Вечните български стихове

Публикувай отговор
viktoriaivanova
Кафевар/ка/
Мнения: 841
Регистриран на: Мар 22, '13, 13:35
Получил благодарност: 7 пъти

Re: Вечните български стихове

Мнение от viktoriaivanova »

Най-българският поет - ИВАЙЛО БАЛАБАНОВ.

Ивайло Балабанов

Българско стихотворение

На Ицо!

Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която няма прокопсия...
Великите ѝ царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвестта – пияна,
а ореолите – алъш-веришни,
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакви си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?

Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши...
Защо е с тях? Защо не е с народа?
Момчета, знам, че е на халос туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне – като в турско време,
„Къде си, вярна ти, любов народна?“





БАЛАДА ЗА ЦИГАНКА И КОН

Три чудеса ми ограби живота.

С три чудеса обедня:

Първо бе Господ,

второ - Висоцки,

третото беше тя -

младата циганка,

бяла и боса,

кръшна и с поглед зелен,

с пръстен на кръста,

с пъстрата рокля

във пеперуден десен.

Двадесет капки капчукови беше

сякаш зашила с конец -

малкото розово конче вървеше

с весел капчуков звънец.

Кон и момиче - обща магия

или магия със кон...

Розово конче с пееща шия.

Циганка - шарен бонбон.

Спря се катунът край двора казармен

на селското текезесе.

Бялата, босата, кръшната Кармен

там заигра от сърце.

Луда-полуда! Натам се повлече

болен, и сляп, и сакат,

но председателят дойде и рече:

"Стига! Това е разврат!"

Реч ни държаха, а по дайрето

кметът удари с юмрук:

вкараха Кармен във текезесето.

Кончето впрегнаха в плуг.

Три чудеса ми ограби живота.

С три чудеса обедня.

Гледам към Бога.

Слушам Висоцки.

И мълчаливо виня.

***

ГЕНОЦИД

През 1529 година турският архитект Синан построява

красивия мост над река Марица през Свиленград



Султаните на Турция измряха.

Султаните на Турция са прах.

Те бесиха, убиваха и клаха,

но нищо не остана подир тях -

освен кръвта от кървавите драми,

освен скръбта на черния Батак...

От техните сараи и хамами

днес няма помен даже, няма знак.

Историята не дарява слава

на всеки, ако ще да е султан.

Султаните отдавна са в забрава,

ала се помни името Синан.

Поклон пред нежното му вдъхновение,

защото той не мост е построил,

а бяло каменно стихотворение

написано в красив арабски стил.

Султаните на Турция измряха.

Султаните на Турция са прах.

Те бесеха, убиваха и клаха

и този мост остана подир тях,

за да върви по него с дрехи черни

безсмъртният ни български въпрос:

Дали кръвта на милиони жертви

се плаща със един прекрасен мост?

***

ЕЛАТЕ В ХРАМА НА ПОЕТА

Елате в храма на поета -

в последния човешки храм -

и проповед от пет куплета

смирено чуйте вие там.

Не се оглеждайте с почуда

към празния иконостас.

Там няма ни Христос, Ни Буда,

ни ангели кръжат над вас.

Животът с мощните закони

на своя вечен пантарей

свали смирените икони

и ги затвори във музей.

Огледайте се. Ще съзрете

на празния иконостас

звезда и малко бяло цвете,

кръстосани от житен клас.

Това е вашата икона.

Това е днешния ви бог.

Молете им се от амвона

на своя помисъл висок,

защото те са вечни знаци

над този еретичен свят,

а тайният им смисъл значи

Безкрайност, Красота и Хляб!

ЛЕГЕНДА ЗА ВЯРВАНЕ

На този хълм - приседнал по турски сред полето,

седя и чакам брат си от Долната земя...

Завърнаха се сенките на младите дървета,

завърна се и вятърът след тях и зашумя.

Дъждът, който валеше, когато се помина,

сега е дъжд, замръкнал сред Тракия... Вали.

Не се завръща брат ми. Така е от година.

На този хълм го чакам дванадесет луни.

