Вечните български стихове

Потребителски аватар
Миша
Наркоман
Мнения: 14535
Регистриран: пет ное 27, 2009 3:11 pm
Местоположение: София
Контакти:

Re: Вечните български стихове

Мнение от Миша » ср авг 23, 2017 8:52 am

СПОКОЙСТВИЕ, ПАРИ, УЮТ И СЛАВА

Дамян Дамянов

Спокойствие, пари, уют и слава ...
Какво ли друго липсваше ми още ?
Земята под нозете ми бе здрава,
безветрено - небето в мойте нощи.
Живеех, трупах.... Докато във мрака
усетих във гръдта си страшна яма :
Очи захлюпих, изведнъж заплаках
аз всичко имах, само тебе нямах !
Любов велика птица полудяла,
ти трябваше да дойдеш с велика сила
да възкресиш душата ми умряла
праха й да сметеш от нейните крила.
Ти трябваше с дихание горещо
да я опариш цяла в тъмнината
за да усетя над камари вещи,
че съм последен просяк на земята.
Свирете, музиканти! Дълга нощ ще е тази - чак до изгрева на надеждата......


Разсадник
Изображение

Потребителски аватар
Миша
Наркоман
Мнения: 14535
Регистриран: пет ное 27, 2009 3:11 pm
Местоположение: София
Контакти:

Re: Вечните български стихове

Мнение от Миша » пет сеп 15, 2017 11:38 am

Писмо



Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

по Филипините,

по едрите звезди

над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там, дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

в доброто

и в човека,

в романтиката,

в празните

копнежи?

Ти помниш ли как

някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

и молеха пощада.



А бяхме млади,

бяхме толкоз млади!...

И после... после

някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано...



А там –

високо във небето,

чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

като слюда,

простора пак бе син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало – неважно.

Но ний деляхме сламения одър

и тебе чувствам нужда да разкажа

как вярвам аз и колко днес съм бодър.



Това е новото, което ме възпира

да не пробия

своя

слепоочник.

То злобата в сърцето

трансформира

в една борба,

която

днес

клокочи.

И то ще ни повърне Филипините

и едрите звезди

над Фамагуста,

и радостта

помръкнала в сърцето,

и мъртвата ни обич към машините,

и синята безбрежност на морето,

където вятъра на тропика се чувства.



Сега е нощ.

Машината ритмично

припява

и навява топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

празните

химери...



За мен е ясно, както че ще съмне –

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

тъмен,

да, нашто

ярко

слънце

ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

опърли най-подире.

Не ще проклинам,

няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

ще се умира.

Но да умреш, когато

се отърсва

земята

от отровната си

плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

да, това е песен!

Никола Вапцаров
Свирете, музиканти! Дълга нощ ще е тази - чак до изгрева на надеждата......


Разсадник
Изображение

Потребителски аватар
сюзан
Баш кафе майстор
Мнения: 2233
Регистриран: чет юни 12, 2014 10:56 am
Местоположение: Стара Загора

Re: Вечните български стихове

Мнение от сюзан » съб сеп 16, 2017 6:31 am

Аз умирам и светло се раждам —
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря — край мене
всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с очите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян.




Аз искам да те помня все така
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.


В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!


А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...

Димчо Дебелянов
За да направиш прерия
ти трябва пчела и детелина,
и една мечта голяма.
Но само и мечта ти стига
ако пчела и детелина няма.
Емили Дикинсън

Потребителски аватар
Малката Ида
Кафеджия/Кафеджийка
Мнения: 1422
Регистриран: пон мар 14, 2016 7:04 pm

Re: Вечните български стихове

Мнение от Малката Ида » чет ное 30, 2017 8:48 pm

Дамян Дамянов :sheart:

