деца в майчините им прегръдки, лежащи неподвижно тела покрай пътя или в уличните канавки, в които каналната вода течеше неспирно, като реки, и събираше своите изнурени души. И беше стигнал до убеждението, забито като железен гвоздей в сърцето му, че с това изгарящо, разкъсващо осъзнаване повече не може да гледа на нещата както някога и да вижда каквото вижда с удобно раздвоения ум, пълен с готови преценки — плода на моралната относителност — това е по-лошо, това е по-добро. Истината в сърцето му бе следната: той вече не вярваше в мира.

Мирът не съществуваше, освен като идеал, на който служеха безкрайни възвишени слова, литания, предлагаща заблудата, че отсъствието на открито насилие е достатъчно само по себе си, че е доказателство, че едното е по-добро от другото. Не съществуваше никаква разграниченост между войната и мира — никаква истинска опозиция между двете — освен в особените изражения на вездесъщото неравенство.''

Малзанска книга на мъртвите, книга шеста, Ловци на кости
Стивън Ериксън

[Малката Ида]

Лисицата

Една лисица погледна сянката си по изгрев и рече: “Ще ми трябва камила за обяд”. И през цялото утро обикаляше пустинята в търсене на камили. Но по пладне видя отново сянката си и рече: “И мишка ще свърши работа”.

Халил Джубран

[ivanina]

....

[prijatel62]

Стореното добро се връща при този, който го е направил. Бързо или не толкова. Често с лихвата, неколкократно увеличено. За съжаление и със злото е така. Направено волно или неволно.
Нека да правим добро винаги, когато можем.

П.Петров

[Гео, граф]

Приказка "Старата Година"

В последния ден от своя живот, преди да се завърне към Вечността, Старата година устройва нещо като тържествено посрещане на своята приемница - събира всички човешки Качества и беседва с тях до 12 часа, до момента на своята смърт, до момента на раждане на Новата година...
Ето и вчера беше така - вечерта на гости при Старата година започнаха да се събират странни и неопределени същества - същества, чиито имена и форми са ни познати, но чиито същности и значения още не можем да си представим съвсем ясно.
Най-рано от всички пристигна Лицемерието под ръка със Смирението, след тях важно пристъпваше Честолюбието, почтително съпровождано от Глупостта, а след тази двойка бавно вървеше величествена, но изтощена и очевидно болна фигура - това беше Умът и макар в неговите дълбоки и проницателни очи да сияеше гордост от себе си, имаше повече мъка от собственото му безсилие. След тях вървеше Любовта - полуразсъблечена и много груба жена, с очи, в които имаше много чувственост и нито искра от мисъл. Разкошът, който я следваше, предупредително шепнеше в ухото ѝ:
- Любов! Как си се облякла! Нима такъв костюм подобава на твоята роля в живота?
- Ба! - откликна Празномислието. - Какво искате от Любовта, господине? Винаги сте бил и ще си останете романтик, ето какво ще ви кажа. Според мен, колкото е по-просто, толкова е по-ясно, толкова е по-добре и аз съм много доволно, че успях да смъкна от Любовта покрова на фантазиите, в който я обвиваха мечтателите. Ние живеем на земята, тя е твърда и цветът ѝ е мръсен, а небесата са толкова високо, че между тях и земята никога няма да има нищо общо! Не е ли така?
А самата Любов мълчи, езикът ѝ отдавна е почти ням, няма ги предишните горещи слова, желанията ѝ са груби, а кръвта - рядка и студена.
Яви се също и Вярата - разбито и колебливо същество. Тя метна един поглед, изпълнен с непримирима омраза към Ума и неусетно се скри от очите му в тълпата от гости на Старата година.
След нея се мярна като видение Надеждата, мярна се и изчезна някъде.
Тогава се яви Мъдростта. Тя беше облечена в ярки, леки тъкани, украсени с множество фалшиви камъни и костюмът ѝ беше толкова ярък и блестящ, колкото самата тя бе тъмна и печална.
И ето че пристигна Унинието и всички ниско му се поклониха, защото то е на почит у Времето.
Последна пристигна Правдата, свита и съсипана, както винаги, болна и печална, тя тихо и незабелязана от никого се промъкна в ъгъла и седна там.