В мъгла съм го съзирал - мъглата ще се вдигне.

Дочувал съм гласа му от черната мъгла:

"Не бързай. Имаш време. Ти все ще ме достигнеш.

Изпий си виното, допий и мойто и - ела!"

Напразно чакам тук, на този хълм, почти година.

Разбирам, че съм гледал живота през сълза.

А брат ми не е мъртъв по простата причина,

че слезе в Долната земя, но посади лоза.

Над нея всеки ден кръжи не като дух миражен,

а като гълъб, от земята долна долетял,

защото българинът мъртъв се завръща даже

да види как расте това, което е посял.

ПИСМО ДО НАБОРА



Жив съм, наборе, и ти да си жив, но не като мене.

От селски трън, наборе, стъпих върху железен глог.

Като жълтък, паднал в пепел, свети слънцето денем.

Само аз и часовникът вечер не спим в целия блок.

Стана сутрин и до обяд гледам боята на пейките

и, срам ме е да го кажа - цял следобед играем на сантасе,

после четем по стълбовете на улицата жалейките

и гадаем кого ли утре дяволът ще отнесе...

И на доктори ходим. Оня ден доктор ме гледа.

В града, казват, имало някакъв рак - да те втресе.

Докторът каза, че нийде съм нямал повреда,

а аз го попитах: Дали има рак за сърце?

Не можа да ме излъже хубавичко, горкият,

каза, че няма, а той впива щипалките там...

Вие как сте на село? Сварихте ли нова ракия?

Тук има много кръчмарници, но в тях си винаги сам.

Жив съм наборе, и ти да си жив! Дай Боже!

Оплаках ти се като вдовица, но хайде да ми простиш.

Казваш, че си харесал място за гроб. Наборе, ако можеш,

и за мене до теб мъничко място да отделиш.


РОЖДЕСТВО БОТЕВО

Върху антената - барутна врана,

а иначе - църковно тих пейзаж.

Неделята залита с пълна кана.

Градът мирише на екарисаж.

Пиян пчелар - празнува януари:

пчелите му небесни се роят.

И буйни песни Ботеви и стари

в църковнотихия пейзаж летят.

Вали... Вали и бавно побелява

дори и враната в пейзажа тих,

но врана да го грабне, все не става

от този сняг един възторжен стих.

И отговорът прост - за две стотинки -

куршумно блясва в моята глава:

Щом Ботев не е писал за снежинки,

какъв възтог да търсиш във това!

***

РИЛСКИ МОТИВ

Оттука се открива гледка

божествена, а в ясни дни

се виждат бойните полета

на трите гибелни войни.

От пет страни, от пет балади,

в такива дни към Мусала

летят ята от лешояди

с проядени от кръв крила.

Те носят в ноктите си остри

към този връх висок и ням

от Одрин и от Черна кости

и с тях издигат страшен храм

на падналите в дните кански

за бог, за цар и за султан

през всичките войни балкански

на вавилонския Балкан.

От пет страни, от пет балади

летят към този връх, над нас

ятата скръбни лешояди

и плачат със човешки глас.

Над кървавия полуостров

те вдигат костен мавзолей,

за да се вижда от Родосто

до Ниш, от Дунав до Егей.

Та никой, със душа люляна

от плач, да не прошепне пак

стиха на Димчо Дебелянов,

че мъртвия ни не е враг.


ЧОВЕКО, НЕ МИНАВАЙ БЕЗРАЗЛИЧЕН...

Човеко, не минавай безразличен

край детски смях и хубава жена,

край паметници с надпис лаконичен

и край коне с товарни стремена.

Защото в трите времена разтворен,

разбит на атоми - живееш в тях:

В листо летуваш, а зимуваш в корен,

пчела и цвят си ти, сълза и смях.

Ти с кръв заплащаш своите победи,

но разбери, човекозвяр такъв,

че всички вълци ти са братовчеди,

че даже и врагът е брат по кръв;

че бъдещето като празна ракла

те чака да оставиш своя дар -

пшеничен клас или горяща факла.

Решавай сам. Тук сам си господар.