След толкоз дни черни и нощи, до бяло
нагряти от мъка, която жежи,
аз идвам от ада - главня изгоряла,
запален вик, стенещ гняв: "Още съм жив!"
И още ме има! И още съм тука -
напук на душмани, на тъмни души,
на камък не джама - душата ми пукнал
със дупка несрастваща... Още съм жив!
Още по тази земя грешна щъкам
с товара си, който от мен по-тежи,
под който издъхвам, додето го мъкна,
но който с гласа ми пей: "Още съм жив!"
Не сте ме убили, нещастници празни!
Не сте ме сразили с одумки-лъжи!
Ще съществувам и ще ви лазя
по нервите тънки: "Още съм жив!"
Ще идвам в съня ви - вампир - да ви стряскам!
...Не дойда ли някоя нощ, онемял,
не ви ли събудя с юмрук (или с ласка!),
елате при мен със разплакани маски
да проверите дали съм умрял.
Совите... не са това което бяха....

Потребителски аватар
calico
Наркоман
Мнения: 23177
Регистриран: ср дек 02, 2009 4:41 pm

Re: Вечните български стихове

Мнение от calico » чет ное 30, 2017 9:09 pm

МИГ КАТО ВЕЧНОСТ


Още преди да те срещна в живота си -
теб съм обичал.
В древни гравюри и улични фотоси,
в звездна поличба,
в шумни площади и празни понятия,
в цирков спектакъл,
по телевизия, по телепатия -
теб аз съм чакал.

Колко години без шум са сближавали
двата маршрута!
Колко причини в света са създавали
тази минута! -
Нежният сблъсък на влюбени атоми.
Вик на вселени.
Още преди да започне съдбата ми -
ти си до мене.

Ти ме въздигаш по стръмните пътища.
Ти ме възпираш.
Мойте кошмари и приказни сънища
ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина,
в гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена.
Миг като вечност.

Георги Константинов



************************************************
и пак той, Георги Константинов

РЕКИТЕ НА БЪЛГАРИЯ


На юг от горда Стара планина
реките носят женски имена.

Снага извиват в утринта полека
Марица, Тунджа, Арда и Велека.

Прозвънва Струма в своя бяг припрян.
И Места дипли кадифен колан...

Шумят реките. Светят дяволито
край тъмни борове и младо жито.

А там на север - в мойта равнина
вървят реки със мъжки имена.

Тъмнее Вит, разгърдил прашна риза.
И Осъм бял сред люляците слиза.

Люлее Искър край нивята гръб.
Проблясва тихо Горни Лом отвъд...

Текат реките. Тъй през времената
народът им е давал имената:

запътени на север и на юг,
да мислят винаги един за друг.
*******************************************************

ТОЗИ ИЗГРЕВ БЕЗКРАЕН...


Разгадавам обратната диря
и разбирам сега удивен -
моят вчерашен ден
се намира
на светлинни години от мен.

Ще разнася той в хладния космос
от сърцето ми топъл сигнал...
Или казано ясно и просто -
с още ден

съм сега обеднял.

Но светът продължава и днеска.
Зад стъклата
друг вятър бучи,
иде облак със нова прическа,
светлината е с млади очи.

Този изгрев безкраен - животът -
отминава
и пак е пред мен!...
И за спомени няма охота.
И живея във днешния ден.
*******************************************
........................
-Вы кто?
-Добрая фея
-А почему с топором?
-Настроение что-то не очень...

Потребителски аватар
dung
Кафевар/ка/
Мнения: 733
Регистриран: чет апр 16, 2015 3:04 pm
Местоположение: Раднево

Re: Вечните български стихове

Мнение от dung » чет ное 30, 2017 10:09 pm

ЛЯСТОВИЧКИ

. . . Черни кръстчета над мене запокитени -
лястовичките се стрелкат и кръжат. . .
Ах, ще обеднеят неусетно дните ни —
скоро лястовичките ще отлетят. . .

Свидна моя! —
и мечтана, и тъгувана —
утре с тях ще отлетя и аз на юг!
Сбогом, ненагледна!
Сбогом, немилувана! —
с белите пътеки ти оставаш тук.. .

Всички лястовички, обич непогалена,
пак ще се завърнат, пак ще долетят. . .
Само аз при тебе, жалбо непрежалена,
няма да се върна никога назад!. . .

