Любими мисли и подобни....
- Skio
- Кафевар/ка/
- Мнения: 877
- Регистриран на: Дек 15, '13, 13:50
- Местоположение: Стара Загора
- Дал благодарност: 215 пъти
- Получил благодарност: 254 пъти
Re: Любими мисли и подобни....
Илюзия Силно е!
Mi sa che un tentativo lo farei volentieri...ma se mi nuoce?
"Времето все си тече, независимо дали си заровил някаква изненада в земята, или не". [Mерка]
"Времето все си тече, независимо дали си заровил някаква изненада в земята, или не". [Mерка]
- Гео, граф
- Наркоман
- Мнения: 15885
- Регистриран на: Юли 25, '10, 23:54
- Местоположение: София-Подуенската градинка
- Дал благодарност: 859 пъти
- Получил благодарност: 1725 пъти
Re: Любими мисли и подобни....
''Мъжката глупост е безгранична и може да се сравни единастено с женската"
"Хана"
Пол-Лу Сюлицер
"Хана"
Пол-Лу Сюлицер
Ако някой се влюби във вас, бъдете благодарни, защото никой не е длъжен да ви обича!
"Научи се да даваш, защото имаш, а не да взимаш, защото искаш."
Л.М.Бюджолд
"Научи се да даваш, защото имаш, а не да взимаш, защото искаш."
Л.М.Бюджолд
- Гео, граф
- Наркоман
- Мнения: 15885
- Регистриран на: Юли 25, '10, 23:54
- Местоположение: София-Подуенската градинка
- Дал благодарност: 859 пъти
- Получил благодарност: 1725 пъти
Re: Любими мисли и подобни....
''Толкова лесно изглеждаше за толкова много хора да отделят войната от мира, да очертаят дефинициите им до разграничимост. Маршируващи в строй войници, решителни битки и разгром. Заключени оръжейни, мирни договори, празненства и широко разтворени градски порти. Но Фидлър знаеше, че страданието избуява и в двете селения на битието — виждал беше предостатъчно лица на бедняци, на старици и невръстни деца в майчините им прегръдки, лежащи неподвижно тела покрай пътя или в уличните канавки, в които каналната вода течеше неспирно, като реки, и събираше своите изнурени души. И беше стигнал до убеждението, забито като железен гвоздей в сърцето му, че с това изгарящо, разкъсващо осъзнаване повече не може да гледа на нещата както някога и да вижда каквото вижда с удобно раздвоения ум, пълен с готови преценки — плода на моралната относителност — това е по-лошо, това е по-добро. Истината в сърцето му бе следната: той вече не вярваше в мира.
Мирът не съществуваше, освен като идеал, на който служеха безкрайни възвишени слова, литания, предлагаща заблудата, че отсъствието на открито насилие е достатъчно само по себе си, че е доказателство, че едното е по-добро от другото. Не съществуваше никаква разграниченост между войната и мира — никаква истинска опозиция между двете — освен в особените изражения на вездесъщото неравенство.''
Малзанска книга на мъртвите, книга шеста, Ловци на кости
Стивън Ериксън
Мирът не съществуваше, освен като идеал, на който служеха безкрайни възвишени слова, литания, предлагаща заблудата, че отсъствието на открито насилие е достатъчно само по себе си, че е доказателство, че едното е по-добро от другото. Не съществуваше никаква разграниченост между войната и мира — никаква истинска опозиция между двете — освен в особените изражения на вездесъщото неравенство.''
Малзанска книга на мъртвите, книга шеста, Ловци на кости
Стивън Ериксън
Ако някой се влюби във вас, бъдете благодарни, защото никой не е длъжен да ви обича!
"Научи се да даваш, защото имаш, а не да взимаш, защото искаш."
Л.М.Бюджолд
"Научи се да даваш, защото имаш, а не да взимаш, защото искаш."
Л.М.Бюджолд
Re: Любими мисли и подобни....