От злото ти земята се разтваря,

мечтите съхнат, мъртъв е дъждът...

Но ти пред мъртвите ще отговаряш.

Пред неродените ще си на съд.

И щом застанете с душата - голи

пред тях, ще те попитат страшно те:

"Човеко, стрелял ли си по соколи?

Човеко, утешил ли си дете?"
Малката Ида

Re: Вечните български стихове

Мнение от Малката Ида »

Любов


Любов е да помогнеш.
Любов е да дадеш:
на гладния – надежда,
на сития – копнеж,

на силния – неволя,
на слабия – кураж ,
на веселия – милост,
на тъжния – мираж,

на скромния – посока,
на алчния – сърце,
на имащия – радост,
на можещия – цел,

на гордия – утеха,
на плахия – мечта,
на властника – боязън,
на роба – доброта…

ЛЮБОВ е да раздаваш
душата си без жал
и мигом да забравяш
кому, какво си дал.

Н.Захариева

Изображение
Аватар
Норе
Дълго кафе
Мнения: 103
Регистриран на: Яну 23, '18, 16:19

Re: Вечните български стихове

Мнение от Норе »

НЕ ОСТАРЯВАЙ, ЛЮБОВ!

Не остарявай, любов, във телата ни топли и слети.
Ах, неуверена нежност все още в душите ни свети
и подозрително блясват шпаги от минали страсти,
звън на решителна битка за невъзможното щастие.

Не остарявай, любов, толкова страшна и дълга.
Опроверганото време ляга унило на хълбок.
Нека все тъй да гризем на надеждата острия залък -
късно е вече да спреш, рано е да се прощаваш.

Не остарявай, любов, чуваш ли, много те моля!
Кой те гримира така в тази изтъркана роля,
кой в този смешен костюм глупаво те е облякъл -
всичко е само игра, всичко е само спектакъл.

Не остарявай, любов! Ето, завесата пада -
кратък поклон и тръгни - гола, нахална и млада.
С нокти и зъби докрай своята чест отстоявай.
Не остарявай, любов, моля те, не остарявай!

/Недялко Йорданов/
Аватар
Миша
Наркоман
Мнения: 17028
Регистриран на: Ное 27, '09, 14:11
Местоположение: София
Дал благодарност: 136 пъти
Получил благодарност: 468 пъти
Обратна връзка:

Re: Вечните български стихове

Мнение от Миша »

ПОСЛЕДЕН

Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.
По е понятна тъгата - ненужна, но ярка.
Всъщност светът ни, така справедливо измерен,
просто не може на всеки да бъде по мярка.

Нервно живеем - а нервите станаха здрави.
Празнично светим - а празникът пак ни прескача.
Грижата само човек на човека подава
като излъскано в хиляди длани петаче.

Колко наивно закривах от срам синините
и по лицето лекувах тревожните знаци.
мигар са малко онези юнаци, които
носят усмивката, както се носят мустаци!

Нека, когато привърша гнева си безвреден,
като затръшна горчивата своя тетрадка,
най-талантливият вече да не е най-беден,
най-храбрият - да не живее най-кратко.

Най-красивият да е поне веднъж обичан.
Най-нежният да е най-сетне погален.
Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.
Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.

Имам да чакам в този живот неизгледен.
Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:
да се засмея. Но тъй да се смея последен,
че да се чува как повече никой не плаче...

Калин Донков
Свирете, музиканти! Дълга нощ ще е тази - чак до изгрева на надеждата......


Разсадник
Изображение
maleas
Баш кафе майстор
Мнения: 2511
Регистриран на: Апр 30, '15, 18:56
Местоположение: Skopie
Дал благодарност: 33 пъти
Получил благодарност: 17 пъти

Re: Вечните български стихове

Мнение от maleas »

ВНИКВАНЕ

Всеки има свои страхове,
непонятни или пък понятни.

Що от туй, че те са му понятни,
щом от тях
не може да се отърве?

Страховете някога предпазват,
страховете често и наказват.
Те са като някакъв недъг -
радиус на земния ни кръг.
Даже и в безгрижния ни смях
се прокрадва този ловък страх.
Даже в тържеството, в радостта
пак ще скърца някаква врата.