. . .Черни кръстчета край мене запокитени
лястовички над площадката кръжат. . .
Наближи часът прощален за отлитане —
моите очи те гледат-
. . . и тъжат. . .

Пеньо Пенев

Потребителски аватар
мимка
Дълго кафе
Мнения: 135
Регистриран: вт ное 01, 2016 3:40 pm

Re: Вечните български стихове

Мнение от мимка » чет ное 30, 2017 10:24 pm

И всичко пак е вечно

Голямото е в малките ни дни,
понякога съвсем обикновени.
Една тревичка, спряла отстрани,
улавя думите като антена.

Една калинка с шарени крила,
застанала на белия прозорец,
донася от далечните поля
забравения дъх на прясна оран.

Едно покрито кладенче със лист,
намерено сред камъните тежки,
подсказва, че живота пак е чист,
макар понякога да правим грешки.

Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.

И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее :
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.

Евтим Евтимов
***********************
Обич за обич

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх...
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.

Евтим Евтимов
***********************
Последни думи

Не те обичам,
чуваш ли не те...
тревожен миг,задъхано мълчание...
В очите ти сега не се чете,
ни злоба,ни обида,ни страдание.

Ти сякаш си от камък,
ти си ням.
Аз знам ,че болката е нетърпима...
Не ме осъждай ,ето виждаш сам
над нас се спусна безпощадна зима.

Срещу вилелици ще крача аз,
по ледни склонове ще губя сили,
но няма никому с притворен глас
без обич да прошепна"МИЛИ"

Лиляна Стефанова

Любими за мен :dovolen:
"...magicians have calculated that million-to-one chances crop up nine times out of ten"

Потребителски аватар
Малката Ида
Кафеджия/Кафеджийка
Мнения: 1422
Регистриран: пон мар 14, 2016 7:04 pm

Re: Вечните български стихове

Мнение от Малката Ида » чет ное 30, 2017 11:01 pm

...И само нощем, само нощем
кога и Господ спи, свит в здрача,
си позволявам аз разкоша
във тъмното да си поплача.
Защо ли? Ей така, от нерви,
от жар, от нежност и от мисли.
Причини - колко щеш. Все черни.
И само плач човек да иска!

Д.Дамянов
Совите... не са това което бяха....

Потребителски аватар
Миша
Наркоман
Мнения: 14535
Регистриран: пет ное 27, 2009 3:11 pm
Местоположение: София
Контакти:

Re: Вечните български стихове

Мнение от Миша » пет дек 01, 2017 8:27 pm

Нарисувай ме,
щом си художник.
Нарисувай ме с цветни бои.
Нарисувай нозете ми,
нарисувай ръцете ми,
нарисувай ми дълги коси.

Нарисувай ми тяло от восък изваяно.
Направи ме красива, за теб.
Нарисувай ме,
щом си художник.
Нарисувай ме, но без очи.

Да не плачат когато на пътя си срещнат
хорска злоба, сиротни деца
да не виждат бездомни и просещи хора,
да усещат добрите неща.
Нарисувай ме,
щом си художник.
Нарисувай ме с цветни бои.
Нарисувай ми свят,
в който всички сме равни
нарисувай ми слънце, вместо очи!

Анета Джурова
Свирете, музиканти! Дълга нощ ще е тази - чак до изгрева на надеждата......


Разсадник
Изображение

Потребителски аватар
Малката Ида
Кафеджия/Кафеджийка
Мнения: 1422
Регистриран: пон мар 14, 2016 7:04 pm

Re: Вечните български стихове

Мнение от Малката Ида » пет дек 01, 2017 9:39 pm

Защо е нужно да ме унижиш,
за да повдигнеш свойто самочувствие?
Нали и ти си като мене жив
и уязвим? И аз не съм Исуска.

Знам как човек докарва се до плач.
Но чуждите сълзи са жалка жетва.
В мига, във който стана твой палач,
аз ще призная, че съм твоя жертва.

