Творчество в блог

[secret_rose]

И аз да поставя един творчески блог тук за колекцията:

http://knigolandia.info/" onclick="window.open(this.href);return false;

Освен, че си намирам приятни четива между тези ревюта и съм информирана кое и какво ново на българския книжен паза, считам, че рецензиите за книги също са творчество. А тези две момчета определено умеят да се изразяват добре...

[secret_rose]

Да си призная, не знаех къде да го сложа и избрах тази тема. Мен лично много ме развълнува... и реших да помогна с каквото мога, това момче да следва мечтите си...
Харесва ми, че в крехката си възраст полага труд вместо да тръгне да проси.

"Гюрсел Бейхан е на 18 г. – ученик в 12-ти клас на СОУ „Й.Йовков” в с. Окорш и е автор на книгата „За мъката и любовта в живота”. Гюрсел е абитуриент тази година – най-голямата му мечта е да кандидатства във ВУЗ. Той живее без родителите си и за него се грижи единствено баба му. Двамата живеят с минималната ѝ пенсия.
Нека всички заедно помогнем на едно талантливо момче да сбъдне мечтите си, като закупим неговата книга чрез поръчка тук на съобщения в страницата. Книгата „За мъката и любовта в живота” на Гюрсел е на цена 5 лв. и ще бъде изпратена по куриер или по БГ пощи с наложен платеж при посочен адрес за доставка.
Можете да подкрепите Гюрсел според възможностите си и с превод по неговата сметка:

Банка ДСК
IBAN: BG28STSA93000021552889
BIC STSABGSF
Гюрсел Бейхан Мухарем

Благодарим Ви, че ще дадете възможност на едно младо и талантливо момче да сбъдне мечтите си! Благодарим Ви за добротата, добри хора! "

https://www.facebook.com/pages/%D0%97%D ... e_accepted" onclick="window.open(this.href);return false;

[Гео, граф]

'' Създавам Движение за бавност – за бавно четене, бавно ядене, бавно пиене, бавно живеене. Писна ми да бързам. ''Писна ми от бързи срещи, бързи погледи, бързо четене. Цялото ни общество е изградено набързо. Набързо сготвяме нещо, набързо хапваме, набързо се виждаме с приятели, набързо вземаме някоя почивка за лятото, набързо минаваме да гласуваме, набързо се влюбваме и набързо разлюбваме. Съгласен съм напълно с Льоса, че това бързане унищожава цивилизацията. Бързите удоволствия, без да се замисляш, без да вникваш надълбоко, без да се отдаваш, без да влагаш душа, в каквото и да е, от секса през политиката до ежедневието и бита, водят до неприемлива загуба на човечност. Ние дори играем на бързо някоя игричка в метрото, прочитаме няколко страници, послушаме някоя песен в Спотифай. Къде е сливането с изкуството, с красотата в живота, в нежното отпускане по вълната на естетическото възприятие. Осакатяваме се, осакатяваме цялото общество. Призовавам за бавност, спокойствие, душа, красота, разумен и обмислен избор, споделяне и трайна и изпълваща наслада от нещата от живота. Наслаждавайте се на всяка страница, всяка глътка, хапка или вдишване, на всяка дума, приятелски жест, прегръдка, усмивка, докосване. Променяйте света около вас, за да могат всички да се чувстват така. Избирайте бавно и умно, гласувайте. В политиката няма празнота, оставената от вас непусната бюлетина ще бъде пусната от човек, който ще го направи вместо вас. За това гласувайте и променяйте, бавно – революциите са идейни, качествените промени на общетсвото, манталитета, мисленето са еволюционни. Бавно. Но постоянно. С удоволствие от всеки миг. Това е моята платформа. Спокоен и изпълнен с красиви мигове ден.''

Копирано от ТУК

[Гео, граф]

За тълкуването на коаните...