Лисицата
Една лисица погледна сянката си по изгрев и рече: “Ще ми трябва камила за обяд”. И през цялото утро обикаляше пустинята в търсене на камили. Но по пладне видя отново сянката си и рече: “И мишка ще свърши работа”.
Халил Джубран
Една лисица погледна сянката си по изгрев и рече: “Ще ми трябва камила за обяд”. И през цялото утро обикаляше пустинята в търсене на камили. Но по пладне видя отново сянката си и рече: “И мишка ще свърши работа”.
Халил Джубран
- prijatel62
- Баш кафе майстор
- Мнения: 2025
- Регистриран на: Юли 5, '15, 19:19
- Местоположение: гр.Варна, 95 м н. в., Черноморски климат
Re: Любими мисли и подобни....
Стореното добро се връща при този, който го е направил. Бързо или не толкова. Често с лихвата, неколкократно увеличено. За съжаление и със злото е така. Направено волно или неволно.
Нека да правим добро винаги, когато можем.
П.Петров
Нека да правим добро винаги, когато можем.
П.Петров
Идва ми да зарежа всичко и.....да стана принц!
https://www.youtube.com/watch?v=IlxDmHP54x8
https://www.youtube.com/watch?time_continue=22&v=0_lGbdM6WdM
https://www.youtube.com/watch?v=IlxDmHP54x8
https://www.youtube.com/watch?time_continue=22&v=0_lGbdM6WdM
- Гео, граф
- Наркоман
- Мнения: 15885
- Регистриран на: Юли 25, '10, 23:54
- Местоположение: София-Подуенската градинка
- Дал благодарност: 859 пъти
- Получил благодарност: 1725 пъти
Re: Любими мисли и подобни....
Приказка "Старата Година"
В последния ден от своя живот, преди да се завърне към Вечността, Старата година устройва нещо като тържествено посрещане на своята приемница - събира всички човешки Качества и беседва с тях до 12 часа, до момента на своята смърт, до момента на раждане на Новата година...
Ето и вчера беше така - вечерта на гости при Старата година започнаха да се събират странни и неопределени същества - същества, чиито имена и форми са ни познати, но чиито същности и значения още не можем да си представим съвсем ясно.
Най-рано от всички пристигна Лицемерието под ръка със Смирението, след тях важно пристъпваше Честолюбието, почтително съпровождано от Глупостта, а след тази двойка бавно вървеше величествена, но изтощена и очевидно болна фигура - това беше Умът и макар в неговите дълбоки и проницателни очи да сияеше гордост от себе си, имаше повече мъка от собственото му безсилие. След тях вървеше Любовта - полуразсъблечена и много груба жена, с очи, в които имаше много чувственост и нито искра от мисъл. Разкошът, който я следваше, предупредително шепнеше в ухото ѝ:
- Любов! Как си се облякла! Нима такъв костюм подобава на твоята роля в живота?
- Ба! - откликна Празномислието. - Какво искате от Любовта, господине? Винаги сте бил и ще си останете романтик, ето какво ще ви кажа. Според мен, колкото е по-просто, толкова е по-ясно, толкова е по-добре и аз съм много доволно, че успях да смъкна от Любовта покрова на фантазиите, в който я обвиваха мечтателите. Ние живеем на земята, тя е твърда и цветът ѝ е мръсен, а небесата са толкова високо, че между тях и земята никога няма да има нищо общо! Не е ли така?
А самата Любов мълчи, езикът ѝ отдавна е почти ням, няма ги предишните горещи слова, желанията ѝ са груби, а кръвта - рядка и студена.
Яви се също и Вярата - разбито и колебливо същество. Тя метна един поглед, изпълнен с непримирима омраза към Ума и неусетно се скри от очите му в тълпата от гости на Старата година.
След нея се мярна като видение Надеждата, мярна се и изчезна някъде.
Тогава се яви Мъдростта. Тя беше облечена в ярки, леки тъкани, украсени с множество фалшиви камъни и костюмът ѝ беше толкова ярък и блестящ, колкото самата тя бе тъмна и печална.