Излезе Старата година, погледна гостите си и присмехулно се ухили.
- Здравейте и прощавайте! - заговори тя. - Прощавайте, защото умирам, както е написано от Съдбата. Смъртна съм и се радвам, че съм смъртна, защото, ако продължа да съществувам и един ден още, не бих могла да понеса мъката на бледия си живот. Толкова е скучно да съм жива, като си имам работа с вас непрекъснато! Искрено ви съжалявам, вие сте безсмъртни. И още повече съжалявам, че в деня на раждането ми всички бяхте много по-силни, свежи и цялостни, отколкото днес, в деня на смъртта ми. Да, аз искрено ви съжалявам - всички вие сте страшно изтъркани от хората, обезцветени, омачкани и толкова подобни един на друг в своето уродство. Вие ли сте това - човешките Качества? Вие - без сили, без цвят, без огън! Съжалявам и вас, и Хората!
Старата година се усмихна и после, след като отново огледа гостите, попита Вярата:
- Вяра! Къде е силата ти, караща хората да вършат подвизи и одухотворяваща живота?
- Той ме ограби! - глухо каза Вярата и посочи Ума.
- Задължен съм ѝ, че досега хората все още вярват в моето могъщество. Но в борбата с нея изхабих най-много от силите си! - гневно откликна Умът.
- Не се карайте, нещастници! - отново безстрастно се усмихна умиращата старица и като помълча, добави:
- Да, страшно бледи и изпити сте всички вие. Каква ли мъка е да бъдеш човек и да трябва да си има работа с вас ден след ден в продължение на много години? Кой там утвърдително клати глава? А, това си ти, Правда! Все такава... не на почит у хората... Е, какво пък? Прощавайте, бивши спътници мои. Прощавайте, нямам какво повече да ви кажа... Но... сред вас не виждам някого? Да? Къде е Оригиналността?...
- Нея отдавна я няма на земята - измъчено отвърна Правдата.
- Бедната земя! - съжалително каза Старата година. - Колко ли ѝ е скучно! Жалки и безцветни са хората, ако са загубили оригиналността на думите, чувствата и постъпките.
- Те даже костюм не умеят да си скроят, такъв, че поне малко да прикрива уродството на формите им, лишени от древна красота - тихо се оплака Правдата.
- Какво им е? - замислено попита Старата година.
- Загубиха желанията и останаха да живеят само с похоти... - обясни Правдата.
- Нима те също умират? - изненада се Старата година.
- Не - каза Правдата. - Те още живеят. Но как живеят? Повечето по навик, някои от любопитство, а всички - без да си дават сметка, защо именно живеят.
Старата година хладно се засмя.
- Време е! Още минута и ще удари моят час - часът на моето освобождение. Тръгвайки, ще кажа още... Аз съществувах и установих, че това е много тъжно. Прощавайте още един и последен път. Съжалявам ви, съжалявам, че сте безсмъртни и ви е недостъпен покоят. Дъщеря на Времето - аз съм безстрастна, но все пак съжалявам вас и хората. Първият удар! Два... Какво е това?...

Като удари два пъти, часовникът спря да бие. С изумление всички се вгледаха в него и видяха странно нещо. Някой, с крила на главата и на краката, стоеше при часовника, прекрасен, като боговете на Елада и като придържаше с ръка минутната стрелка, гледаше Старата година в очите, гаснещи в предчувствието за смъртта.
- Аз съм Меркурий и съм пратен тук от Вечността - съобщи той. - Тя каза - за какво са ѝ на Новата година вехти хора? Кажи им, че Нова година няма да има, докато не се родят нови човеци. Да остане с тях тази, която вече беше, само да се преоблече от саван в моминска рокля и да живее...
- Но това е изтезание! - каза Старата.
- Оставаш ти! - непреклонно повтори Меркурий. - И докато хората не обновят философията и чувствата си, оставаш с тях, Бабче! Така каза Вечността - живей!
И той изчезна, посланикът на Вечността...
И когато изчезна, часовникът хвърли в тишината на изумлението десет глухи удара.
И Старата година, умираща с тържество, остана да живее с Унинието, скръбно усмихвайки се в неговото сбръчкано лице.
Тихо и печално се разотиваха гостите на Старата година.
И Надеждата, тръгвайки, мълчеше, а Лицемерието, изписало на лицето си мъка, се заиграваше с Празномислието, говорейки с него нещо за Ума, нещо за Търпението и говорейки, се страхуваше да не би Унинието да дочуе речта му и да го порицае за нея.

И накрая всички си тръгнаха.

Остана само Старата година, вече преоблечена в роклята на Новата. Да, и Правдата - винаги и навсякъде последна!

1896г.
Алексей Максимович Пешков /Максим Горки/

[calico]

Мерси, Гео. Хубаво е.
Малко мрачно, но то такива са поучителните истории.
мдааа...няма да има Нова година, пременил се Илия ще е пак.

а това мнооого ми хареса:

величествена, но изтощена и очевидно болна фигура - това беше Умът и макар в неговите дълбоки и проницателни очи да сияеше гордост от себе си, имаше повече мъка от собственото му безсилие

[Мария Николова]

"Когато човек се осмели да каже "Не", започва да открива непознати страни у приятелите си - тила, гърба и всички онези части, които се виждат само когато другият си отива."

Хорхе Букай

[маргото]

"Не причинявай зло. Проявявай състрадание. И недей да злословиш зад гърба на другите - не отправяй дори и наглед безобидни
нападки! Думите, които излизат от устата ни, не изчезват, а постоянно се трупат в безграничното пространство, за да се върнат
при нас, когато му дойде времето!"
/Елиф Шафак/

"В душата на човек се влиза, не като разтвориш рана, а като я излекуваш."
/Силвия Кристъл/

"Лицемерието не е труден занаят - там всеки негодник е специалист.
Да се говори откровено, искрено, от цялата душа, могат и смеят само благородните сърца."
/Шандор Петьофи/