Н.Захариева

Парадокс

Вървях през луда радост и лют гняв,
през жежка обич и мъртвешка хладност.
Задържаха ме със прегръдки прав
и от шамари не можах да падна.
Приспивно ме люля в зъл скут мълва,
ръка любовна смля ме като лапа.
И от милувни нокти прокървял,
и от целувки юдини изхапан,
вървя днес, оживял от смърт. Коя
по ред е, ги обърках. Нямат чет те.
От "пляс" и "мляс" съм спрял да се боя.
По раните другарите броя,
по белези от устни - враговете.

Д.Дамянов

Казваш ми: "Тежък и мъчен човек!"
Вярно. Такъв съм. Не искам да споря.
Но във живота - ни лесен, ни лек -
вече ми втръсна от лесните хора.
Тях ще ги срещнеш на път и под път -
не хора, а ангели същи небесни.
Пълен със тях е и пъка светът
от лесните хора.
Те, хората лесни,
ще дойдат край тебе, край мене, край нас
и без да ги викаш. И в лесното само.
В минутата лека и в лесния час,
когато от тях нужда никаква нямаш.
Празни и леки, със дух - пушек лек -
те ще изчезнат в минутата съща,
в която най-тежкият мъчен човек
с най-тежките крачки внезапно се връща.
С най-мъчната дума, с най-лютия лек
ще дойде той раната в теб да затвори.
Да, нека съм тежък и мъчен човек!
Влудяват ме леките, лесните хора!

Д.Дамянов
Совите... не са това което бяха....

Потребителски аватар
Margaritenia
Кафеджия/Кафеджийка
Мнения: 1710
Регистриран: вт апр 07, 2015 6:24 pm

Re: Вечните български стихове

Мнение от Margaritenia » съб дек 02, 2017 10:15 pm

Жената с белия шал

С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам – защо красотата й, господи, бяла
на човека със малката черна душа си дал?
И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,
наместо да стопли ръката й – бялата – там.
Дали е сляп, Господи, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай!

Ивайло Балабанов
All gardeners know better than other gardeners.
Chinese proverb
Изображение

Потребителски аватар
Малката Ида
Кафеджия/Кафеджийка
Мнения: 1422
Регистриран: пон мар 14, 2016 7:04 pm

Re: Вечните български стихове

Мнение от Малката Ида » нед дек 03, 2017 12:16 pm

Изображение

Боса да тръгна... Дали ще боли?...
В тревата да легна... Дали ще е твърдо?...
Детство да върна... Не мога, нали?...
А някога можех света да обърна...
Време да спирам... Дали ще е трудно?...
В локви да скачам... Ще се намокря!...
Света да изследвам – вечно учудена,
без страх, че ще имам петна по роклята...
Цветя да откъсна – сега ми е жал...
Къде ли онази невинност остана?...
В дъжда да се втурна и цялата в кал
да се прибирам при мама...
Облак да хвана?... Ще го изпусна...
След коте да хукна... Ще ме одраска!...
А някога беше филията вкусна
поръсена само със сол и щастие...
Стига ми толкова. Достатъчно раснах.
Вече избирам да се смалявам.
Боса ще тръгна... Боли ме... Прекрасно е!
Божичко... Нека!... Не съжалявам..


Мира Дойчинова
Совите... не са това което бяха....

Потребителски аватар
Миша
Наркоман
Мнения: 14535
Регистриран: пет ное 27, 2009 3:11 pm
Местоположение: София
Контакти:

Re: Вечните български стихове

Мнение от Миша » нед дек 03, 2017 12:27 pm

не искам да забравяме...