И ето че пристигна Унинието и всички ниско му се поклониха, защото то е на почит у Времето.
Последна пристигна Правдата, свита и съсипана, както винаги, болна и печална, тя тихо и незабелязана от никого се промъкна в ъгъла и седна там.
Излезе Старата година, погледна гостите си и присмехулно се ухили.
- Здравейте и прощавайте! - заговори тя. - Прощавайте, защото умирам, както е написано от Съдбата. Смъртна съм и се радвам, че съм смъртна, защото, ако продължа да съществувам и един ден още, не бих могла да понеса мъката на бледия си живот. Толкова е скучно да съм жива, като си имам работа с вас непрекъснато! Искрено ви съжалявам, вие сте безсмъртни. И още повече съжалявам, че в деня на раждането ми всички бяхте много по-силни, свежи и цялостни, отколкото днес, в деня на смъртта ми. Да, аз искрено ви съжалявам - всички вие сте страшно изтъркани от хората, обезцветени, омачкани и толкова подобни един на друг в своето уродство. Вие ли сте това - човешките Качества? Вие - без сили, без цвят, без огън! Съжалявам и вас, и Хората!
Старата година се усмихна и после, след като отново огледа гостите, попита Вярата:
- Вяра! Къде е силата ти, караща хората да вършат подвизи и одухотворяваща живота?
- Той ме ограби! - глухо каза Вярата и посочи Ума.
- Задължен съм ѝ, че досега хората все още вярват в моето могъщество. Но в борбата с нея изхабих най-много от силите си! - гневно откликна Умът.
- Не се карайте, нещастници! - отново безстрастно се усмихна умиращата старица и като помълча, добави:
- Да, страшно бледи и изпити сте всички вие. Каква ли мъка е да бъдеш човек и да трябва да си има работа с вас ден след ден в продължение на много години? Кой там утвърдително клати глава? А, това си ти, Правда! Все такава... не на почит у хората... Е, какво пък? Прощавайте, бивши спътници мои. Прощавайте, нямам какво повече да ви кажа... Но... сред вас не виждам някого? Да? Къде е Оригиналността?...
- Нея отдавна я няма на земята - измъчено отвърна Правдата.
- Бедната земя! - съжалително каза Старата година. - Колко ли ѝ е скучно! Жалки и безцветни са хората, ако са загубили оригиналността на думите, чувствата и постъпките.
- Те даже костюм не умеят да си скроят, такъв, че поне малко да прикрива уродството на формите им, лишени от древна красота - тихо се оплака Правдата.
- Какво им е? - замислено попита Старата година.
- Загубиха желанията и останаха да живеят само с похоти... - обясни Правдата.
- Нима те също умират? - изненада се Старата година.
- Не - каза Правдата. - Те още живеят. Но как живеят? Повечето по навик, някои от любопитство, а всички - без да си дават сметка, защо именно живеят.
Старата година хладно се засмя.
- Време е! Още минута и ще удари моят час - часът на моето освобождение. Тръгвайки, ще кажа още... Аз съществувах и установих, че това е много тъжно. Прощавайте още един и последен път. Съжалявам ви, съжалявам, че сте безсмъртни и ви е недостъпен покоят. Дъщеря на Времето - аз съм безстрастна, но все пак съжалявам вас и хората. Първият удар! Два... Какво е това?...
Като удари два пъти, часовникът спря да бие. С изумление всички се вгледаха в него и видяха странно нещо. Някой, с крила на главата и на краката, стоеше при часовника, прекрасен, като боговете на Елада и като придържаше с ръка минутната стрелка, гледаше Старата година в очите, гаснещи в предчувствието за смъртта.
- Аз съм Меркурий и съм пратен тук от Вечността - съобщи той. - Тя каза - за какво са ѝ на Новата година вехти хора? Кажи им, че Нова година няма да има, докато не се родят нови човеци. Да остане с тях тази, която вече беше, само да се преоблече от саван в моминска рокля и да живее...