Лесовъдът тръпне, щом сади -
коренчето да не навреди.
Шибат майчините страхове
връз сърцето
като силни ветрове
за детето! За детето!
Свои близки има си моряка,
има и пилота.
Не е лесно да се чака,
да минава в страхове живота.

Плаши се селякът от гърма
не за себе си, а за житата.
Плаши се овчарят за стадата.
Гълъбът се плаши от шума.

А пък мен ме плаши лекотата.
Лесно ли стихът ми се удава,
значи, туй сърце не преживява,
само по-чевръста е ръката,
значи, не живея, не изгарям,
само нещо казано повтарям.

Лесно ли започвам да живея,
постепенно почнал съм да тлея.
Лесно ли започвам да обичам -
своя свят и себе си отричам.

Има разни страхове човешки:
рискове, съчувствия и грешки.

Има още други страхове,
за които няма стихове.

1959

Радой Ралин
Аватар
Гео, граф
Наркоман
Мнения: 15816
Регистриран на: Юли 25, '10, 23:54
Местоположение: София-Подуенската градинка
Дал благодарност: 710 пъти
Получил благодарност: 1478 пъти

Re: Вечните български стихове

Мнение от Гео, граф »

НЕРАЗГАДАЕМО

Задрямали, дълбоко утаени в нас,
лежат неосъществените копнежи
като слънца, които няма вече да изгреят,
но прежната им светлина все още сгрява
премръзналите ни души след рой заблуди.
И е достатъчен случаен поглед само,
случайна песен, жест, сълза, усмивка –
да ни накара, с поглед взрян навътре,
напразно часове наред да дирим
кое намеса на съдбата е било,
кое – безпаметна, погрешна наша стъпка.

Зравко Кисьов
из "Зрение", 1984


Изображение
Ако някой се влюби във вас, бъдете благодарни, защото никой не е длъжен да ви обича!

"Научи се да даваш, защото имаш, а не да взимаш, защото искаш."
Л.М.Бюджолд
Аватар
Гео, граф
Наркоман
Мнения: 15816
Регистриран на: Юли 25, '10, 23:54
Местоположение: София-Подуенската градинка
Дал благодарност: 710 пъти
Получил благодарност: 1478 пъти

Re: Вечните български стихове

Мнение от Гео, граф »

Под наем сме дошли на този свят.
И всеки ден си плащаме цената.
Животът се откупва със дела,
с горчив урок, с любов към непознати.
Животът струва! Колко ще платиш?
За всеки стойността е най-различна.
Можеш на врага си да простиш –
зависи колко силно ще обичаш.

Защо си мислиш,че е подарен?
Че просто ти е даден за заслуги?
Прахосвайки един единствен ден
ти губиш много, страшно много губиш.
Не трупай вещи, трупай простота,
отрупвай се с емоции и радост.
И ако ти останат до нощта,
със утрото раздай ги на приятел.
От гроба няма кой да те спаси.
И времето безмилостно изтича.

Не са ти нужни къщи и коли,
а някой който теб да заобича.
За кратко си дошъл на този свят.
Не ти е нужно да градиш палати.
Гради надежда, вяра, доброта.
Създай живот, жадувай свободата.
И знай, че красотата е тъга.
От залеза днес по-красиво няма!
Залязвай със достойнство, без вина.
И със усмивка силна и голяма.
Живей така,че в сетния ти ден
децата ти със гордост да закрачат.
Врагът ти да склони глава,
а небесата силно да заплачат.

Горяна Панайотова, 2018г.
Ако някой се влюби във вас, бъдете благодарни, защото никой не е длъжен да ви обича!

"Научи се да даваш, защото имаш, а не да взимаш, защото искаш."
Л.М.Бюджолд
Мариана Бечева
Виенско кафе
Мнения: 320
Регистриран на: Ное 22, '14, 17:32
Местоположение: село Тъжа

Re: Вечните български стихове

Мнение от Мариана Бечева »

КРИЛАТИ ЦВЕТЯ

Доволен и весел назад се завърна
свети Атанас от небето,
където бе ходил, изпратеник земен,
да моли от Господа лето.