На днешната дата преди 68 години си отива Елин Пелин , Певецът на българското село , така го наричат, аз бих го нарекла Певецът на българската душа
:sbow: :sflower:

Забравена песен

Аз знаех една песен.
Трябва да е било много отдавна, още в детинството ми, защото не помня вече нито мелодията, нито думите. Сърцето ми се топи от спомена и копнее да долови и да се изпълни отново с тая сладка пролетна мелодия и тия пълни с тайнственост думи на моята песен, но не може.
И всеки път, когато изляза на полето, видя неговия пролетен празник, срещна взора на срамежливите теменуги, чуя над главата си песента на чучулигата, усетя младата милувка на вятъра, който закача зелените листа и танцува по поляните като момиче: всеки път, когато видя пръснати по черните угари, наведени над ралото бедните деца на майката земя и погледна тоя безкраен пейзаж от селца, пътища и речища, огрян от небесната усмивка — тогава в душата ми се наливат вълни от сладкото томление, от тържеството и надеждата, с които ме изпълваше някогаш моята малка песен. Моята забравена песен!
Есени, когато тежки мъгли легнат на небосклона, когато огнени и златни рани нашарят гората, когато птичките бягат, когато цветята мрат и тревата более, колко мъчно ми е тогава за моята забравена песен!
Каква беше тя? За моето детинство ли разправяше, моето малко селце ли рисуваше? Или то беше песента на бързата рекичка, при която си играех? Или това не било песен, а само тъй ми се струва? Може би това е мъничката другарка на детските ми игри, която сега тихо почива в своето малко гробче! Може би това е нежната майчина милувка, топлата майчина сълза!
Съществуваше ли тя, пял ли съм те, моя малка, мелодична, тайнствена песен, или това са били блажените сънища на едно мечтателно и болно дете?
Плаче ми се за тебе, моя забравена песен!
Дали ще си припомня някога думите ти, дали ще чуя пак твоята нежна полска мелодия?
Тогава, когато, уморен от живота, легна да си почина в гроба, освободен от хилядите предразсъдъци, които правят живота мъчен, от хилядите условности, които го правят суетен, когато над мене се зазеленее тревица и цъфне саморасла шипка, когато забравя всичко и моят ум престане да търси истината и да се тревожи от лъжата за добро и зло — тогава, в тая гробна тишина, аз вярвам, ще чуя тебе, моя сладка забравена песен, и под твоята тиха мелодия, и под твоите тайнствени и мили думи ще спя, ще спя тихо като на майчини си скути.
Елин Пелин
Свирете, музиканти! Дълга нощ ще е тази - чак до изгрева на надеждата......


Разсадник
Изображение

viktoriaivanova
Кана кафе
Мнения: 517
Регистриран: пет мар 22, 2013 2:35 pm

Re: Вечните български стихове

Мнение от viktoriaivanova » пет дек 08, 2017 9:23 am

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, СТУДЕНТИ - настоящи, бивши, бъдещи!

---------------------------------------------------------------

СТУДЕНТСКИ СПОМЕН

Аз не зная защо, но когато с теб бяхме студенти
и варихме кафето с един разкривен бързовар,
и след сесии режехме всички конспекти на ленти,
две стипендии стигаха да си моя царица, аз – цар.
И събирахме с песни в нощта пощръклелите котки.
Две-три кучета виеха с нас и ни гледаха с тъжни очи.
И се чудех защо 6 милиарда живеят под покрив?
И не тегне ли покривът на човек цял живот да хвърчи?
И не е ли Земята едно старо, добро общежитие,
във което за малко – за последния изпит дошли,
се прибирахме с теб да отдъхнем от дългото скитане
и заспивахме чак след безсънните трети петли?
Подир всичко това други дни и за нас придойдоха.
И над двете заплати клатим своите умни глави.
Ала ти не тъгувай! – само с нашия данък общ доход
някой влюбен студент по пътеките наши върви.

Валери Станков

Потребителски аватар
сюзан
Баш кафе майстор
Мнения: 2233
Регистриран: чет юни 12, 2014 10:56 am
Местоположение: Стара Загора

Re: Вечните български стихове

Мнение от сюзан » чет дек 14, 2017 7:28 am

Изображение
За да направиш прерия
ти трябва пчела и детелина,
и една мечта голяма.
Но само и мечта ти стига
ако пчела и детелина няма.
Емили Дикинсън

Отговори

Върни се в “Литературен кръг за аматьори”