- Но това е изтезание! - каза Старата.
- Оставаш ти! - непреклонно повтори Меркурий. - И докато хората не обновят философията и чувствата си, оставаш с тях, Бабче! Така каза Вечността - живей!
И той изчезна, посланикът на Вечността...
И когато изчезна, часовникът хвърли в тишината на изумлението десет глухи удара.
И Старата година, умираща с тържество, остана да живее с Унинието, скръбно усмихвайки се в неговото сбръчкано лице.
Тихо и печално се разотиваха гостите на Старата година.
И Надеждата, тръгвайки, мълчеше, а Лицемерието, изписало на лицето си мъка, се заиграваше с Празномислието, говорейки с него нещо за Ума, нещо за Търпението и говорейки, се страхуваше да не би Унинието да дочуе речта му и да го порицае за нея.
И накрая всички си тръгнаха.
Остана само Старата година, вече преоблечена в роклята на Новата. Да, и Правдата - винаги и навсякъде последна!
1896г.
Алексей Максимович Пешков /Максим Горки/
В последния ден от своя живот, преди да се завърне към Вечността, Старата година устройва нещо като тържествено посрещане на своята приемница - събира всички човешки Качества и беседва с тях до 12 часа, до момента на своята смърт, до момента на раждане на Новата година...
Ето и вчера беше така - вечерта на гости при Старата година започнаха да се събират странни и неопределени същества - същества, чиито имена и форми са ни познати, но чиито същности и значения още не можем да си представим съвсем ясно.
Най-рано от всички пристигна Лицемерието под ръка със Смирението, след тях важно пристъпваше Честолюбието, почтително съпровождано от Глупостта, а след тази двойка бавно вървеше величествена, но изтощена и очевидно болна фигура - това беше Умът и макар в неговите дълбоки и проницателни очи да сияеше гордост от себе си, имаше повече мъка от собственото му безсилие. След тях вървеше Любовта - полуразсъблечена и много груба жена, с очи, в които имаше много чувственост и нито искра от мисъл. Разкошът, който я следваше, предупредително шепнеше в ухото ѝ:
- Любов! Как си се облякла! Нима такъв костюм подобава на твоята роля в живота?
- Ба! - откликна Празномислието. - Какво искате от Любовта, господине? Винаги сте бил и ще си останете романтик, ето какво ще ви кажа. Според мен, колкото е по-просто, толкова е по-ясно, толкова е по-добре и аз съм много доволно, че успях да смъкна от Любовта покрова на фантазиите, в който я обвиваха мечтателите. Ние живеем на земята, тя е твърда и цветът ѝ е мръсен, а небесата са толкова високо, че между тях и земята никога няма да има нищо общо! Не е ли така?
А самата Любов мълчи, езикът ѝ отдавна е почти ням, няма ги предишните горещи слова, желанията ѝ са груби, а кръвта - рядка и студена.
Яви се също и Вярата - разбито и колебливо същество. Тя метна един поглед, изпълнен с непримирима омраза към Ума и неусетно се скри от очите му в тълпата от гости на Старата година.
След нея се мярна като видение Надеждата, мярна се и изчезна някъде.
Тогава се яви Мъдростта. Тя беше облечена в ярки, леки тъкани, украсени с множество фалшиви камъни и костюмът ѝ беше толкова ярък и блестящ, колкото самата тя бе тъмна и печална.
И ето че пристигна Унинието и всички ниско му се поклониха, защото то е на почит у Времето.
Последна пристигна Правдата, свита и съсипана, както винаги, болна и печална, тя тихо и незабелязана от никого се промъкна в ъгъла и седна там.
Излезе Старата година, погледна гостите си и присмехулно се ухили.