И свари, тъй както и в прежни години,
той в цветна премяна земята,
и пролетен дъх благовонен изпълни
душа му с желана услада.

Но сети се той уморен и замаян,
тъй както и в прежни години,
та седна край Тъжа, на росно ливаде,
от дългия път да почине.

А седнал-неседнал, на мястото тамо
неволна го дрямка обори...
През дрямка той виде и чу изподтихом
цветецу цветец да говори:

„Свети Атанас се завърна! За нас е
днес тъкмо и сгода, и време -
при първа почивка, той първа пощявка
изпълня... Какво да пощеме?“

Държаха те мълком съвет помежду си,
и ето изстъпи се Крина.
И тъй над ухо му приведен продума:
„Злочеста е нашта съдбина!

Растем и цъфтиме и с нашата хубост
се китят гори и полени...
Ний даваме радост на всичко световно –
самички от радост лишени!

Изгрее ли слънце – самотни на припек
едни беззаветно вехнеем;
вилнее ли буря – на корени крехки
безпомощно ний се люлеем.

О дай ни крила! Превърни ни да можем
и ний да летим в небесата,
свободни и охолни... Ний ли сал вечно
да чезнем скрепени в земята.“

– „Да бъде!“ – свети Атанас се усмихна
„Да бъде!“ – и чудо се стори;
и мигом безбройни цветя лекокрили
изпръпнаха в ясни простори.

И златни лучи на приветното слънце
ги милват и с тях си играят;
из въздуха фъркат те охолно волни –
за друго не щат и да знаят.

А щом им крилцата натегне умора,
те спретно ги наедно свиват
и спускат се долу, с цветя се целуват,
при тях си за време почиват.

И вечер при тях се прибират на спане,
доде ги зората събуди...
И вяхнат, когато цветята увяхват,
крилати цветя – пеперуди.

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
Аватар
Миша
Наркоман
Мнения: 17028
Регистриран на: Ное 27, '09, 14:11
Местоположение: София
Дал благодарност: 136 пъти
Получил благодарност: 468 пъти
Обратна връзка:

Re: Вечните български стихове

Мнение от Миша »

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
11 август 1877


Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!




Иван Вазов
Свирете, музиканти! Дълга нощ ще е тази - чак до изгрева на надеждата......


Разсадник
Изображение
сюзан
Кафе машина
Мнения: 3460
Регистриран на: Юни 12, '14, 10:56
Местоположение: Стара Загора
Получил благодарност: 4 пъти

Re: Вечните български стихове

Мнение от сюзан »

ПРИНОС КЪМ ЕВРОПЕЙСКАТА ИСТОРИЯ
Ивайло Балабанов

Европа, млада и непохитена,
четеше своя рицарски роман,
когато, във зора незазорена,
загина рицарят Иван-Шишман.

Европа плачеше за Жулиета,
Европа се прехласваше по Бах...
А, с вълчи вой, в тракийските полета,
вървяха глутниците на Аллах.

Когато обкръжена от слугини,
тя тънеше в охолство и разкош,
във Солун, на пазара за робини,
гяурките вървяха пет - за грош.

Когато тя строеше катедрали,
и замъци... Във стария Балкан
скърбяха тънки липови кавали
и плачеха за Алтанлъ Стоян.

Въздигаха се кървави калета,
градени със отрязани глави.
И, всъщност, си остана непревзета
страната на хайдушките орли.

А беше колкото калпак голяма,
широка колкото следа от лъв,
но се превърна в страшна вълча яма,
покрита с кости и залята с кръв.

Със кремъклийка пушка, с проста сопа,
със камък и стрели от бучиниш,
дедите ни завардиха Европа
и турците не стигнаха Париж!
За да направиш прерия
ти трябва пчела и детелина,
и една мечта голяма.
Но само и мечта ти стига
ако пчела и детелина няма.
Емили Дикинсън
Публикувай отговор

Обратно към “Литературен кръг за аматьори”