'' Ле Вент почти подтичкваше, озарен от прекрасно въодушевление в топлия следобед. Току що беше приключил четенето на свитък с дзен коани, които мислеше, че е разбрал и сега много искаше да сподели наученото с всеки, който пожелае да го изслуша. За негово щастие пред него се изправи прекрасната Кап Риз На. Тя със сигурност с удоволствие щеше да го изслуша. Беше обещал да я изведе на разходка предния ден, но зачетен в книгата в градината на училищния двор, беше пропуснал часа за среща, а после беше твърде късно, за да я безпокои. Почти чуруликайки Ле Вент поздрави девойката. Без да изчака нейната реакция продължи:
- Прочетох прекрасен свитък с коани и бих желал да ти задам един дзен въпрос, защото знам, че ти много харесваш дзен коаните и сигурно знаеш вече отговора, но все пак...
Кап Риз На погледна въпросително младежа, решавайки да пренебрегне очевидната му неучтивост.
- Какъв е звука от пляскането с една ръка? – щастливо ухилен запита Ле Вент.
Шумна плесница по бузата отметна перчема от челото му.
- АЗ не зная, но за да намериш отговора на такива глупави въпроси, ТИ вчера не ме изведе на разходка.
Кап бутна младежа на страна и продължи малко ядосано пътя си. ''

Много ми хареса как отметна перчема от челото му ...

[Leni]

Добре сте посъбрали материалец.. да взема и аз да се включа с едно мое мислово пътешесетвия отпреди 2 годнини и половина

ОТ ДРУГАТА СТРАНА
Когато кажеш това си представяш една стена и онова неочакваното, неизвестното зад нея..За мен обаче това е едно дълго чакано пътуване …пътуване към едно по-хубаво и по-различно място. Стената я няма или по скоро тя е времето и собственото ми любопитство.Не знам дали обичам да планирам пътуванията си или предпочитам да са “last minute”, но със сигурност обичам да пътувам ..боже направо обожавам. За това и сега очаквах с нетърпение да замина. Странно но това пътуване беше много по-различно от всички останали до момента и всички, които предполагам ми предстояха. Беше най важното и най-скъпото. Беше средата на ноември и времето сякаш беше против мен – да искаше ми се да е пролет, всичко да се събужда за живот и да цъфти, но земята беше покрита с жълти листа, които на излизане все пак весело подритвах. Излизах за да си купя билет за влака. Нямах много време – всъщност никакво. Бях запазила последния билет, за последния влак, за пътуване от което нямаше да се върна. Това споменах ли го? За първи път се сблъсках с досадната страна на планирането – маршрути, уговорки, резервации.. до пълно изтощение, и пак времето сякаш беше против мен и ми крещеше „Не му е сега времето”. Около мен всички се суетяха и се вълнуваха дори повече от колкото аз – за мен това беше лукс. Не можех да си го позволя – трябваше да си намеря и куфар, защото, както се очертаваше всичко вече беше разграбено. Докато обикалях по улиците в търсене наблюдавах другите, колко са весели, че ще заминават на същото това пътуване – очевидно отдавна замислено. Е поразходих се, позяпах но…… куфар така и не си взех. Успокои ме един спомен за Париж от преди няколко години, когато го обиколих сама без багаж. Боже…. багаж…къде щях да го сложа. Обърнах се и тръгнах бързо към къщи. Отбих се да запаля поне една свещичка и да се помоля.

“Last minute” пътуване, което уж трябваше да е планирано – нито едно нито другото. Сякаш се бях заклещила между два свята, между ‘преди и сега’ …и все пак се радвах защото отивах на прекрасно място.

Нощта преди да замина почти не мигнах. Дълго гледах стария си окъсан куфар, все още празен и не доумявах как ще побера всичко в него. Питах се какво взима човек когато заминава завинаги? Може би за най-важното не ми трябваше и той – можех да побера всичко, стиснато в юмрука си – мечтите, спомените ми и .. хм четката ми за зъби, за да мога поне да се усмихвам спокойна. Огледах се и всичко преживяно да сега мина като на лента за секунди – Ще ми липсва детската ми стая. Почти не помня няколкото часа път. Знам, че когато отворих очи стоях на брега на морето, което макар тъжно, се вълнуваше да ме види.

[Гео, граф]

Не е от блог, от профила на моя приятелка е, но тя пише толкова хубаво, че искам да го споделя някъде...