- Здравейте и прощавайте! - заговори тя. - Прощавайте, защото умирам, както е написано от Съдбата. Смъртна съм и се радвам, че съм смъртна, защото, ако продължа да съществувам и един ден още, не бих могла да понеса мъката на бледия си живот. Толкова е скучно да съм жива, като си имам работа с вас непрекъснато! Искрено ви съжалявам, вие сте безсмъртни. И още повече съжалявам, че в деня на раждането ми всички бяхте много по-силни, свежи и цялостни, отколкото днес, в деня на смъртта ми. Да, аз искрено ви съжалявам - всички вие сте страшно изтъркани от хората, обезцветени, омачкани и толкова подобни един на друг в своето уродство. Вие ли сте това - човешките Качества? Вие - без сили, без цвят, без огън! Съжалявам и вас, и Хората!
Старата година се усмихна и после, след като отново огледа гостите, попита Вярата:
- Вяра! Къде е силата ти, караща хората да вършат подвизи и одухотворяваща живота?
- Той ме ограби! - глухо каза Вярата и посочи Ума.
- Задължен съм ѝ, че досега хората все още вярват в моето могъщество. Но в борбата с нея изхабих най-много от силите си! - гневно откликна Умът.
- Не се карайте, нещастници! - отново безстрастно се усмихна умиращата старица и като помълча, добави:
- Да, страшно бледи и изпити сте всички вие. Каква ли мъка е да бъдеш човек и да трябва да си има работа с вас ден след ден в продължение на много години? Кой там утвърдително клати глава? А, това си ти, Правда! Все такава... не на почит у хората... Е, какво пък? Прощавайте, бивши спътници мои. Прощавайте, нямам какво повече да ви кажа... Но... сред вас не виждам някого? Да? Къде е Оригиналността?...
- Нея отдавна я няма на земята - измъчено отвърна Правдата.
- Бедната земя! - съжалително каза Старата година. - Колко ли ѝ е скучно! Жалки и безцветни са хората, ако са загубили оригиналността на думите, чувствата и постъпките.
- Те даже костюм не умеят да си скроят, такъв, че поне малко да прикрива уродството на формите им, лишени от древна красота - тихо се оплака Правдата.
- Какво им е? - замислено попита Старата година.
- Загубиха желанията и останаха да живеят само с похоти... - обясни Правдата.
- Нима те също умират? - изненада се Старата година.
- Не - каза Правдата. - Те още живеят. Но как живеят? Повечето по навик, някои от любопитство, а всички - без да си дават сметка, защо именно живеят.
Старата година хладно се засмя.
- Време е! Още минута и ще удари моят час - часът на моето освобождение. Тръгвайки, ще кажа още... Аз съществувах и установих, че това е много тъжно. Прощавайте още един и последен път. Съжалявам ви, съжалявам, че сте безсмъртни и ви е недостъпен покоят. Дъщеря на Времето - аз съм безстрастна, но все пак съжалявам вас и хората. Първият удар! Два... Какво е това?...
Като удари два пъти, часовникът спря да бие. С изумление всички се вгледаха в него и видяха странно нещо. Някой, с крила на главата и на краката, стоеше при часовника, прекрасен, като боговете на Елада и като придържаше с ръка минутната стрелка, гледаше Старата година в очите, гаснещи в предчувствието за смъртта.
- Аз съм Меркурий и съм пратен тук от Вечността - съобщи той. - Тя каза - за какво са ѝ на Новата година вехти хора? Кажи им, че Нова година няма да има, докато не се родят нови човеци. Да остане с тях тази, която вече беше, само да се преоблече от саван в моминска рокля и да живее...
- Но това е изтезание! - каза Старата.
- Оставаш ти! - непреклонно повтори Меркурий. - И докато хората не обновят философията и чувствата си, оставаш с тях, Бабче! Така каза Вечността - живей!
И той изчезна, посланикът на Вечността...
И когато изчезна, часовникът хвърли в тишината на изумлението десет глухи удара.
И Старата година, умираща с тържество, остана да живее с Унинието, скръбно усмихвайки се в неговото сбръчкано лице.
Тихо и печално се разотиваха гостите на Старата година.
И Надеждата, тръгвайки, мълчеше, а Лицемерието, изписало на лицето си мъка, се заиграваше с Празномислието, говорейки с него нещо за Ума, нещо за Търпението и говорейки, се страхуваше да не би Унинието да дочуе речта му и да го порицае за нея.
И накрая всички си тръгнаха.
Остана само Старата година, вече преоблечена в роклята на Новата. Да, и Правдата - винаги и навсякъде последна!
1896г.
Алексей Максимович Пешков /Максим Горки/
Ако някой се влюби във вас, бъдете благодарни, защото никой не е длъжен да ви обича!
"Научи се да даваш, защото имаш, а не да взимаш, защото искаш."
Л.М.Бюджолд
"Научи се да даваш, защото имаш, а не да взимаш, защото искаш."
Л.М.Бюджолд
Re: Любими мисли и подобни....
Мерси, Гео. Хубаво е.
Малко мрачно, но то такива са поучителните истории.
мдааа...няма да има Нова година, пременил се Илия ще е пак.
а това мнооого ми хареса:
величествена, но изтощена и очевидно болна фигура - това беше Умът и макар в неговите дълбоки и проницателни очи да сияеше гордост от себе си, имаше повече мъка от собственото му безсилие
Малко мрачно, но то такива са поучителните истории.
мдааа...няма да има Нова година, пременил се Илия ще е пак.
а това мнооого ми хареса:
величествена, но изтощена и очевидно болна фигура - това беше Умът и макар в неговите дълбоки и проницателни очи да сияеше гордост от себе си, имаше повече мъка от собственото му безсилие
........................
-Вы кто?
-Добрая фея
-А почему с топором?
-Настроение что-то не очень...
-Вы кто?
-Добрая фея
-А почему с топором?
-Настроение что-то не очень...
- Мария Николова
- Наркоман II ранг
- Мнения: 31687
- Регистриран на: Ное 28, '09, 23:44
- Местоположение: Нова Загора
- Дал благодарност: 1028 пъти
- Получил благодарност: 2403 пъти
Re: Любими мисли и подобни....
"Когато човек се осмели да каже "Не", започва да открива непознати страни у приятелите си - тила, гърба и всички онези части, които се виждат само когато другият си отива."
Хорхе Букай
Хорхе Букай
Най-голямото добро, което можеш да направиш за някого, е не да му покажеш богатствата си,
а да му разкриеш неговите.
а да му разкриеш неговите.
- маргото
- Наркоман
- Мнения: 10915
- Регистриран на: Окт 24, '15, 22:43
- Местоположение: Бяла Слатина
- Дал благодарност: 170 пъти
- Получил благодарност: 1322 пъти
Re: Любими мисли и подобни....
"Не причинявай зло. Проявявай състрадание. И недей да злословиш зад гърба на другите - не отправяй дори и наглед безобидни
нападки! Думите, които излизат от устата ни, не изчезват, а постоянно се трупат в безграничното пространство, за да се върнат
при нас, когато му дойде времето!"
/Елиф Шафак/
"В душата на човек се влиза, не като разтвориш рана, а като я излекуваш."
/Силвия Кристъл/
"Лицемерието не е труден занаят - там всеки негодник е специалист.
Да се говори откровено, искрено, от цялата душа, могат и смеят само благородните сърца."
/Шандор Петьофи/
нападки! Думите, които излизат от устата ни, не изчезват, а постоянно се трупат в безграничното пространство, за да се върнат
при нас, когато му дойде времето!"
/Елиф Шафак/
"В душата на човек се влиза, не като разтвориш рана, а като я излекуваш."
/Силвия Кристъл/
"Лицемерието не е труден занаят - там всеки негодник е специалист.
Да се говори откровено, искрено, от цялата душа, могат и смеят само благородните сърца."
/Шандор Петьофи/