''От години се вайкам, че ще съборят Катилина, но хич не я събарят дори, а тя сама си рони стените и дъни покрива, със собственото си дишане.
За сметка на това, изненадващо, започнаха да бутат къщата отпред. Нищо и никаква, смотана дори, и хич не съм я отбелязвала, щото какво да й отбелязваш...къща като къща, нищо общо с великолепната в самотата си Катилина.
Тази, невзрачната, никога не е била самотна. Само аз съм свидетел на четири (!) поколения живущи, десетки котки и поне 5 кучета, кой знае семейството ми назад в годините що народ е видяло там.
Най-ранният ми спомен е от кучетата Буба и Янтра и пра-пра-бабата, чийто глас яко бичеше на сопран и пропукваше прозорците: "Бубаааа! Янтрааааааа! Идвайте, шевисеневидииииии!"
И "младата баба", демек - тази, която сега, ако беше жива, щеше да се явява пра-баба, която ме спираше и викаше: "Ей, момиче, красиво си, имаш очи на дяволица!", а аз така се обиждах, ама така се обиждах! Че какъв комплимент може да е "очи на дяволица"? Да не говорим, че тогава 'дяволица' ми звучеше като 'магарица' или 'биволица' и ептен се разгневявах.
Още от малка много обичам дюли, а те имаха една дюля в двора и грам не я беряха. Ама мен ме беше срам да се кача на горната улица да си помоля за дюля, затова измислих план: Понеже дюлята беше стара и крива, чак почти полегнала, и част от нея се надвесваше над нашите гаражи, аз заложих "капан за дюли" - един леген. Че като падат, да падат в легена ми. После майка мнооого дълго време го търси тоя леген Ама тайната, че е бил капан за дюли и някой никаквец-апаш го е свил, ще отнеса в гроба.
От там някъде, от тоя двор, се появиха едни кутрета, дето осинових, ама ги осинових при гаражите, че нашите не ми даваха вкъщи. Нарекох ги Чикита и Чилау - заради някаква песен, дето я чувах така и смятах, че това са имена. Нищо, че кутретата бяха момчета. Горкият Чикита, така и не усети тъпотата на името си.
Там имаше един котарак - Меркурий, дето го играеше старшина на всички котки в квартала. Веднъж Меркурий се заклещи връз дюлята и го спасиха някакви котки от по-горната улица. Тогава той им разреши да му ядат от паницата и когато произволна баба призоваваше на сопран: "Маааац-пис-пис-пис", се струпваха цяла армия котки от навсякъдето. Бабата пищеше, ама какво да прави - Меркурий им беше разрешил.
Веднъж малките дяволи, или момчетата на моята възраст от въпросната къща - единият сламено рус, другият тъмен като конник на Апокалипсиса, така ме цапардосаха с камък връз китарата по време на една война между улиците, че трябваше моят боен другар да ме свестява. Аз отворих очи и промълвих: "Отмъстете за мен..."
И въобще не го казвам, за да се смеете. Нямате представа с каква сериозност го изрекох тогава. Па като скочиха войските, па като се сбиха с камъни и дърве...Сега ако се случи такова нещо, няма как да мине без една сюрия припаднали родители, скандали, наказания и поне едно съдебно дело.
Ма се млатехме, шиеха ни, после си ходехме на рождени дни и после пак...
Ужас.
Къщата почна да затихва. Когато си отиде "младата баба" настана такава тишина...
Никой вече не крещеше: "Бубаааааа! Янтрааааааа!" или "Иванееее! Мартинеееее!", само котки останаха някакви, изчезваха и пак се появяваха. Появи се и една немска овчарка - раса на расите, нищо общо с опърпаните Буба и Янтра.
Живееше се там, ама така - тихо, тихо...
Не че ми пукаше. Самата аз изчезвах и се появявах, пък и (както знаете) се фокусирах върху Катилина - грамадна и красива, и пищяща от самота, и романтична, и магическа, и непостоянна, и всичко, което са онези, дето търчим след тях и им викаме: "Ето ми го сърцето, взимай го, нищо, че си развалина, аз ще те спася с обичане!", а те никога не стават наши.
Въобще не забелязвах другата къща. Тя просто беше нормална и беше вечна. До днес. Днес навестих стария си дом, погледнах към Катилина и в този момент тишината се сцепи. Покривът на малката къща го срутиха, отвътре се виждат детски бюра и етажерки, където някога е имало книги. Утре ще видя какво има на втория етаж, после на първия, после в мазето. И край.
Никога не е била великолепна като Катилина, нито така самотна. Просто когато моментът дойде, тя се огледа, спомни си цялата лудница през изминалите десетилетия - и шума, и тишината, всички прохождащи крачета, всички крясъци, смях, всички кучета и котки, дюлята, дето седеше ей там, подпря се на вишната, която знае от мъничка фиданка, а сега е по-висока от нея, усмихна се и си замина.''

.......................................

Ето и снимка на самата къща Катилина (не ме питайте защо я нарича така, аз също не знам)